Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер 406…………………21.12.2016 година……………..Град Стара Загора    

 

С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…двадесет и девети ноември………………………………………..Година 2016

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар С.С.…………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1406……по описа за 2016…………...година.

 

Производство е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 10.08.2016 г. подадена от Н.П.П. чрез адв. Н.А. против решение № 52/11.07.2016 г. по гр. д. № 566/2015 г. на Ч. районен съд, с което уважен предявения  от П.Б.Д. против Е.Ж.Д., Ж.И.Д., Ж.Н.Д., Д.В.Б. и Н.П.П. установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК

Във въззивната жалба са изложени подробни съображения по отношение на основния спорен въпрос по делото – изтекла ли е придобивна давност в полза на ищеца по делото върху процесните имоти. Сочи се, че съдът правилно е установил фактите по спора и обосновал института на придобивната давност. Неправилно обаче било прието в обжалваното съдебно решение, че ищецът освен упражняваната от него фактическа власт бил демонстрирал по недвусмислен начин, че владеел имота за себе си, а наследодателката на въззивницата се била съгласила с това владение и по този начин се е отказала от правото си на собственост. Обстоятелствата, че ищецът по делото е живял в имота, плащал е данъчните задължения за него и го е поддържал не били факти отричащи правата на останалите сънаследници. Всички тези обстоятелства били относими единствено към ползването от имота от ищеца по делото. Това не означавало обаче отричане на чуждите права, още повече, че М. П. редовно е посещавала имота. Поради това ищецът не бил доказал отричането на чуждите права върху имота. Оспорва се извода на съда във връзка с показанията на св. Т., който изяснил, че М. П. се явила като свидетел в хода на издаване на констативен нотариален акт въз основа на обстоятелствена проверка  и заявила, че няма претенции към имота. В случа ставало въпрос за друг имот, а не за процесния и дори да е имало изявления на М. П., то те засягали други обекти в дворното място. Отделно от това съдът е следвало да изиска самото нотариално дело, за да се установят точните изявления на М. П.. Не било ясно и защо ищецът по делото не се е снабдил с констативен нотариален акт към този момент – изявленията на М. П. са липса на претенции към наследствените си имоти. Относно другия самостоятелен обект – гараж не били ангажирани доказателства за изтекла придобивна давност в полза на ищеца. С оглед на изложените доводи се моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което установителния иск да бъде отхвърлен, претендира разноски.

В постъпилия отговор на въззивната жалба от правоприемниците на ищеца в първоинстанционното производство М.Х.Д., Б.П.Д. и Р.П.Д. чрез адв. П.К. е оспорена подадената въззивна жалба, като се сочи, че първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение. Първоначалният ищец по делото е упражнявал владение върху процесния имот от 1986 г. и го е държал като свой. Манифестирал е това през цялото време пред всички. М. П. е посещавала имота, но тя не е имала ключ и свободен достъп. Подробно в отговора на въззивната жалба са пресъздадени свидетелските показания по делото. От тях се прави извод за наличие на знание от М. П., че ищецът се счита за единствен собственик на имота. Само ищецът е поддържал имота, плащал данъци, докато неговата сестра напълно се дезинтересирала от него. Поради това правилен бил извода на районния съд за изтекла придобивна давност. Молят съда да постанови решение с което да потвърди първоинстанционното решение, претендира разноски.

Останалите страни по делото – Д.В.Б., Д.В.Б., Е.Ж.Д., Ж.И.Д., Ж.Н.Д. не са депозирали отговори на въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но се явява неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Ч. районен съд е бил сезиран с установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Ч. районен съд, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт, а във връзка с доводите във въззивната жалба излага и собствени мотиви.

Установено е по делото, че процесният имот предмет на предявения установителен иск, а именно – 1/3 идеална част от УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ обозначен под № XXI-3060 /римско-двадесет и едно, арабско-три хиляди и шестдесет/, в квартал 199 /сто деветдесет и девети/ по подробния устройствен план на гр.Ч., община Ч., област С., с административен адрес: ул. “А. № ., целият от 600 квадратни метра, заедно с целите: ПЪРВИ ЕТАЖ от МАСИВНА ДВУЕТАЖНА ДВУФАМИЛНА ЖИЛИЩНА СГРАДА, заедно с 1/2 идеална част от общите й части и МАСИВЕН ГАРАЖ, построени в западната част на поземления имот, при граници: улица, УПИ № ХХ-3061, УПИ № XIX-3062, УПИ № XVIII-3063 и УПИ № XXII-3059 е бил собственост на общите на страните наследодатели Батинко И.Д. починал на 28.10.1986 г. и Д. П.Д. починала на 03.10.1974 г.

Спорният въпрос по делото е изтекла ли е придобивна давност за спорния имот в полза на първоначалният ищец по делото и по-конкретно демонстрирал ли е ищецът, че владее процесния имот за себе си и сестра му М. Б. съгласила ли се е с това владение без да го оспорва.

Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на собственост, което е уредено в разпоредба на  чл. 79, ал. 1 ЗС. Установяването на този способ за придобиване на право на собственост предполага наличието на следните кумулативни предпоставки: владение върху един имот, което да е непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя /чл. 2 от Закона за давността-отм./. За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост върху един недвижим имот, разпоредбата на  чл. 79, ал. 1 ЗС предвижда, че претендиращият собствеността следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години, фактическа власт по отношение на конкретна вещ, без противопоставяне и без прекъсване за време, по-дълго от 6 месеца. За да се осъществи фактическият състав на  чл. 79, ал. 1 ЗС е нужно владението да е несъмнително /осъществявано по начин, който да разкрива ясно желанието на владелеца да държи вещта като своя/ и явно - т.е. намерението на владелеца да свои вещта за себе си да е противопоставено на собственика, това намерение да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за него, като същото да е достигнало до собственика. Лицето трябва да е демонстрирало по отношение на невладеещият собственик на вещта поведение на пълноправен собственик т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. Позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по  чл. 79, ал. 1 ЗС /ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС/.     В тази връзка следва да се посочи, че давностното владение не е задължително да се установи с писмени доказателства, установяващи факта на владението или нотариален акт по обстоятелствена проверка, а може да се установи и само със свидетелски показания. При наследствени имоти сънаследникът, който упражнява фактическа власт върху наследствения имот, в качеството си на съсобственик е владелец на своята идеална част и държател на частите на останалите съсобственици. Намерението на един от съсобствениците по силата на наследственото правоприемство да промени владението от името на всички наследници във владение само за себе си може да се изяви по различни начини - пряко отричане на съсобствеността, недопускане на останалите съсобственици до имота и др. Промяната в намерението обаче винаги следва да бъде демонстрирана и обективирана чрез извършени в тази насока действия.

В подкрепа на твърдението за упражняване на фактическа власт ищецът е ангажирал свидетелски показания. Свидетелите на ищеца П. Н. и П. М. /братовчед на първоначалния ищец/ твърдят, че след смъртта на общите наследодатели целият недвижим имот е бил фактически разпределен между ищеца, В. Б. и В. Б., като ищецът е владял процесната част от недвижимия имот от смъртта на баща си. Св. Н. изяснява, че ищецът е правил подобрения в имота, плащал сметките и данъците, посрещал и изпращал гости. Сестра му М. П. е била в добри отношения с ищеца, често му е ходела на гости, но е нямала ключ за имота и не е работила по двора. Свидетелят сочи конкретни изявления на М. П., че тя няма претенции към този наследствен имот. В същия смисъл са и показанията на св. М..

Разпитаният по делото св. Т. сочи, че в хода на производството по издаване на констативен нотариален акт на друг от съсобствениците за друга част от имота М. П. е направила категорично изявление, че няма претенции към недвижимия имот.

Свидетелите на въззивника ответник – К. и А. също заявяват, че М. П. и била в добри отношения с брат си П.Б., като често е ходела на гости при него. Свидетелките нямат възприятия как точно е влизала М. П. в имота, като изясняват, че не е изразявала пред тях отношение към недвижимия имот.

При тези данни въззивният състав приема посоченото от първоинстанционния съд, че всички разпитани по делото свидетели, са изложили свои лични възприятия. Съдът намира от доказателствата /има се предвид разпита на свидетелите/ че първоначалният ищец е доказал осъществяването на фактическата власт върху вещта /имота/ като владелец с намерение за своене, спокойна и явна и демонстративна по несъмнен начин спрямо всяко трето лице вкл. и другите сънаследници. От една страна първоначалният ищец е владял сам и необезпокояван имота – декларирайки го на свое име, плащайки данъците, извършвайки редица ремонти и дори подобрения. Действително тези фактически действия са действия на обикновено управление по поддържане на сънаследствен имот и не са достатъчни сами по себе си да обективират променено намерение за своене спрямо останалите сънаследници. От друга страна обаче, посочените действия заедно с обстоятелството, че след фактическото разпределение на целия имот през 1986 г. първоначалният ищец единствен е имал достъп до имота, сменяйки ключа, факта, че сестра му М. П. е ходила на гости при него /вс. свидетелски показания/, т.е. имала е достъп до имота само с разрешение на ищеца обуславят извода, че тя е била наясно с манифестирането на намерение за своене от ищеца, а ограничавайко достъпа до имота ищецът е имал намерение да се счита единствен собственик. Отделно от това при първоначалното разпределение на целия недвижим имот през 1986 г. между наследниците няма данни М. П. да е изявила претенции да й бъде предоставена нейна част за ползване. Това мотивира съда да приеме, че сочените от Н. и М. нейни изявления, че няма претенции към имота са отразявали нейното положително отношение към фактическата власт на другите сънаследници. Действително неупражняването на фактическа власт върху собствения имот от М. П. само по себе си, не представлява отказ от права. Заедно с това обаче се установи по делото, че при посещенията си на имота М. П. не е демонстрирала собственическите си права. Напротив, налице са били редица нейни изявления,че тя няма претенции към целия процесен имот. В подкрепа на това са и показанията на св. Т., който сочи, че П. в хода на производството по обстоятелствена проверка ясно е заявила, че няма претенции към наследствения имот. Действително това изявление на П. е за друга част от недвижимия имот, но от друга страна, не може да не се отчете обстоятелството, че няма данни по делото М. П. да е имала различно отношение към владените от другите сънаследници идеални части от недвижимия имот, който въпреки направеното фактическо разпределение е останал единен. Следователно няма доказателства, които да обосноват възражението на въззивницата, че М. П. е имала различно отношение към фактическата власт към идеалната част от недвижимия имот предмет на нот. дело № … г. и фактическата власт на друга идеална част от същия недвижим имот упражнявана от ищеца. На активното поведение на първоначалния ищец да свои имота, няма данни М. П. да се е противопоставила по някакъв начин, а обратно тя е била съгласна с упражняваната от ищеца фактическа власт.

В тази връзка следва да се посочи, че съдът не приема оплакванията на ответника в жалбата му и писмената защита, че първоинстанционният съд не бил обсъдил твърденията на неговите свидетели. Въззивният състав намира това твърдение за неоснователно. Напротив първоинстанционният съд много обосновано е обсъдил твърденията на всички разпитани свидетели по делото. Свидетелите на ответницата не са имали преки впечатления от процесните имоти и живеещите там лица както правилно е посочил районният съд. Дори не са знаели как М. П. е получавала достъп до имота, пред тях тя не е изразявала каквото и да е отношение към имота. Изнесените от тях факти, че М. П. редовно е ходила до имота кореспондират на показанията на свидетелите Н. и М. и съдът им дава вяра. Други обстоятелства по делото тези свидетелки не установяват и няма как да бъдат обсъдени.

         Възражението във въззивната жалба, че не са събрани доказателства за изтекла давност по отношение на гаража е неоснователно. В показанията си св. Н. сочи, че същият е първоначално изграден от ищеца по делото /с личното участие и на свидетеля/, като ищецът е упражнявал фактическата власт върху обекта от самото му изграждане. Това мотивира съда да приеме, че е налице придобиване по давност на гаража от страна на ищеца по делото.

Въз основа на тези правни съображения и с оглед на обстоятелството, че правният извод до който въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответства на правните съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.

При този изход на правния спор, предмет на настоящото въззивно производство, въззивницата следва да заплати на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК сумата от 1076 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред С. окръжен съд. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй като посочената сума е в минимален размер с оглед цената на иска.

 

Воден от горните мотиви, С.ят окръжен съд 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 52/01.07.2016 г., постановено по гр.д. № 566/2015 г. по описа на Ч. районен съд.

 

ОСЪЖДА Н.П.П., ЕГН: **********, с адрес: ***, ул. „Х.“ № ., да заплати на М.Х.Д. ЕГН: **********, Б.П.Д. ЕГН: ********** и Р.П.Д. ЕГН: **********, всички с адрес: ***, сумата 1076 /хиляда седемдесет и шест/ лева, представляваща направените разноски пред въззивната инстанция -  адвокатско възнаграждение.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в месечен срок от връчването му на страните.

 

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                               ЧЛЕНОВЕ:          1.                                                                                                              

 

2.