Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер   10     /10.01.2017 г.                                    Град Стара Загора

 

                                       В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                    І  Граждански състав

На деветнадесети октомври                                                  Година 2016

в публичното заседание, в следния състав:

                                                         

                                   Председател:ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-Я.

                                                                  

                                              Членове: 1. МАРИАНА МАВРОДИЕВА

                                                              2. НИКОЛАЙ УРУКОВ

 

Секретар  П.В.

Прокурор

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1300 по описа за 2016 година.

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по постъпили въззивни жалби от Ж.П.Н. и чрез пълномощника й  адв.  Д.  Г. *** и от Д.Н.С. чрез адв. А.Й. ***, против  Решение № 36/20.05.2016 г. на Районен съд гр. Раднево, постановено по гр.д. № 722/2015 г. по описа на съда.

 

Въззивницата обжалва първоинстанционното решение в частта, с която съдът е отхвърлил предявеният установителен иск за разликата от 9 149.11 лв. до претендирания размер от 16 830 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 351 от 24.06.2015 г. по ч.гр.д. №474/2015 г. по описа на РС-Раднево и в частта, с която съдът е осъдил ищцата да заплати на ответната страна сумата от 598.54 лв. - разноски по производството. Моли да бъде уважена подадената въззивна жалба като основателна и да се отмени в обжалваната част решението на РС-Раднево като неправилно, немотивирано, необосновано и незаконосъобразно, постановено при неправилно прилагане на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения, и по същество съдът да приеме за установено, че насрещната страна дължи цялата сума по издадения запис на заповед. Излага подробни мотиви.

 Претендира разноските пред двете съдебни инстанции, включително и адвокатски хонорар.

 

В срока но чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба на Ж.П.Н., подаден от адвокат А.Й. *** като пълномощник на въззиваемия Д.Н.С., в който се оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага подробни съображения.

Претендира направените разноски пред двете съдебни инстанции.

 

Втората въззивна жалба е подадена от адв. А.Й. *** като пълномощник на Д.Н.С., против решението на РС-гр. Раднево в уважената му част. Счита, че решението в обжалваната му част е незаконосъобразно и неправилно.

Моли да бъде постановено решение, с което да се отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и се отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноските по делото направени пред двете съдебни инстанции.

 

Постъпил е писмен отговор от Ж.П.Н., чрез пълномощника й адв. Д.Г. ***,  по  въззивната жалба на другата страна. Въззиваемата Н. моли съдът да се произнесе с решение, с което да бъде оставена без разглеждане подадената въззивна жалба от другата страна като недопустима, респективно да бъде оставена без уважение като неоснователна и се потвърди от съда като правилно, обосновано и мотивирано решението на Радневския районен съд в оспорената от насрещната страна част. Излага подробни съображения.

Претендира за направените съдебни и деловодни разноски пред двете съдебни инстанции.

 

 Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК и във вр. с чл. 101, ал.1 от ЗЗД.

 

          Ищцата Ж.П.Н. твърди в исковата си молба, че на 07.05.2012 г. ответникът издал в нейна полза запис на заповед за сумата от 16 830 лв., с падеж 31.12.2012 г. Твърди, че издаденият запис на заповед съдържал изискуемите реквизити по чл. 535 ТЗ и бил настъпил определеният в него падеж, поради което посочената сума била дължима. Твърди, че се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 474/2015 г. по описа на РС-Раднево, но ответникът оспорил вземането в срока по чл. 414 ГПК. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено вземането в размер на 16830 лв. по запис на заповед от 07.05.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата от 24.06.2015 г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски за исковото и заповедното производство.

 

          В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Д.Н.С., чрез адв. Й., в който се взема становище за неоснователност на иска. Не оспорва обстоятелството, че подписал процесната запис на заповед от 07.05.2012 г. за сумата от 16830 лв., но твърди, че същата обезпечавала каузално правоотношение между страните – получен кредит от „Райфайзенбанк България” ЕАД, по който били солидарни длъжници. Твърди, че с ищцата живели на семейни начала в общо домакинство от 2001 г., като през 2008 г. мотивирала ответникът да вземе кредит в качеството си на ЕТ „Д.С.” в размер на 30 000 лв., който да си поделят поравно. Твърди, че на 25.01.2008 г. сключил с „Райфайзенбанк България” ЕАД два договора за кредит № 44037/25.01.2008 г. за сумата от 30 000 лв. и № 44045/25.01.2008 г. за кредитна карта МастерКард, като издал на 28.01.2008 г. в полза на банката запис на заповед за сумата от 30 000 лв. Твърди, че след заверяване на банковата сметка на ответника със сумата от 30 000 лв. по отпуснатия кредит на 28.01.2008 г. изтеглил парична сума от 10 000 лв., като в същия ден посетил с ищцата автокъща в гр. Стара Загора, където ищцата си закупила автомобил „Субару” за сумата от 7000 лв., макар че във фактурата за закупуване била посочена двойно по-ниска сума. Твърди, че за покупката, техническото обслужване и регистрацията на автомобила предал на ищцата общо сумата от 10 000 лв., а в последствие й предал и сумата от 5000 лв., като по този начин до 20.01.2009 г. ищцата получила половината от общата сума от 30 000 лв. по изтегления кредит. Твърди, че доказателство за получената от ищцата сума от 15000 лв. било последващото й встъпване в дълг по договора за кредит съгласно сключени Анекс № 1 и Анекс № 2, с който било договорено ищцата да встъпи изцяло в дълга по кредита и станали солидарни длъжници към банката. Твърди, че поради забава в плащането на погасителните вноски новирали задължението към банката и към 29.03.2010 г. общото задължение било 31867,43 лв. Тъй като спрели плащания по кредита банката образувала 2 изпълнителни дела № 985/2012 г. и № 986/2012 г. по описа на ЧСИ Г.И., като общото им задължение по изпълнителните дела било в размер на 33 660 лв., в която връзка за да обезпечи половината от вземането си като солидарен длъжник ищцата поискала от ответника да й издаде процесната запис на заповед от 07.05.2012 г. за сумата от 16 830 лв. Твърди, че двете изпълнителни дела били висящи към момента и ищцата не била изплатила частта на ответника от 16830 лв. Поради това иска от съда да отхвърли иска като неоснователен.

 

От приложено ч.гр.д. под № 474/2015 г. по описа на РС-Раднево, образувано по заявление по чл. 417 ГПК е видно, че е издадена заповед № 351/24.06.2015 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено ответникът Д.С. да заплати на ищцата Ж.Н. сумата от 16 830 лв., представляваща вземане по запис на заповед от 07.05.2012 г., с падеж 31.12.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата от 24.06.2015 г. до окончателното погасяване на дълга, както и разноски в размер на 336,60 лв. По заповедното производство е постъпило възражение от длъжника, което е подадено в срока по чл. 414 от ГПК, а искът спрямо него е предявен в едномесечния срок по чл. 415 от ГПК. Налице е идентичност на страните в двете производства и предмета /по основание и размер/, поради което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е допустим и следва да се разгледа по същество.

Съгласно т.17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС предмет на делото при предявен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В производството по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуване на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение.

 

Въззивният съд намира , че ответникът Д.Н.С. е издал на 07.05.2012 г. запис на заповед в полза на ищцата Ж.П.Н. за сумата от 16 830 лв. От приетата като писмено доказателство запис на заповед от 07.05.2012 г. /л.7 от делото, а в оригинал по заповедното производство/ се установява, че същата притежава необходимите реквизити по чл. 535 ТЗ, поради което е редовен и валиден от външна страна менителничен ефект.

По отношение на всичко изложено до тук няма спор между страните, не са въведени възражения и оспорвания от тяхна страна.

 

Спорът е концентриран върху наведеното от ответника с отговора на исковата молба каузално правоотношение, по повод на което да е бил издаден процесният заповед на заповед. По реда на чл. 145, ал. 1 от ГПК в съдебно заседание пред първостепенния съд, проведено на 11.12.2015 г. са изяснени конкретните параметри на въведеното каузално правоотношение, което е разяснено на страните за яснота на спорния предмет и доказването (виж стр. 3 на протокола, л.65 на делото). Така въведеното каузално правоотношение е, че издаденият запис на заповед обезпечава евентуални бъдещи погасявания от страна на ищцата на половината от общия им солидарен дълг по два договора за кредит № 44037/25.01.2008 г. и № 44045/25.01.2008 г., сключени между „Райфайзенбанк България” ЕАД и ответника Д.С., в качеството му на ЕТ „Д.С.”, по които са образувани изпълнителни дела под № 985/2012 г. и № 986/2012 г., двете по описа на ЧСИ Г.И..

 

Съгласно т.17 на вече цитираното ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС при въведените от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. При въведените твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Поради това следва ответникът да докаже връзката на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, а при такова доказване ищецът ще следва да докаже наличие на вземането по каузалното правоотношение.

Относно доказването на връзката между процесния запис на заповед и въведеното каузално правоотношение съдът намира следното:

Установява се от писмените доказателства по делото, че на датата 25.01.2008 г. ответникът Д.С., в качеството му на ЕТ „Д.С.”, е сключил с „Райфайзенбанк България” ЕАД два договора за кредит: № 44037/25.01.2008 г. за микрокредитиране на земеделски производител и предприемач в слаборазвити региони за сумата от 30 000 лв. и № 44045/25.01.2008 г. за кредитен лимит по международна кредитна карта Мастеркард с кредитен лимит от 2000 лв.

Към договора за кредит № 44037/25.01.2008 г. е сключен анекс № 1/19.06.2009 г., с който на основание чл. 101 ЗЗД ищцата Ж.Н. е встъпила изцяло в оставащия дълг по кредита към 19.06.2009 г. в размер на 29865,03 лв. и е станала солидарен длъжник по задължението по договора за кредит, при предоговорените в анекса условия, наред с кредитополучателя. Съгласно чл. 121 ЗЗД в случая е налице и уговорена с договор солидарна отговорност на ищцата към банката-кредитор по двата договора за кредит. Към този договор за кредит е сключен и анекс № 2/29.03.2010 г. за предоговаряне на условията и крайния срок за връщане на кредита, подписан от ищцата като солидарен длъжник и от ответника, в качеството му на едноличен търговец, като кредитополучател.

Към договора за кредитен лимит № 44045/25.01.2008 г. е сключен анекс № 1/19.06.2009 г., с който на основание чл. 101 ЗЗД ищцата Ж.Н. е встъпила изцяло в оставащия дълг /усвоена и непогасена сума/ към 19.06.2009 г. в размер на 2203,33 лв. и е станала солидарен длъжник по задължението по договора за кредитен лимит, при предоговорените в анекса условия, наред с кредитополучателя. Съгласно чл. 121 ЗЗД в случая е налице и уговорена с договор солидарна отговорност на ищцата към банката-кредитор по двата договора за кредит.

 

От приетите писмени доказателства и две заключения на СИЕ се установява, че ищцата Ж.Н. е внасяла част от погасителните вноски по двата кредита, преди да встъпи в дълговете като солидарен длъжник на 19.06.2009г.

От съдържанието на процесния запис на заповед е видно, че в същия е направена добавка /след място на издаване/ в следния смисъл: „С настоящата обезсилвам запис на заповед за 15000 лв. и падеж 31.12.2011 г. с дата на издаване 20.01.2009 г.”. Тази добавка не се отразява на редовността на записа на заповед, но е косвено доказателство, с оглед на посочените в нея дати, въз основа на които може да се направи връзка на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение. Ирелевантно е към настоящото дело доколко е възможно „обезсилване” на менителничен ефект, поради което съдът не ще изследва този правен въпрос.

След сключването на договора за кредит № 44037/25.01.2008 г. в размер на 30 000 лв., но преди встъпване в дълга на 19.06.2009 г., ответникът Д.С. е издал в полза на ищцата Ж.Н. споменатия вече в процесния запис на заповед за „обезсилен” запис на заповед от 20.01.2009 г. за сумата от 15 000 лв., което се явява точно половината от сумата по отпуснатия кредит.

В последствие ищцата е встъпила в дълговете по двата кредита и е поела в качеството си на солидарен длъжник, наред с ответника като ЕТ, цялото останало задължение по двата кредита към 19.06.2009 г. След спиране на плащанията по двата кредита, ответникът Д.С. е издал на 07.05.2012 г. в полза на ищцата Ж.Н. процесната запис на заповед за сумата от 16830 лв. По делото няма преки доказателства към датата на издаване на процесния запис на заповед какъв е бил точният размер на дълга по двата договора за кредит. Косвено обаче от приложените изпълнителни листи от 11.06.2012 г. /л.25 и л.28/ може да се направи извод, че размерът на дълговете по двата договора за кредит към датата на издаване на процесната запис на заповед са както следва: по договора за кредит № 44037/25.01.2008 г. в общ размер на 27408,19 лв., а по договора за кредит № 44045/25.01.2008 г. в общ размер на 1180,71 лв.

Съвкупният анализ на посочените доказателства и установени с тях обстоятелства сочи на връзка на издадените запис на заповед от 20.01.2009 г. за сумата от 15 000 лв. и на процесния запис на заповед от 07.05.2012 г. за сумата от 16830 лв. с процесните два договора за кредит от 25.01.2008 г. Първият от тях за сумата от 15 000 лв. е издаден във връзка с предстоящото встъпване в дълга от страна на ищцата Ж.Н., а вторият запис на заповед от 07.05.2012 г. несъмнено е свързан с първия, доколкото преурежда отношенията между тях, поради което е посочено в неговия текст да го „обезсилва”. Не води до друг извод обстоятелството, че сборът от сумите по двата изпълнителни листа /28588,90лв./ е по-малко от двукратния размер на сумата по процесния запис на заповед /33660лв./. Други правоотношения между страните със сходен размер в разглежданите периоди от време не се установяват, а и е възможно страните да са сумирали по-голям размер на дълга или да им е представен по-голям такъв от банката-кредитор в покана за доброволно изпълнение, вместо по-късно претендирания от банката-кредитор, по отношение на който са издадени двата изпълнителни листа от 11.06.2012 г. Поради това съдът намира за установена връзката между процесния запис на заповед от 07.05.2012 г. и двата процесни договора за кредит от 25.01.2008 г., тъй като записът на заповед е издаден след встъпването в дълговете по всеки от тях.

При така развилите се между страните правоотношения по повод на процесните два договора за кредит, единственото възможно задължение на ответника към ищцата е било за евентуални бъдещи погасявания от страна на ищцата на дължимата от ответника, в качеството му на ЕТ, негова лична част от солидарните дългове по двата кредита. А именно това е въведеното от ответника каузално правоотношение с отговора на исковата молба, което е съобщено на страните с доклада по делото от първоинстанционния съд и изяснено по реда на чл. 145, ал. 1 ГПК в съдебно заседание на 11.12.2015 г.

Нормалното развитие на правоотношението по встъпване в дълг като съдлъжник предполага съгласието или на кредитора или на другия длъжник, като отговорността на двамата длъжници се явява солидарна по своя правен характер. В тази насока съобразно специалната разпоредба на чл. 101 ЗЗД трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника, като първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници. Именно това изрично е посочено в първите анекси към договорите за кредит, поради което ищцата Ж.Н. е встъпила в дълговете и съгласно чл. 101 ЗЗД във вр. чл. 121 ЗЗД е станала солидарен длъжник за останалите задължения по договорите за кредит към датата на встъпването – 19.06.2009 г.

Съгласно чл. 127, ал. 1 ЗЗД, разглеждаща хипотезата на солидарност между длъжниците, доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. Законът предвижда оборима презумпция за равенство във вътрешните отношения между солидарните длъжници по отношение на поетото задължение. Не са налице доказателства по делото да е уговорено между Ж.Н. и Д.С., в качеството му на ЕТ, различна от предвидената в закона равна отговорност. Представени са от ответника множество доказателства за равенството на дълга /че половината размер от получените кредити е реално получен и изразходван от ищцата/, но е безпредметно тяхното обсъждане, тъй като по силата на споменатата законова презумпция равенството се предполага до установяване на друго. Затова и съдът приема, че кредитополучателят и встъпилият в дълга солидарен длъжник по двата процесни договора за кредит не са уговорили неравност във вътрешните им отношения, като приложение в случая намира презумпцията на чл. 127, ал. 1 ЗЗД за равенство. До такъв извод сочи и обстоятелството, че първият запис на заповед от 20.01.2009 г. е издаден за половина от получения кредит от 30 000 лв.

Съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Поради това следва да се установи какъв размер от дълговете по двата кредита е погасила ищцата с нейни средства, но единствено след датата на встъпването й в дълговете – 19.06.2009 г., тъй като от този момент насетне тя има качеството на солидарен длъжник.

В тази връзка по делото пред първостепенния съд са били събрани множество писмени доказателства /платежни документи/ и две заключения на СИЕ, което съдът кредитира като безпристрастни и компетентни. От тези доказателства е видно, че ищцата Ж.Н. фигурира като вносител по вносни бележки, с които са внасяни суми по договора за кредит № 44037/25.01.2008 г. в периода от 19.06.2009 г. до 03.02.2012 г. в общ размер на 13666,00 лв. (виж таблицата на стр. 4 от второто заключение по СИЕ, от която сума са извадени двете плащания от 21.01.2009 г. и 31.03.2009 г. и е добавено плащането на 04.01.2012 г. на сумата от 620 лв., тъй като е посочено в платежното нареждане на л.63 от делото, че сумата погасява кредит 44037).

Същевременно по другия договор за кредит № 44045/25.01.2008 г. има общо 6 плащания в периода от 16.09.2008 г. до 21.01.2009 г., поради което не се установява наличието на вносни бележки от името на ищцата за погасяване на суми по този кредит, след  встъпването й в дълга на 19.06.2009 г.

Следващият спорен между страните въпрос е дали сумите, които ищцата е внасяла, са й били давани от ответника, за да погасява кредита, или са собствени средства на ищцата, с които е погасявала кредита като солидарен съдлъжник. Ответникът е този, който следва да докаже възражението си, че е давал парите на ищцата, за да ги внася. В тази връзка са събрани множество гласни и писмени доказателства. От гласните доказателства се установява, че ищцата и ответникът са живели заедно в периода от 2001 г. до 2011 г.

От показанията на св. И. /дадени в съдебно заседание на 11.12.2015 г./ не се установява пряко даване на парични средства от ответника на ищцата за погасяване на кредитите след встъпването й в дълговете на 19.06.2009 г. Неговите показания касаят предимно факти относно купуването на автомобила, неговото регистриране и обслужване, които са относими към презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД, за която по-горе бяха изложени мотиви. От тези показания обаче е видно, че ответникът не е разполагал с много парични средства, а такива е събирал само от наетия язовир.

От показанията на св. Д./дадени в съдебно заседание на 11.12.2015 г./ също не се установява пряко даване на парични средства от ответника на ищцата за погасяване на кредитите след встъпването й в дълговете на 19.06.2009 г. Обаче и от неговите показания се установява, че ищцата и ответникът са живели скромно, не са разполагали с много пари и едва след изтеглянето на кредита са демонстрирали увеличаване на „жизнения им стандарт”. Този свидетел е бил поканен от ответника да стане поръчител по процесните кредити, но той е отказал, тъй като знаел, че се занимава с язовири, но „се съмнявал, че може нещата при него да потръгнат на добра страна и да не може да си връща кредита”.

От показанията на св. Ц./дадени в съдебно заседание на 11.12.2015 г./ също не се установява пряко даване на парични средства от ответника на ищцата за погасяване на кредитите след встъпването й в дълговете на 19.06.2009г.

Свидетелите Д. и Ц. са разпитани повторно в съдебно заседание на 23.02.2016 г. с оглед установяване от страна на ответника възражението, че е предоставял на ищцата парични средства за погасяване на кредитите. Съдът кредитира показанията на тези свидетели, тъй като същите отговориха убедително с идентични отговори на зададените от съда контролни въпроси (с какво ищцата се е придвижвала до язовира и в кой период). Безспорно се установява от техните показания в качеството им на очевидци, че ответникът Д.С. веднъж е дал на ищцата сумата от 2000 лв. и веднъж 1000 лв. за погасяване на кредитите.

По делото е представено писмо изх. № ПО-01-92-00-551/16.03.2016 г. от община Нова Загора /л.124/, в което е посочено, че ответникът в качеството му на ЕТ не е сключвал договор за наем на язовир „Балджията”, с. Еленово, за периода от 2008 г. до 2010 г., както и че с приемо-предавателен протокол от 28.08.2007 г. язовир „Балджията” е предаден от ответника на комисия, определена от кмета. По делото са представени и 2 удостоверения от 11.03.2016 г. от НАП-офис Стара Загора /л.125-л.126/, от които е видно, че ответникът в качеството му на физическо лице и като едноличен търговец не е декларирал доходи в периода от 2008-2010 г. Недекларирането на доходи не води до пряк извод за липса на такива, тъй като е възможно същите да не са декларирани, което влече административно-наказателна санкция, но не и извод за липсата им. Същевременно удостоверенията не установяват факта на липсата на доходи, а фактът на недекларирането на доходи. Писмото на община Нова Загора не е официален удостоверителен документ, тъй като не е съставен от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред /чл. 179, ал. 1 ГПК/. Същото представлява частен свидетелстващ документ, няма материална доказателствена сила за посочените факти и може да се оборва чрез свидетелски показания. Затова и независимо от посоченото в тези документи, от гласните доказателства се установява, че и в периода от 2009-2011 г. ответникът е държал язовира и е получавал доходи от него, като е имало моменти ответникът да е „набавял достатъчно средства” /виж показанията на св. Ц., дадени в съдебно заседание на 23.02.2016 г./.

От представените от община Нова Загора писмени доказателства /л.93, л.119-122/ се установява, че ищцата Ж.Н. *** Загора от 01.04.2004 г. и към настоящия момент. Съобразно заповед № 6/10.12.2009 г. /л.122/ ищцата е получавала БТВ в размер на 652,68 лв., считано от 10.12.2009 г., като от представената справка /л.93/ е видно, че в периода от 01.2009 г. до 04.2012 г. ищцата е получавала нетно трудово възнаграждение около 600 лв. Освен това от представената от НАП-офис Стара Загора справка /л.110-л.111/ е видно, че ищцата е работила и при друг работодател „Мултипро ТМ” в периода от 21.04.2011 г. до 30.07.2012 г., както и че през 2011 г. и 2012 г. е декларирала извънтрудови доходи.

Действително от таблицата в заключението на СИЕ /стр.4/ е видно, че ищцата не е внесла като погасителна вноска по кредита сума в размер на 2000 лв., но се установява на дати 06.06.2011 г. и 24.06.2011 г. да е внесла по 1000 лв., а на 31.08.2011 г. сумата от 1200 лв. Като се вземе предвид получаваните от ищцата доходи в този период, както и че според св. Д. и св. Ц. е имало моменти, в които ответникът е получавал добри доходи от язовира, то съдът намира, че тези суми са предадени на ищцата от ответника, за да погасява кредитите. Както се посочи по-горе двамата свидетели са преки очевидци на даването на парични суми с такъв размер от ответника на ищцата.

Не се установяват обаче с преки или косвени доказателства други предавания на конкретни парични суми от ответника на ищцата за погасяване на кредитите, а съгласно чл. 154 ГПК тежестта да докаже този факт пада върху ответника.

Поради това от общата сума по вносните бележки, по които ищцата Ж.Н. фигурира като вносител, в размер на 13666,00 лв. следва да се извади установените в процеса предадени й суми от страна на ответника в размер на 3200 лв. за погасяване на кредитите, т.е. установява се от представените по делото вноски бележки ищцата да е погасявала кредитите със сумата от 10 466,00 лв.

След спиране на плащанията по двата кредита и снабдяването с изпълнителни листи за вземанията по двата кредита /л.25 и л.28/, кредиторът-банка е образувал на 12.07.2012 г. две изпълнителни дела - № 985 и 986 от 2012 г. по описа на ЧСИ Г.И., с район на действие ОС-Стара Загора. Изпълнително дело № 986/2012 г. е присъединено към изпълнително дело № 985/2012 г. /виж резолюцията на ЧСИ върху молбата на л.26 от делото/. Освен установената по-горе платена от ищцата сума от 10 466 лв. за погасяване на кредитите чрез вносни бележки, се установява по делото от прието удостоверение изх. № 45893/11.12.2015 г. от ЧСИ Г.И. /л.41/, че по изпълнително дело № 985/2012 г. с взискател „Райфайзенбанк България” ЕАД от ищцата-длъжник Ж.П.Н. са внесени суми в общ размер на 7832,23 лв.

Поради това следва извод, че ищцата Ж.Н. е внесла общо сумата от 18 298,23 лв. (сбор от 10 466 лв. и 7832,23 лв.), чрез платежни нареждания или удръжки по изпълнителното дело, за погасяване на процесните кредити. Това погашение е направено от ищцата по общия техен солидарен дълг и съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД ищцата може да иска от ответника, в качеството му на ЕТ, половината от сумата, с която е изпълнила в повече от своята половина част от дълга. Затова ищцата към настоящия момент се установява да има правото по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД да иска от ответника, в качеството му на ЕТ, сумата от 9 149,11 лв. Без значение е обстоятелството, че това вземане е обезпечено с процесния запис на заповед от 07.05.2012 г. от ответника, не в качеството му на ЕТ, тъй като предмет на делото е именно менителничния ефект, а каузалното правоотношение само доказва в случая размера на реалното задължение.

 

Предвид така коментираните доказателства, първоинстанционния съд правилно и мотивирано е приел, че по делото безспорно се установява наличието на каузално правоотношение между страните, което обосновава от своя страна и сумата на реалния дълг между страните.

В тази насока въззивният съд счита, че оплакванията и в двете въззивни жалби на жалбоподателите Н. и С. се явяват неоснователни.

Предвид действащото към процесния период законодателство, съдът намира, че първоинстанционния съд е разгледал всички изчерпателно изброени от закона предпоставки на разпоредбите на чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК, за да се приеме, че именно такъв е действителния размер на дължимите между страните суми.

 

В заключение въззивният съд намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.

 

На основание чл.78, ал.1 и ал.3 във връзка с чл. 273 от ГПК тъй като на практика с настоящото Решение се оставят без уважение двете въззивни жалби и се потвърждава Решението на първоинстанционния съд, то разноските следва да бъдат оставени така, като са направени от страните по делото до настоящия момент.

 

Водим от горното, съдът

 

 

                        Р    Е    Ш    И  :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 36/20.05.2016г. постановено по гр.дело № 722/2015г., по описа на Радневския районен съд, като Правилно и законосъобразно.

 

 Решението подлежи на касационно обжалване в 1-месечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд при наличието на касационните основания по чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

 

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

 

 

                                                                      2.