Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер 4……………………06.01.2017 година……..………..Град С.    

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…шести декември….………………………………………………..Година 2016

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар С.С.………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1416……по описа за 2016…………...година.

 

         Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна подадена от С.Г.С. чрез адв. Д.Д. против решение № 790/02.08.2016 г. по гр. д. № 4593/2015 г. на Старозагорски районен съд, с което са отхвърлени обективно съединените осъдителни искове с правно основание чл. 234, ал. 1 и ал. 5 ЗМВР и чл. 181, ал. 2 ЗМВР.

         Във въззивната жалба е релевирано оплакване против решаващия правен извод на първоинстанционния съд за липса на материалноправна легитимация на сочения ответник Министерство на вътрешните работи /МВР/ - гр. С.. Сочи се, че неправилно районният съд приел, че по иска следва да отговаря Областната дирекция /ОД/ на МВР – С.. От значение било единствено обстоятелството, че ищецът бил служител в системата на МВР и актът за прекратяване на служебното му правоотношение бил подписан от министъра на вътрешните работи. Действително ОД на МВР - С. бил второстепенен разпоредител с бюджетни кредити, но плащания се извършвали по нареждане на първостепенния разпоредител – министъра на вътрешните работи. Изложени са съображения черпени от правната уредба на Закона за държания служител уреждаща статута на държавните служители за отговорност на сочения ответник. Сочи се съдебна практика. Изяснява, че исковете не следвало да бъдат отхвърлени като неоснователни, а като погасени чрез плащане. Тъй като плащането е настъпило след завеждане на иска, то следвало да бъде присъдена и законната лихва и разноските по делото. Моли се за отмяна на първоинстанционното решение, и присъждане на законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.09.2015 г. до датата на плащането – 18.12.2015 г., претендира разноски.

         Не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство МВР – С..

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а по същество е неоснователна.

Старозагорски районен съд е бил сезиран с обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 234, ал. 1 и ал. 5 ЗМВР и чл. 181, ал. 2 ЗМВР.

Ищецът по делото С.Г.С. е бил служител в Министерството на вътрешните работи, като е заемал длъжността „инспектор - разузнавач  IV степен“ към отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР – С.. Служебното му правоотношение е било прекратено на основание чл. 226, ал.1, т. 4 ЗМВР - по негово желание със Заповед № 8121К-1644/14.05.2015 г. на Министъра на вътрешните работи. От датата на встъпването в длъжност до датата на прекратяването на служебното правоотношение, С. е имал прослужени в МВР единадесет години, два месеца и девет дни, а на военна служба в Министерство на отбраната една година, единадесет месеца и един ден - т. 1 от заключението на съдебно-икономическа експертиза, или общо тринадесет години, един месец и десет дни.

С горната заповед за прекратяване на служебното правоотношение изрично е разпоредено на служителя да се изплатят дължимите обезщетения по ЗМВР.

От заключението на съдебно-икономическата експертиза се установява, че последното пълно брутно трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 1256, 86 лв., въз основа на което и според критерия на чл. 234, ал. 1 ЗМВР му се дължи обезщетение в размер на 15 082,32 лв.

С бюджетно платежно нареждане от 23.06.2015 г., наредителят ОД на МВР – С. е наредил да се плати в полза на С.Г.С. сумата от 13 825,46 лв., а с платежно нареждане от 23.10.2015 г. е наредил да се плати сумата от 1256,86 лв. от „Уникредит булбанк“ АД.

Установява се от извлечение от отчет за плащания на наредителя ОД на МВР – С. към 18.12.2015 г., че е превел по сметка на ищеца в „С.“ АД сумата от 15 082,32 лв. В същия смисъл е и уточнението направено от вещото лице в откритото съдебно заседание пред първоинстанционният съд проведено на 01.02.2016 г. – вещото лице е посочило, че сумата от 13 825,46 лв. действително е била наредена за плащане на 23.06.2015 г., но е постъпила по сметката на ищеца на 18.12.2015 г. Сумата от 1256,86 лв. е била наредена за плащане на 22.10.2015 г., но отново е постъпила по сметката на ищеца на 18.12.2015 г.

От т. 3 на заключението на съдебно-икономическата експертиза се установява, че левовата равностойност на полагаемото се на ищеца вещево имущество по чл. 234, ал. 5 ЗМВР за 2015 г. е в размер на 200 лв., а за облекло по чл. 181, ал. 2 ЗМВР е в размер на 166,65 лв. Посочените суми са били изплатени на ищеца на 23.10.2015 г. отново от ОД на МВР – С..

Спорни по делото са въпросите за материалноправната легитимация на ответника по делото и оттам за дължимостта на законната лихва и разноските по делото от ответника по делото.

Ответникът не е оспорил юридическите факти, с чиято правна последица се свързва възникването на правото на ищеца да получи това обезщетение, но преди всичко е оспорил надлежната си материална легитимация, в качеството на ответник по предявените искове и поддържа тезата, че надлежният ответник е ОД на МВР – С., което е юридическо лице и което вече било изпълнило процесното задължение – да заплати на ищеца претендираното обезщетение. Поради това първият от преюдициалните въпроси със съществено значение, които настоящият съд е сезиран да разреши, касае надлежния ответник - дали това е министърът на вътрешните работи както твърди въззивникът или пък е ОД на МВР - С., както твърди министърът на вътрешните работи и за която страните не спорят, че именно там ищецът е заемал длъжност длъжността „инспектор - разузнавач  IV степен“ към отдел „Криминална полиция“.

Въззивният съд намира, че оплакванията във въззивната жалба свързани с наличието на материалноправна легитимация на МВР да отговаря по предявените искове са неоснователни. Това е така, защото министърът на вътрешните работи се явява в случая само орган по назначението на ищеца държавен служител. Не МВР, а ОД на МВР – С., в което служителят е назначен и изпълнява служебните си задължения, дължи заплата, допълнителни възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на службата. Съгласно разпоредбата на чл. 37, ал. 2 ЗМВР областните дирекции на МВР са юридически лица, а в т. 36 от списък приложение към ПМС № 73/27.03.2015 г. за определяне на второстепенните разпоредители с бюджет към министъра на вътрешните работи /обн. ДВ, бр. 25/03.04.2014 г./ ОД на МВР - С. е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити. Именно затова процесните обезщетения са определени в заповед /справка/ на директора на ОД на МВР – С. и са изплатени от ОД на МВР – С., където е бил назначен ищецът. Областните дирекции на МВР, които са разпоредители с бюджетни кредити, са държавни учреждения по смисъла на чл. 27, ал. 2 ГПК т.е. процесуално правоспособни и именно те са надлежен ответник по исковете за обезщетения по ЗМВР. За да стигне до този правен извод настоящият състав на съда съобрази и решение № 128/29.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1356/2009 г., IV г.о., в което е прието, че съгласно правилото на чл. 61, ал. 2 КТ, когато трудовият договор се сключва от по-горестоящия на работодателя орган, трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност. Същото правило е приложимо по аналогия и доколкото при действието на Закона за държавния служител и другите закони, уреждащи държавна служба, е възможно служебно правоотношение да възникне от акт на компетентен орган по назначението, който е част от структурата на едно учреждение, но служебното правоотношение се осъществява в рамките на друго учреждение. Във всички такива случаи учреждението, в което се изпълнява службата, трябва да осигури необходимите условия за това, то дължи определената заплата и всички други допълнителни възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на службата. Това разрешение е дадено еднозначно и в решение № 446/04.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1813/2013 г., IV г.о., решение № 531/12.12.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1536/2010 г., IV г.о., определение № 1041/06.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 3317/2015 г., III г.о.

Действително соченото от въззивника решение № 14/17.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 625/2010 г., III г.о. е постановено в обратен смисъл на дотук изложеното и цитираната практика на ВКС – в него е прието, че страни по служебното правоотношение са държавният служител и органът по назначаването /за длъжността на ищеца – орган по назначаването е министърът на вътрешните работи/. Съдържание на правоотношението са взаимните държавнослужебни права, задължения и компетентности на страните, а сред тях са определяне и изплащане на заплата, осигуряване ползването на платения отпуск и изплащане на обезщетение за него при освобождаване от служба, осигуряване на служителя, водене на кадрово досие и издаване на документи въз основа на него при пенсиониране - чл. 5, ал. 7 от КСО. Споменатите задължения и компетентности на органа по назначаването се осъществяват чрез структурата/ звеното, в което служи държавният служител, но това не определя съответната страктура/ звено, като страна в правоотношението между органа по назначаването и служителя. Организацията и управлението на структурите и звената в МВР е основана на принципа на централизма и това мотивира крайния извод, че легитимирано да отговаря по исковете е МВР в качеството на администрация на органа по назначаването, който е страна по служебното правоотношение и по имуществения спор.

С оглед на дотук изложените правни съображения и наличието на противоречива практика на ВКС по приложението на чл. 61, ал. 2 КТ в хипотеза на държавна служба, обективирана в решение № 128/29.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1356/2009 г., IV г.о. и решение № 14/17.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 625/2010 г., III г.о. въззивният съд възприема приетото в решение № 128/29.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1356/2009 г., IV г.о., което е и по-ново решение.

В настоящия случай ответник по исковете е Министерството на вътрешните работи, който като държавно учреждение по смисъла на чл. 27, ал. 2 ГПК е правосубектно лице и разполага с процесуалната легитимация да е ответник, което е различно от материално правната легитимация. Процесуалната легитимация обуславя допустимостта на иска, липсата и води до недопустимост на иска и за нея съдът следи служебно. Материалната легитимация обуславя основателността на иска, тъй като касае носителите на субективното право и правното задължение. Липсата на материалноправна легитимация е основание за отхвърлянето на иска като неоснователен /в този смисъл и определение № 1041/06.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 3317/2015 г., III г.о./.  Въззивният съд споделя правните изводи на първата инстанция за отхвърлянето на исковете, тъй като Министерството на вътрешните работи не е носител на правното задължение по претендираните от ищеца вземания, а исковете насочени срещу МВР са неоснователни.

Обсъждането на останалите спорни въпроси за дължимостта на законната лихва и разноските по делото от ответника по делото е без значение в случая, тъй като ответникът МВР не е пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове.

          Поради неоснователността на въззивната жалба на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК се дължат разноски на въззиваемата страна по правния спор, но с оглед на липсата на искане и представени доказателства за реално извършени разноски от нея, то и съдът не следва да присъжда такива за въззивното производство.

 

        Воден от горните мотиви, Окръжният съд

 

                    Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 790/02.08.2016 г. по гр. д. № 4593/2015 г. на С. районен съд.

        

        Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в месечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ:                    1.

 

 

                                                                                              2.