Р Е Ш Е Н И Е

 

31                                  31.01.2017 г.                        гр.Стара Загора

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,  І ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ   

на четиринадесети декември                   две хиляди и шестнадесета година

в публичното заседание в следния състав:

         

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА

 

                                                    ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА

                                                                       НИКОЛАЙ УРУКОВ

                                                             

 

Секретар П.В. ………………………………………….

Прокурор  ……………………………………………………………………..

като разгледа докладваното от съдия УРУКОВ

въззивно гражданско дело N 1419 по описа за 2016 година.

 

                             Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

 

Производството е образувано по въззивната жалба на Б.С.П., подадена чрез адв. Г.М., против решение № 405 от 11.08.2016 г., постановено по гр.дело № 2122/2015 г. на Казанлъшкия районен съд, с което се признава за установено по отношение на Б.С.П. и Д.Н.П., че ищцата С.Т.С. е собственик на дворно място с площ от 801 кв.м, което по сега действащия устройствен план, одобрен със Заповед № 190/1989г. на община Казанлък, съставлява УПИ ХХIV-383 в кв. 46 по плана на гр. Шипка, като се отхвърля иска за предаване владението на 12 кв. м. реална част от гореописания имот, разположени в защрихованото пространство между УПИ ХХIV-383 и УПИ XXVII-384 на скица Приложение 4, неразделна част от решението. Осъжда се Б.С.П. да премахне за своя сметка ограда между УПИ XXIV – 383 в кв. 46 по плана на гр. Шипка и УПИ XXVII – 384 (по същия план), която навлиза от страна на УПИ XXVII – 384 на юг към УПИ XXIV – 383 в кв. 46, като се отхвърля иска спрямо Д.Н.П., като неоснователен и недоказан. Отхвърля се изцяло иска по чл.59 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 6000 лв. за периода от 25.08.2010 г. до 25.08.2015 г. срещу Б.С.П. и Д.Н.П., поради неоснователното ползване на имота й, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба, като неоснователен и недоказан. Осъжда се Л.Т.С. да премахне за своя сметка част от покрива, с който са покрити сгради негова собственост и който навлиза в имота на ищцата, както следва: от сградата, означена на скица Приложение № 4 по делото като МЖ навлизат 70 см или 3.50 кв.м от сградата, означена като ПС навлизат 35 см или 2.72 кв.м и от сградата, означена като 2ПС навлизат 85 см или 4.25 кв.м. Скица № 4, находяща на л. 132 по делото е неразделна част от решението. Осъжда се Б.С.П. да заплати на С.Т.С. сумата от 240 лева разноски. Осъжда се Д.Н.П. да заплати на С.Т.С. сумата от 80 лева разноски. Осъжда се Л.Т.С. да заплати на С.Т.С. сумата от 160 лева разноски. Осъжда се С.Т.С. да заплати на Б.С.П. сумата от 325 лева разноски и сумата от 525 лева разноски на Д.Н.П..

 

          Въззивникът счита, че решението на първоинстанционния съд в частта, с която по отношение на него е признато за установено, че ищцата е собственик на дворно място с площ 801 кв.м по плана на гр. Шипка, както и в частта, с която е осъден да премахне за своя сметка ограда между процесните имоти, както и в частта, с която е осъден да заплати деловодни разноски в размер на 240 лв., е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на фактическите изводи на съда. Оспорва правния извод на съда, че ищцата е собственик на процесния имот, като намира, че същият е неправилен, необоснован и не кореспондира със събрания по делото доказателствен материал. Излага подробни съображения и цитира съдебна практика. Намира, че са допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като съдът не е обсъдил всички наведени възражения.

 

          Моли въззивният съд да разгледа и уважи възраженията му, и да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваните части, да признае по отношение на него, че ищцата С.Т.С. не е собственик на процесния недвижим имот, както и да отхвърли иска по чл.109 от ЗС като неоснователен и недоказан. Моли съдът да му присъди направените разноски във въззивната инстанция.

 

          Въззиваемата страна С.Т.С. чрез пълномощника си адв. И.Д., оспорва въззивната жалба като неоснователна, Намира, че решението на първоинстанционния съд е правилно, законосъобразно, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон и напълно обосновано с оглед събраните по делото гласни и писмени доказателства. Излага подробни съображения. Намира, че въз основа на тях съдът е направил правилния и категоричен извод, че ищцата С.Т.С. е собственик на процесния парцел.

          Моли съдът да потвърди първоинстанционното решение, като осъди въззивника да й заплати направените по делото разноски.

 

Съдът, след като провери събраните по делото доказателства и обсъди становищата на страните, намира за установена следната фактическа и правна обстановка по делото:

Предявените обективно съединени искове са с правно основание чл.108, чл.109 и чл.73, ал.1 от ЗС.

         

    Ищцата С.С. твърди, че е собственик на недвижим имот в гр. Шипка, община Казанлък, а именно: дворно място с площ от 801 кв.м, което по сега действащия устройствен план, одобрен със Заповед № 190/1989г. на община Казанлък, съставлява УПИ ХХIV-383 в кв. 46 по плана на гр. Шипка. Твърди, че е собственик на целия недвижим имот на основание давностно владение и наследство от Д.Т.С. и дарение от М.Д.Ц. и М.П.С.. Предходен собственик на имота бил Д.Т.С. (поправено с изявления в първото заседание), като след неговата смърт останали като наследници М.Д.Ц. и Т.Д.С.. Последният починал през 2014 г. и оставил за свои наследници ищцата и нейната майка – М.П.С.. В първото по делото съдебно заседание ищцата пояснява и допълва исковата си молба като заявява, че претендира собственост по наследствено правоприемство от баща си Т.Д.С. и дарение от майка си М.С. и леля си М.Ц.. Тъй като те не разполагали с документ за собственост на дворното място, което са получили в наследство, са съставили представените по делото нотариални актове по обстоятелствена проверка. Твърди също, че ответниците Д.Н.П. и Б.С.П. са наследници на С.П. и като такива са съсобственици на имот УПИ ХХVII-384, който се намира на североизток спрямо процесния имот. Проблемите от този имот идвали от бившия собственик – Симеон П. и неговата съпруга Д.П.. Със своите действия последните грубо нарушавали и продължавали да нарушават правото на собственост на ищцата, като от една страна завземали от нейното място по продължението на границата между имотите първоначално с телена ограда, а след това и с бетонна. От друга страна те ползвали имота на ищцата като го засаждали с различни растения и извличали облаги от него въпреки изричното несъгласие на тогавашния собственик – бащата на ищцата Т.С.. Многократно били провеждани разговори със С.П. вкл. и в присъствието на кмета на гр. Шипка да премахне незаконно изградената ограда, както и насажденията, които били засети и пречели на ищцата да отдаде имота си под наем. Д. и С.П. изградили врата към дворното място на ищцата и дори поставили временно басейн. В резултат на непрекъснатото неразбирателство между страните, родителите на ищцата възложили на геодезист да измери разстоянията с цел да се отстрани всяко съмнение относно реалните граници на имота. Родителите на ищцата искали да отдадат имота под наем, тъй като не живеели в гр. Шипка и имало желаещи, но поради отправени заплахи от С.П. същите се отказвали. След смъртта на С.П. покана за доброволно премахване на незаконната ограда е била отправена и към Б.П., но последният също отказал да я премахне. Всичко това пораждало у ищцата правния интерес за завеждане на настоящото дело и реализиране на правата й по съдебен ред. По отношение на третия ответник – Л.Т.С. ищцата излага твърдения, че е бил собственик на имот УПИ XXI – 382 и съсед на ищцата от югозапад. Последният бил построил на границата с процесния двор редица масивни постройки, без да са спазени необходимите отстояния. При извършването на частната експертиза било установено, че част от тези имоти навлизали в границите на дворното място, собственост на ищцата. Наскоро бил извършен ремонт на покривното пространство на тези сгради и ищцата установила, че покривът навлизал в нейния имот на немалко разстояние и на практика тази част оставала неизползваема. С тези си действия, въпреки противопоставянето на г-жа С., този ответник също нарушавал правото й на собственост и това пораждало за нея правния интерес да търси реализацията му по съдебен ред.

Моли съдът да осъди Д.Н.П. и Б.С.П. да й предадат владението на незаконосъобразно владяната от тях реална част от имот, собственост на ищцата - Дворно място с площ от 801 кв.м, което по сега действащия устройствен план, одобрен със Заповед № 190/1989г. на община Казанлък, който съставлява УПИ ХХIV-383 в кв. 46 по плана на гр. Шипка, находящо се на ул. „...“ № …, при граници на имота: улица, УПИ XXVII-384, УПИ XXVIII-889, УПИ XIX-385, УПИ XXI-382 и имот XXIII-381. Уточнява, че реалната част, която иска да ревандикира е от 12 кв.м. и посочва в първото по делото заседание, че тази част се намира на Приложение № 4 от изготвената техническа експертиза и е защрихована в синьо.  Моли съдът да осъди Д.Н.П. и Б.С.П. да премахнат направената от тях ограда между техния имот и този на ищцата, а именно оградата между УПИ ХХIV-383 и УПИ XXVII-384 и двата в кв. 46 по плана на гр. Шипка и находящи се на адрес ул. „...“ № …(първия) и на № 5 (втория), тъй като оградата навлизала в дворното място на ищцата. Моли съдът да осъди Л.Т.С. да премахне частта от покривите на сградите, находящи се в собствения му УПИ ХХI-382 в кв. 46 по плана на гр. Шипка, построени на границата с имота на ищцата - УПИ ХХIV-383, означени на представената скица като „МЖ, ПС и 2ПС", която част навлизала в имота на ищцата.

 

Предявява иск за паричната сума от 7200 лева за периода от 25.08.2010 г. до 25.08.2015 г. срещу ответниците, поради неоснователното ползване на имота й, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба. Уточнява, че сумата от 6000 лева претендира от Д. и Б.П., а сумата от 1200 лева от Л.С..

 

С  протоколно определение на първоинстанционния съд от датата 12.02.2016 г. на основание чл.232 от ГПК е било прекратено производството по отношение на иска за обезщетение за неоснователно ползване на имота срещу Л.Т.С. за сумата от 1200 лв. Същото не е обжалвано и е влязло в законна сила.

 

Ответникът Л.Т.С. възразява срещу така предявените искове. По отношение на негаторния иск за премахване на част от покривното пространство заявява, че видно от приложеното копие - извадка на регулационен план на гр. Шипка /предходен/ одобрен със Заповед №6363/1957 г. в собствения му имот 873 - XVII-873, XXVIII -873 в кв. 46 /идентичен с УПИ № ХI1-382 кв. 46 по плана от 1989 год./ построените в имота сгради представляват стари постройки и са съществували още при предходния план - 1957 год. Собственикът на имота на ищцата тогава и неин наследодател Т.Д.С. не се бил противопоставил по никакъв начин на съществуването на изградените в имота му постройки. Несъстоятелни били направените възражения и искания от страна на настоящата собственица /от 23.10.2014 г./ и ищца в образуваното производство, при условие, че в продължение на повече от 40 години никой не се грижил за имота. Тъй като никой не посещавал имота на ищцата, същият бил поддържан от съседите, за да не става пустеещ, както бил изоставен и в момента. До два метра около изградените постройки в имота се косяла тревата целогодишно, за да не се развъждат змии, които имало опасност да навлязат в съседни дворове и домове.

За подмяна на покривните материали, каквато Л.С.  извършил на построените в имота му сгради с цел запазването им от самосрутване, не се изисквало издаване на Разрешение за строеж съгласно чл. 151 ал. 1 т. 2 от ЗУТ. Поради тази причина била извършена подмяната на покривните материали без наличие на такова, като не била променяна по никакъв начин конструкцията на сградите. Това лесно можело да се установи и от назначената по делото СТЕ.

На основание всичко изложено ответникът Л.С. моли съдът да постановите решение, с което да отхвърли предявените искове изцяло като неоснователни и недоказани. Претендира за направените съдебни и деловодни разноски в настоящия процес съгласно списък на разноски.

Ответницата Д.Н.П. е оспорила исковата молба като нередовна и счита, че предявените искове срещу нея са недопустими. Тя никога не е била собственик на съседния имот УПИ XXVII-384. Собственик на УПИ XXVII - 384 е бил П.Ш.П., който на 04.04.1978г., с нот. акт №…, том …, дело № …г. на Казанлъшки районен съдия дарил имота на внучка си – П.С.П., която от своя страна през 1997г. с нот. акт № …, том …, дело № …г. на Казанлъшки районен съдия, дарила 1/2 ид.части от правото на собственост върху имота на брат си - Б.П.. Правото на собственост на П.С.П. и Б.С.П. върху УПИ XXVII - 384, с площ от 680 кв.м, било установено и с констативен нотариален акт по документи, № …, том …, рег.№ …, дело № …г. на нотариус П.К.. От това следвало, че Д.П. не притежавала и никога не била притежавала каквито и да е вещни права върху УПИ XXVII - 384, което я правило ненадлежно пасивно легитимирана страна по предявените против нея искове. С молба от 26.01.2016 г. чрез процесуалния си представител е заявила още веднъж, че не е нито собственик, нито титуляр на правото на ползване върху имот УПИ XXVII-384 и живее в гр. Пловдив.

Пред двете съдебни инстанции се установява следната фактическа обстановка: Видно от Удостоверение за наследници под № 181 от 18.03.2014г. Т.Д.С. е оставил за наследници М.П.С. – съпруга и С.Т.С. – дъщеря.

Видно от Удостоверение за наследници № 3884 от 16.10.2014 г. Д.Т.С. е починал през 1994 г. и е оставил за наследници децата си – М., И. и Т. и съпруга – С.. През 1995 г. е починала дъщеря му – И., през 2009 г. и съпругата му, а през 2014 г. умира и сина му Т.. Така единствените останали наследници на общия наследодател – Д.С., респективно на Т.С. са именно ищцата и нейната майка – М.С. и леля – М.Ц..

Констативният нотариалния акт е издаден на датата 23.10.2014 г. след обстоятелствена проверка от страна на нотариуса чрез разпит на трима свидетели (вж. л. 101 и л. 102 от делото) т.е. след смъртта на Д.Т.С. и сина му Т.Д.С.. Видно от него молителките и останали единствени наследници на общия наследодател Д.С. са признати за собственици на основание „давностно владение и наследство от Д.Т.С.“. В хода на делото ищцата поясни, че давността е изтекла още преди дядо й да почине т.е. давността в нотариалния акт е установена по отношение на Д.Т.С.. Съгласно Тълкувателно решение № 4/2012 г.от 17 декември 2012 г. дело № 4 по описа за 2012 г. на ОСГК на ВКС правото на позоваване на придобивното основание по чл.79 ЗС не е с оглед на личността и не се погасява със смъртта на владелеца, а се включва в наследството му. Имуществото на наследодателя преминава към наследниците му като съвкупност от права, задължения и фактически състояния. Ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя.

            

Видно от подадената въззивна жалба на въззивника П., с нея е оспорено първоинстанционното решение в частта му, с която по отношение на този ответник е признато за установено, че въззиваемата С. е собственик на УПИ ХХІV-383 в кв. 46 по плана на гр. Шипка, както и в частта му, с която въззивникът е осъден да премахне изградената ограда между този и неговия имот -УПИ ХХІV-384 в кв. 46 по плана на гр. Шипка, а също и в частта за дължимите от Б.С.П. разноски. Твърденията на въззивника са, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на фактическите изводи на съда. Основният и единствен аргумент на Б.П., изразен чрез неговия процесуален представител, в подкрепа на тези твърдения е, че по делото не са събрани и не са налични доказателствата, които да обосновават правото на собственост на въззиваемата С., почерпено от изтеклата в нейна полза придобивна давност, така, както това е констатирал и нотариусът, издавайки нотариалния акт, с който С.Т.С. се легитимира като собственик, а така също и първостепенния съд.

 

Настоящият съд приема за установено, че въззиваемата се легитимира като собственик на УПИ ХХІV-383 в кв. 46 по плана на гр. Шипка и че е доказала това чрез пълно и главно доказване, позовавайки се не само на изтеклата в нейна полза (и в полза на праводателите й) придобивна давност, но и на наследственото правоприемство. Неоснователни са в този смисъл твърденията на въззивника. че въззиваемата С. не е могла да докаже реализирането на фактическия състав на придобивната давност както в съдебното производство, така и в предхождащото го нотариално такова. Напротив — видно от събраните по делото гласни доказателства, всички са еднозначни и непротиворечиви и сочат към единствено правилния и възможен извод, че процесният имот винаги е бил на фамилията С.- първоначално на дядото на въззиваемата С. Д.Т.С., а след неговата смърт и на баща й – Т.Д.С. и на двете й лели, а в последствие е преминал и към нея.

 

    В разписната книга на собствениците към плана от 1990г. Т.Д.С. (прадядо на въззиваемата С.) фигурира като собственик. Всички свидетели, включително и тези на ответниците, потвърждават тези факти като установят, че първоначално мястото се е обработвало от дядото – Д.Т.С., след неговата смърт от двете му дъщери, а впоследствие е бил наглеждан от родителите на въззиваемата С. и от самата нея, тъй като са живели далеч и не са имали възможност да обработват мястото. Последното не е и необходимо, както и не е необходимо за владението като елемент на придобивната давност осъществяването на фактическата власт върху вещта да е ежеминутно и владелецът да не се отделя от вещта.  Въззиваемата С. и нейните праводатели не са се дезинтересирали от имота. Спорове със съседа С.П. е имало - това се установи категорично, но те не са били по повод негови собственически претенции към имота, както и той никога не е оспорвал правото на собственост на съседите си.

 

    В тази насока съгласно специалната разпоредба на Чл. 82. от ЗС владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си. Според Чл. 83. от ЗС който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. Въз основа на тези разпоредби въззивният съд достига до единствено възможния и правилен извод, че въззавемата и нейните наследодатели са владаяли и ползвавли процесния имот като свой и поради това са станали собственици на същия.

 

Съгласно Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти.

При направеното оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна – Д. и Б. П., без да намира приложение редът на чл. 193 от ГПК.

Призованите по тяхно искане двама свидетели, същите, които са били разпитани и в нотариалното производство, не обориха констатациите на нотариуса.

Свидетелят С.И.И. (разпитан и в съдебна зала) заявява, че знае дядо Д. да е обработвал това място и в тези граници много години. Пред съда отново потвърждава, че имотът се знае, че е на С. „от 100 години“. Никога не е чувал С.П., да твърди, че този имот не е на ищцата или нейните роднини. По отношение на оградата заявява, че преди 2-3 години е било направено трасиране на имота по изрично искане на Т.С., а оградата била изградена малко след това. Присъствал е на среща, на която е видял, че има поставен басейн в процесното място, а Т.С. предупредил С.П. да премахне насажденията. Добавя, че малини и къпини нямало отпреди година и половина т.е. след 2014 г. не е имало насаждения в имота на ищцата

Свидетелят Р.С.Ш. е по-лаконичен в показанията си, като твърди, че познава С.С. и знае от баща си, че имота е неин. Оградата се появила преди 3-4 години.

В съдебно заседание беше разпитана и свидетелката П.И.П., която притежава имот в съседство с процесния. Тя твърди, че е виждала само едно от децата на Д.С. да идва да обработва земята там – М., като по-рано преди да почине е идвала и И. (другата дъщеря на общия наследодател). Заявява, че никога не е виждала Т.С., но знае че е син на Д.С., а процесният имот никога не е виждала да е бил ограден. Къщата в съседния имот – УПИ XXVII – 384 била изградена преди 15 г. и тогава не е имало ограда. После заявява, че защрихованото пространство, където е посочено да съществува такава към момента е изградена от чичо й – С.П.. Разказва, че тъй като процесния имот започнал да пустее, тя и чичо й получили разрешение от М. да го обработват. Това станало около 1998 г. – 2000 г. С.П. посадил там ягоди и малини, но преди повече от 5-6 години. С тези показания свидетелката потвърждава думите на останалите, а именно че процесният парцел и тези, които се намират в съседство са на роднини, като от думите й личи, че никога не е имало спор, че УПИ XXIV-383 e бил на Д.С., а след това на децата му.

За собствеността на имота свидетелства и майката на ищцата, която казва, че процесният имот е наследствено място от свекър й. Признава, че със семейството си са живеели далеч и само са наглеждали имота. Последният спор бил през 2014 г. малко преди да почине съпруга й. Следва да се отбележи, че през същата година е починал и С.П.. Единствено тя заявява, че е виждала и ответницата Д.П. да обработва заедно със съпруга си С. част от мястото. При споровете С.П. заявявал, че е имал разрешението на М.Ц. да сее растения в част от двора, но самата свидетелка не била чувала за това от М..

От събраните по делото гласни и писмени доказателства може да се направи категоричен извод, че ищцата е собственик на процесния парцел. Несъмнено е доказано, че С.П. (баща на ответника на Б.П. и съпруг на Д.П.) е ползвал приживе част от имота на ищцата, като го е засаждал с различни земеделски култури и е го е обработвал. Съдът приема, че това ползване не е било с намерение за своене на поземления имот. По делото няма доказателства за това. Още повече, че периодът, през който същият е извършвал тези действия е било след като дядото на ищцата е починал. С.С. заявява, че през 1990 г. дядо й претърпял инцидент и престанал да обработва мястото. П.П. казва, че е виждала през 90-те години да идва да го обработва М., заедно със сестра си И. преди да почине през 1995 г. После е дала разрешение да се ползва от съседите, за да не става „келеме“ т.е. пусто място.

За да бъде уважен иска за ревандикация, ищецът следва да докаже пълно и главно освен, че е собственик на целия имот, но и че ответникът/ответниците упражняват фактическа власт върху частта от имота, владението върху която искат да си върнат.

От изготвената по делото съдебно-техническа експертиза се доказа, че с построената ограда от бетонни колове и бодлива тел има навлизане в имота на ищцата с 12 кв. м. като по цялото протежение на имот УПИ XXIV-383 навлизането е с 45 см. спрямо границата, определена според действащия план на гр. Шипка.

Въз основа на тези си правни изводи, съдът следва да признае правото на собственост на въззиваемата за установено по отношение на въззивника, както и като го задължи да премахне или събори за своя сметка изградената между имотите ограда, която навлиза в имота на въззиваемата. Съдът счита тази част от съдебното решение също за правилна и законосъобразна с оглед направения вече от съда извод за принадлежността на правото на собственост, както и за обоснованост и компетентност на изготвената и приета по делото съдебно - техническа експертиза, която потвърждава навлизането на процесната ограда в имота на С.Т.С..

 

Въззивната инстанция намира за неоснователни и изложените в жалбата твърдения за допуснати процесуални нарушения, тъй като съдът не бил обсъдил всички наведени от Б.П. възражения, касаещи съставения нотариален акт, с който въззиваемата се легитимира като собственик.

Тези възраженията и оплаквания относно процесуални нарушения в нотариалното производство са неотносими и неоснователни.

   

Предвид гореизложените съображения, въззивната инстанция намира, че първоинстанционното решение в обжалваните му части се явява правилно и  законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. При постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, изводите на съда съответстват изцяло на събраните по делото доказателства.

 

Решението на Районен съд – Казанлък в необжалваните му части е влязло в законна сила.

 

                   По отношение на разноските по делото пред въззивната инстанция Въззивният съд счита, че тъй като се потвърждава обжалваното първоинстанционно Решение, макар и само в обжалваните му части, с което на практика се оставя без уважение въззивната жалба на жалбоподателя П., то разноските на страните пред въззивната инстанция следва да останат в тежест на жалбоподателя общо в размер на 450 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат съобразно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК.

 

Водим от горните мотиви, Окръжният съд

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 405 от 11.08.2016 г., постановено по гр.дело № 2122/2015г. по описа на Казанлъшкия районен съд в обжалваните му части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

    ОСЪЖДА Б.С.П. ЕГН ********** *** и настоящ адрес *** да заплати на С.Т.С., с ЕГН **********, съдебен адрес ***, адв. Д. сумата от 450 /четиристотин и петдесет/ лева разноски пред въззивната инстанция.

 Решението може да се обжалва пред ВКС на Република България в едномесечен срок от връчването му, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            

 

 

 ЧЛЕНОВЕ: