Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер 57……………………24.02.2017 година……………..Град Стара Загора    

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…двадесет и четвърти януари……………….……………………..Година 2017

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар С.С.…………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1482……по описа за 2016…………...година.

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба от 09.11.2016 г. подадена от М.Д.Ж. чрез адв. В.А. против решение № 74/12.10.2016 г. по гр. д. № 180/2016 г. на Р. районен съд, с което отхвърлен предявения от М.Д.Ж. против П.Р.И. конститутивен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на сключения между Д. Д. К. и П.Р.И. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане обективиран в нотариален акт № ., том ., дело № ... г., с който прехвърлителят е прехвърлил на приобретателя притежаваната от него ½ ид. част от описания в нотариалния акт недвижим имот. По делото е постъпила и допълнителна въззивна жалба против съдебното решение от 24.11.2016 г.

Във въззивната жалба са релевирани доводи за неправилност на съдебното решение. Конкретно се сочи, че първоинстанционният съд преди да се произнесе по основателността на предявения иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за грижи и издръжка е следвало да определи необходимия обем на грижите по отношение на прехвърлителя като вземе предвид и настъпилите промени в неговите нужди. В тази връзка не било преценено правилно заключението на назначената и изслушана по делото съдебно-медицинска експертиза. Сочат се и конкретни нарушения във връзка с правилното формиране на вътрешното убеждение на съда при преценка на свидетелските показания по делото. Въведено е нарочно оплакване, че съдът необосновано е дал вяра само на показанията на свидетелите сочени от ответника по делото. Сочи се съдебна практика. Във въззивната жалба се съдържат и оплаквания по отношение на определените по делото разноски, свързани с неправилно определяне на цената на иска. Моли съда за отмяна на първоинстанционното решение, уважаване на предявения иск, претендира разноски. В допълнителната въззивна жалба са развити доводи за неправилно определена цена на иска и оттам на държавната такса за въззивно обжалване. Моли се при евентуално отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение да се възстанови част от внесената държавна такса за въззивно обжалване.

В постъпилия отговор на въззивната жалба от П.Р.И. чрез адв. И.Р. е оспорена подадената въззивна жалба, като се сочи, че първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение. Твърди се, че ответникът по делото е полагал ежедневно реални, действителни грижи за прехвърлителя – закупуване на стоки, лекарства, плащане на битови сметки и др. Майката на приобретателя също полагала грижи за прехвърлителя, а той е бил съгласен на това. Прехвърлителят е бил напълно удовлетворен от полаганите за него грижи в продължение на 20 години и не е искал в нито един момент да развал договора. Изложеното се подкрепяло и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Прехвърлителят действително е страдал от заболявания, но те били нормални с оглед възрастта му. Излага съображения за недостоверност на показанията на свидетелите посочени от ищцата. Прави се собствен доказателствен анализ на заключението на съдебно-медицинската експертиза. Оспорват се съображенията във въззивната жалба по отношение на определените от първата инстанция разноски. Моли за потвърждаване на съдебното решение, претендира разноски.

Подадена е и частна жалба от М.Д.Ж. чрез адв. В.А. против определение № 340/09.11.2016 г. на Р. районен съд постановено по същото гражданско дело по отношение на разноските. В него са преповторени съображенията по отношение на размера на определените от първоинстанционния съд разноски и държавна такса. Сочи се, че неправилно е била определена цената на иска и оттам всички разноски в производството. Моли се за отмяна на обжалваното определение и определяне на размер на разноските по делото посочен в жалбата.

В законоустановения срок е постъпил отговор на жалбата от П.Р.И. чрез адв. И.Р.. В него е оспорена подадената жалба и се сочи, че изцяло се споделят мотивите на първата инстанция. Моли се за потвърждаване на определението.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но се явява неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

 

По допустимостта на съдебния акт:

Въззивният съд намира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Недопустимо е направеното за първи път в писмената защита на въззивницата възражение във връзка с родовата подсъдност на спора. Съгласно  чл. 119, ал. 1 ГПК, възражението може да се направи до приключване на производството пред втората инстанция, което е приключило с дадения ход на съдебните прения. Писмената защита, представена след приключване на делото, само обосновава подробно направените пред съда възражения. Независимо от това съдът има право и служебно да прецени родовата подсъдност, но в случая тя е спазена. Това е така, защото съгласно изричната разпоредба на чл. 119, ал.1 ГПК възражението за родова неподсъдност на спора може да се повдига служебно от съда до приключване на делото пред втората инстанция /в този смисъл определение № 535/30.09.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4239/2015 г., III г.о., определение № 752/28.11.2014 г. на ВКС по ч.т.д. № 3457/2014 г., II т.о. и сочената в последното практика на ВКС/.

Действително първоинстанционният съд е приел, че цената на предявения иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е 30 323,40 лв., което би обусловило родова подсъдност на окръжен съд като първа инстанция. Не е прекратил делото пред себе си поради погрешното възприемане, че подсъдността в случая се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК – като при вещен иск. Първоинстанционният съд не е съобразил, че с иска по  чл. 87, ал. 3 ЗЗД изправната страна по договора упражнява едно свое потестативно право. С него се дава възможност на същата едностранно да прекрати съществуващата между страните договорна връзка. Затова по своето естество това право има облигационен, а не вещен характер. Поради това искът, с който то се упражнява не е иск за собственост или вещно право върху имот. Последният иск ще е налице, когато се търси защита на самото право на собственост, но не и когато се упражняват облигационни права, макар и чрез тях косвено да се влияе на отношенията на собственост, върху предмета на договора. С оглед на изложените съображения въззивният съд приема, че когато сделките имат за предмет вещни права, исковете за разваляне на договор не са вещни, а облигационни и следователно родовата подсъдност се определя по общите правила /с оглед цената на иска/. Затова родовата подсъдност на иска по  чл. 87, ал. 3 ЗЗД ще се определи по правилото на  чл. 104, т. 4 ГПК, а не по правилото на т. 3 от същата разпоредба. Цената на иска по  чл. 87, ал. 3 ЗЗД ще се определи по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 във връзка с т. 2 ГПК, доколкото договорът, чието разваляне се иска има за предмет ограничено вещно право на строеж върху посочения в него имот. Разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК постановява, че цената на иска се определя въз основа на данъчната оценка, на конкретното вещно право, чиято защита се иска или което е предмет на договора по чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК.

Неправилно първоинстанционният съд е приел, че по делото изобщо е приложима нормата на чл. 70, ал. 3 ГПК. Първоначално искът е бил предявен пред Р. районен съд без ищцата да сочи цена на иска. По делото обаче е приложено удостоверение изх. № 7409013108/24.03.2016 г. за данъчна оценка на процесния недвижим имот издадено от Община Раднево, от което се установява, че данъчната оценка на дворното място е общо в размер на 12 916,80 лв. – за ½ ид. част – 6458,40 лв., за втория етаж – 20 865 лв. и за гаража съдът е определил на основание чл. 162 ГПК в размер на 3000 лв. В случая, по делото още с исковата молба е представена данъчна оценка за имота, предмет на иска. Отделно от това районният съд не е съобразил, че цената на иска е паричната оценка на предмета на делото и по искове за собственост и други вещни права върху имот се определя по данъчната оценка. Само, ако такава няма, тогава цената на иска се определя по пазарната цена на вещното право към датата на подаване на исковата молба. В този случай не е налице, но и не би могло да е налице хипотезата на чл. 70, ал. 3 ГПК - когато съдът констатира, че липсва данъчна оценка на вещното право не определя приблизителна цена на иска, а направо назначава съдебна експертиза за установяване пазарната цена на вещното право, защото чл. 69, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК го изисква. Въз основа на приетото заключение съдът определя цената на иска и определението му подлежи на самостоятелно обжалване с частна жалба. С оглед определената цена, се съобразява родовата подсъдност, както и размера на дължимата държавна такса /в този смисъл определение № 410/27.06.2013 г. на ВКС по ч.гр.д. № 1881/2013 г., IV г.о./.

 На следващо място в самата разпоредба на чл. 70, ал. 3 ГПК е предвидено, че по исковете, по които оценката представлява затруднение в момента на предявяване на иска, цената на иска да се определи приблизително от съда, който определя окончателната оценка при решаването на делото. Целта на посочената разпоредба е да бъде постигната процесуална икономия с оглед избягването на действия, които излишно натоварват производството. Първоинстанционният съд в нарушение на посочената норма не е определил приблизителна цена на иска, а е определил приблизителна държавна такса в размер на 50 лв. Едва със съдебното решение за пръв път определя цена на иска и съответно задължава загубилата спора страна да довнесе държавна такса. Това води до извода, че страната е възразила по определената цена на иска в първия възможен процесуален момент.

Въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив при новия ГПК, продължава да е инстанция по същество. По този повод въззивният съд може да установи цената на иска, съответно родовата подсъдност на делото пред районен съд /в този смисъл решение № 44/11.03.2015 г. на Габровски окръжен съд по в.гр.д. № 393/2014 г., недопуснато до касационно обжалване с определение № 673/22.12.2015 г. на ВКС по гр.д. № 3138/2015 г., I г.о./. В решение № 18/02.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4592/2015 г., II г.о. също е прието, че след изтичането на срока по чл. 70, ал. 1 ГПК въпросът за цената на иска може да се постави само с във връзка с преценката допустимостта на постановеното решение с оглед правилата на родовата подсъдност.

Въззивният съд приема, че атакуваният съдебен акт е постановен от Р. районен съд по предявен иск с правно основание  чл. 87, ал. 3 ЗЗД и с цена на иска 15 161,70 лв. /а не както приема първата инстанция – 30 314,40 лв./ поради следните съображения - предявеният иск е за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка. От представения нотариален акт № ., том ., дело № ... г., се установява, че Д. Д. К. и К. И. К. са прехвърлили на П.Р.И. недвижим имот подробно описан в нотариалния акт и исковата молба. Искът за разваляне на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка е предявен от М.Д.Ж. която видно от представеното удостоверение за наследници /л.5 от първоинст. дело/ е дъщеря на двамата прехвърлители, починали съответно на 21.06.2004 г. /К. К./ и на 12.07.2014 г. /Д. К./. Потестативното право да се иска разваляне на договор за продажба по  чл. 87, ал. 3 ЗЗД принадлежи на страните по договора. Въззивницата ищца в качеството си на наследник по закон на починалия си баща е твърдяла в обстоятелствената част на исковата молба, че ответникът по делото не е изпълнявал задължението за гледане и издръжка по отношение на прехвърлителя Д. К., от който факт произтича и правния й интерес от предявяването на иска за разваляне на договора за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане. Поради това въззивният съд приема, че в обстоятелствената част на исковата молба ищцата недвусмислено е заявила, че претендира разваляне на договора само за частта на Д. К.. Макар и непрецизно в петитума на исковата си молба ищцата отново е поискала разваляне на договора сключен между Д. К. и П.Р., с който Д. К. е прехвърлил, притежаваната от него ½ ид. част, от следния имот представляващ по нотариален акт: дворно място, находящо се в гр. Р., ул. „Р.” №., цялото с площ от 742 кв.м. по нотариален акт, а по скица представляващо УПИ VII-945 в кв. 65 с площ от 770 кв.м., и реално втори етаж от масивна жилищна сграда, построена в същия парцел с обща площ от 80 кв.м., ведно с построените в същия парцел гараж със склад с обща площ от 40 кв.м. Това е прието от първоинстанционния съд и в доклада по делото където при докладването на претенцията на ищцата съдът е посочил, че се претендира разваляне на договора в частта, с която Д. К. е прехвърлил на П.Р. своята ½ ид. част от недвижимия имот. В самото съдебно решение също е прието, че предмет на производството не са правата на прехвърлителката К. К., която също е притежавала ½ ид. част от прехвърления имот, като този извод се възприема напълно и от настоящата инстанция. Поради изложените съображения и след направеното тълкуване на обстоятелствената част и петитума на исковата молба, въззивният съд приема, че не е налице противоречие между тях, като претенцията на ищцата /сега въззивница/ е за разваляне на договора за прехвърляне на недвижимия имот срещу задължение за гледане и издръжка, с която Д. К. е прехвърлил притежаваната от него ½ ид. част, като цената на иска е в размер на 15 161, 70 лв. Никъде в обстоятелствената част на исковата молба ищцата не е твърдяла, че целият прехвърлен имот е бил собственост единствено на Д. К. и съответно не е искала в петитума разваляне на договора за повече от притежаваната от прехвърлителя ½ ид. част от прехвърленото имущество. Съгласно чл. 104, т. 3 ГПК, на окръжния съд са подсъдни исковете за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над 50 000 лв., а съгласно т. 4 от същата разпоредба, на окръжния съд са подсъдни исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000 лева. Съгласно чл. 69, ал.1, т. 4 ГПК, размерът на цената на иска по искове за разваляне на договор, който има за предмет вещни права върху недвижим имот, се определя съгласно т.2, а именно – от данъчната оценка на имота. Следователно по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД родовата подсъдност е на районен, а не на окръжен съд съобразно посочените правила. Дали така претендираната част е в обема на нейните материални права е вече въпрос на основателност на иска и съдът ще даде отговор с решението по делото.

 

По въззивната жалба:

Р. районен съд е бил сезиран с конститутивен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД.

С оглед на наведените фактически твърдения в исковата молба, които очертават основанието на иска и в чиито предметни предели съдът следва да реши повдигнатия пред него материалноправен спор със сила на пресъдено нещо - арг. чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на доказване е ограничен единствено относно неизпълнението на приобретателя на задължението за гледане и издръжка на прехвърлителя Д. К. по процесния алеаторен договор. Поради това спорният въпрос по делото е полагал ли е необходимите грижи и  издръжка П.Р. по отношение на прехвърлителя Д. К..

Доказателствената тежест да установи изпълнение на задължението за гледане и издръжка на прехвърлителя, чрез осигуряване на спокоен и нормален живот, е за ответната страна. Разпределението на доказателствената тежест не лишава насрещната страна /в случая ищцата/ от възможността да иска доказателства, опровергаващи твърденията, че договора е изпълняван. В състезателния исков процес всяка от страните разполага с процесуалната възможност да установи фактите, на които се позовава и да опровергае твърдени от другата страна факти и обстоятелства. Всяко нарушение на равнопоставеността на страните в процеса създава предпоставки за неправилни изводи относно действителните отношенията между страните по договора, развиващи се в един продължителен период от време.

С изготвения доклад по делото първоинстанционният съд на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно между страните по делото, че с нотариален акт № ., том ., дело № ... г. Д. Д. К. и К. И. К. са прехвърлили на П.Р.И. следния недвижим имот: ½ ид. част от дворно място, находящо се в гр. Р., ул. „Р.” №., цялото с площ от 742 кв.м. по нотариален акт, а по скица представляващо УПИ VII-945 в кв. 65 с площ от 770 кв.м., и реално втори етаж от масивна жилищна сграда, построена в същия парцел с обща площ от 80 кв.м., ведно с построените в същия парцел гараж със склад с обща площ от 40 кв.м.

Установено е по делото, че прехвърлителката К. К. е починала на 21.06.2004 г., а прехвърлителят Д. К. е починал на 12.07.2014 г.

От заключението на приетата пред първата инстанция съдебномедицинска експертиза по писмени данни се установяват заболяванията на прехвърлителя и необходимия обем социално-битови грижи в периода 2010 г. до смъртта на прехвърлителя. При разпита си в съдебно заседание вещото лице сочи, че при наличието на изброените в експертизата заболявания К. не е можел да задоволява жизнените си потребности без чужда помощ, т.е. имал е нужда от постоянни грижи.

От приетата от районния съд и неоспорена от страните по делото служебна бележка се установява, че Д. К. е бил записан на Социален патронаж в периода 10.01.2013 г. – 12.07.2014 г., а от фактури, ведно с фискални бонове /л. 31 и 32 от първоинст. дело/, че ответникът по делото и майка му са заплатили погребението.

От показанията на всички разпитани по делото свидетели се установява по безпротиворечив начин, че след смъртта на съпругата си К. К. на 521.06.2004 г. Д. К. е продължил да живее в обитаваната от него и съпругата му на жилищна сграда, находяща се в гр. Раднево. Налице са съществени противоречия между двете групи свидетели - на ищцата и тези на ответника по отношение на грижите, които са полагани за прехвърлителя, като в тази връзка е направено и оплакване във въззивната жалба.

За доказване на твърдението си, че е престирал изпълнението по поетото задължение ответникът се позовава на показанията на разпитаните по делото свидетели Г., М., А. и Р. /последната майка на ответника по делото/. Свидетелят Г. установява, че познава  прехвърлителя К.от 2004 г. – 2005 г., като оттогава до смъртта на К. му е бил личен лекар. К. е бил с добро общо здравословно състояние, в рамките на нормалното за възрастта. Свидетелят сочи, че го е преглеждал много пъти, давал му е редица направления, като до началото на 2014 г. К. сам е идвал при него, а след това здравословното състояние на К. се е влошило и тогава при него за да получи необходимите лекарства е започнала да идва дъщеря му Е. Р.. Свидетелят изяснява, че К. не се е оплаквал от липса на грижи, казвал е, че не му трябва никой и сам се е справял. Ответникът П.Р. също е идвал веднъж за рецепта, като предимно е идвала свидетелката Р.. От показанията на свидетелката М. се установява, че Д. К. не се е оплаквал от гледането. Свидетелката сочи, че по нейни наблюдения П. и Е. са се грижили за него – посещавали са го, носели са продукти, грижели са се за чистотата на къщата, не го е виждала мръсен. Изяснява, че през последния период от живота си К. е бил на легло, тогава за него се е грижела и болногледачка. В своите показания свидетелката Ангелова сочи, че е била наета за болногледачка през последните шест месеца от живота на прехвърлителя. Заедно с Еленка Р. са събличали, чистели К.. П. е ходел за лекарства. За тази услуга ответникът по делото й е заплащал по 50 лв. на седмица. Свидетелката изяснява, че се е грижила за К. три пъти на ден по два часа. По делото е била разпитана и свидетелката Е.Р. – майка на ответника по делото, /нейните показания се ценят по реда на чл. 172 ГПК/ която твърди, че в ежедневния си живот прехвърлителят се е справял сам дълго време, искал е помощ за незначителни неща – при приготвяне на зимнина, ответникът по делото му е носел дърва и въглища. Не е искал да живее заедно с ответника по делото, като е имал квартиранти. Свидетелката подробно изяснява всички дългогодишни грижи полагани от нея и сина й за прехвърлителя по делото вкл. и наемането на болногледачка през последните месеци от живота му. Заедно с това К. бил записан на „Социален патронаж“ за да може от една страна да получава храна, но и да бъде наблюдаван от медицинско лице. Съдът намира за уместно да отбележи, че съгласно сключения договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка прехвърлителят си е запазил пожизнено правото на ползване. Следователно за приобретателя не е възникнало задължение за съвместно живеене.

Въззивният съд намира, че без противоречия в показанията на свидетелите се установява, че през целия период ответникът и майка му са общували постоянно с прехвърлителя като са знаели за ежедневните му нужди и са ги удовлетворявали, осигурявали са отопление през зимата, не само чрез набавяне на дърва, но и чрез пренасяне, подреждане и палене на печката. Набавяли са необходимите му храна и лекарства, откликвали са на всяко негово обаждане без значение по кое време на денонощието се е случвало това. Никой от свидетелите не е виждал К. мръсен или некъпан /с изключение на св. З. чиито показания ще бъдат обсъдени по-долу/. Писмените доказателства кореспондират на показанията на свидетелите – прехвърлителят е бил записан на социален патронаж. Сочените във въззивната жалба противоречия в свидетелските показания на св. Ангелова, Р. и Георгиев не разколебават фактическите изводи на съда. Това е така, защото тези противоречия са от една страна несъществени, а от друга са нормални с оглед на изминалия дълъг период от време до депозирането им пред съда – две години. Противоречия относно дали прехвърлителят е бил с катетър един или шест месеца, дали ответникът или майка му са заплащали на болногледачката /още повече, че това е ставало веднъж седмично в продължение на шест месеца и вероятно е заплащано от двамата в различни моменти/ не могат да дискредитират показанията на свидетелите в тяхната цялост. Не могат да доведат и до извод за неизпълнение на договора. Не е налице и соченото противоречие между показанията на св. Г. и А. по отношение на факта дали личният лекар е преглеждал К. през последните шест месеца от живота му, тъй като д-р Г. е заявил единствено, че от началото на 2014 г. К. не е идвал до кабинета му. Освен това самото обстоятелство, че в края на живота му на Д. К. е бил поставен е катетър свидетелства, че за него са били полагани медицински грижи, не е бил изоставен.

За доказване на твърденията на ищцата, при провежданото от нея насрещно доказване пред първата инстанция, са разпитани свидетелите З.и Д.. Свидетелката З. сочи, че е съседка на ищцата по делото и познава К. от десетина години. Многократно е виждала прехвърлителя некъпан, идващ при дъщеря си с една торба мръсни дрехи. Оплаквал се е от тормоз от страна на ответника по делото и майка му. Искал е от ищцата да разваля завещанието. Бил е воден по болниците от ищцата по делото. Свидетелят Д. заявява, че К. е бил самостоятелен човек, имал е нужда единствено от транспорт при посещенията си в болниците. Свидетелят Д. понякога му е помагал с транспорта. Освен това му е носил дърва и въглища. Не го е виждал изпокъсан или мръсен изглеждал е нормално за неговата възраст. Свидетелят изяснява, че К. се е оплаквал от своите хора, но не съобщава нищо конкретно, освен недоволство от гледането. Не го е виждал в края на живота му. Въззивният съд категорично не дава вяра на показанията на свидетелката Златева в частта им, че ответникът не се е грижил за дядо си, за влошени отношения между К. от една страна и ответника по делото и неговата майка от друга, нечистият му външен вид, лошото състояние на къщата му, тъй като свидетелката няма преки и непосредствени наблюдения за тези обстоятелства /относно къщата на прехвърлителя/ и напълно противоречат с другите гласни доказателства /вкл. и на св. Д./. Освен това те противоречат и на обективни факти установени по делото. По думите на свидетелката, К. е искал от ищцата по делото да развалят завещанието в полза на ответника по делото и майка му. Ищцата или самият К. обаче не са предприели нищо в тази връзка. Точно обратното - за близките отношения и доверието, което К. е изградил с ответника и неговата майка, показателно е и предоставянето на пълномощно на св. Р., даващо й многобройни подробно изброени в пълномощното права. Обективният факт на даване на пълномощно на св. Р., а не на ищцата по делото мотивира съда да приеме показанията на св. Златева за крайно недостоверни в частта им относно лоши отношения между К. и св. Р.. В процесния договор не е уговорено и не може да се изведе от обстоятелствата при които е сключен договора задължение за приобретателя да заплати погребението на Д. К., но поемането на разходите от ответника и неговата майка също свидетелства за близките и топли отношения между тях.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е установил действителните нужди на кредитора и оттам необходимия обем грижи. Обемът и съдържанието на поетите задължения с договора, следва да се определи чрез тълкуване на волята на страните, изразена в договора / в този смисъл е и соченото във въззивната жалба решение на ВКС/. Това е така, защото съдържанието на насрещните права и задължения на прехвърлителя и приобретателя по договора за издръжка и гледане не са определени в закона /договорът е ненаименован/. Тяхното съдържание се определя от постигнатото съгласие между страните /така решение № 82/05.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1313/2009 г., IV г.о./. Заедно с това обаче обемът и характерът на грижите трябва да отговаря на конкретните нужди на кредитора – решение № 15/11.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 46/2009 г., III г.о. Това е така, защото специфичната социална цел на договора е да се задоволят потребностите на кредитора и да му се осигури спокоен начин на живот. Тъй като по делото всички разпитани свидетели установяват, че до началото на 2014 г. К. се е движел сам, можел е да пазарува, ходел е из града, пътувал е, а приобретателят и майка му са го посещавали, за да чистят къщата и да я подготвят за зимата не може да се приеме, че е налице неизпълнение на задълженията на ответника. Свидетелите не установяват случай, при който прехвърлителят да е имал нужда от гледане и издръжка, които да не са били осигурени от приобретателя. Поради това грижите са съответствали на нуждите на кредитора, поради което не може да се приеме, че договорът не е изпълняван. За това свидетелства и св. Г., пред който прехвърлителят е заявил, че „засега никой не ми трябва“. Свидетелите по делото безпротиворечиво сочат на самостоятелност на прехвърлителя и неговата лична потребност да се справя сам доколкото му е възможно с бита си. В края на живота на прехвърлителя когато и с оглед на неговата напреднала възраст нуждите му са били променени е била наета болногледачка, която е съдействала за неговото по-добро обгрижване и комфорт. Във връзка с доводите във въззивната жалба по отношение на съдебномедицинската експертиза, съдът категорично не възприема за обосновано заключението в частта му, в която вещото лице сочи, че още от 2010 г. прехвърлителят не е можел да удовлетворява дори най-елементарни негови потребности без чужда помощ. Този извод на вещото лице директно противоречи на всички гласни доказателства по делото – свидетелите безпротиворечиво сочат, че са виждали прехвърлителя до началото на 2014 г. подвижен, бил е адекватен, пътувал е. Не е можел да се грижи за себе си едва от началото на 2014 г. Д-р Г. също потвърждава това в своите показания. Няма данни по делото Д. К. да не е приемал необходимите му лекарства, напротив честите му посещения не само при личния си лекар, а и по болници водят до обратния извод. Освен това съдът намира за основателно възражението направено в отговора на въззивната жалба, че при изготвяне на експертизата вещото лице е излязло извън рамките на въпроса от какви здравни грижи се е нуждаем прехвърлителя, като самоволно е разширил предмета до въпроса какъв обем социални грижи са били необходими за него. Това признава и в съдебното заседание уточнявайки, че здравните грижи са част от социалните грижи.

Действително от показанията на разпитаните свидетели се установява, че грижите за прехвърлителя са били полагани заедно от ответника и неговата майка /дъщеря на прехвърлителя/, но е неоснователно възражението във въззивната жалба, че помощта на свидетелката Р. не е релевантна към изпълнението на договора и че задължението е единствено за ответника тъй като нямало подобна клауза в договора. Вярно е, че личният елемент е действително много силен при сключване на подобен вид договори и квалифицира като незаместимо поетото по алеаторния договор задължение за гледане и издръжка. От това следва, че принципно кредиторът не може да бъде задължен да приеме изпълнение, предоставено му от трето лице, ако няма постигната подобна уговорка между съконтрахентите. И без изрична клауза в договора, ако бъде предоставено пълно изпълнение чрез трето лице и кредиторът не възрази и приеме, длъжникът се освобождава от отговорност /така решение № 20/22.07.2015 г. на ВКС по гр.д. № 1853/2014 г., IV г.о., решение № 82/05.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1313/2009 г., IV г.о./. По делото няма данни кредиторът по договора да не е приемал изпълнението на задълженията на ответника и чрез неговата майка – св. Р., която формално не е длъжник по договора.

Така установените факти обуславят извод, че ответникът П.Р. както лично така и чрез трети лица - подпомаган от своята майка и от болногледачка е изпълнявал договорното си задължение за издръжка и гледане в съответствие с нуждите и волята на прехвърлителя, осигурявайки му спокоен живот, съобразно предпочитанията му. Прехвърлителят е приемал този начин на изпълнение, отговарящ на установените му навици - живее самостоятелно, в отделно домакинство, здравословното му състояние не е налагало непрекъснати грижи, поради което ответникът помага при възникнала нужда - пазарува хранителни продукти, чисти, приготвя зимнина, носи лекарства, вика „Бърза помощ“. В тази връзка съдът отчита обстоятелството, че здравословното състояние на Д. К. в последните шест месеца от живота му действително е налагало да бъде обгрижван непрекъснато, но очевидно съобразявайки се с желанието му да живее самостоятелно и да не се мести ответникът е престирал грижи и издръжка лично и чрез трети лица, в обем достатъчен за точното изпълнение на договора. На това прехвърлителят не се е противопоставял приживе, нито е изразявал недоволство от получаваните грижи и внимание, като между страните по договора са се запазили близките и нормални взаимоотношения, изградени на основата на взаимно уважение. Напротив, както се посочи е дал пълномощно на св. Р., като е определил много голям обем на представителната й власт, което също свидетелства за доверие.

Въззвният съд приема, че обстоятелството, че ищцата, дъщеря на прехвърлителя, също е полагала известни грижи за него свидетелства за изпълнение на нравствения дълг на дете към родител, но не е годно да обуслови неизпълнение на договора за издръжка и гледане /така решение № 382/21.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2056/2015 г. IV г.о./. Алеаторният договор е бил изпълнен в уговорения обем - на прехвърлителя са били осигурени грижи и издръжка съобразно нуждите му.

Отделно от всичко дотук изложено съдът взе предвид, че в разглеждания случай по делото има достатъчно данни, че прехвърлителят на правото на собственост през целия си живот, вкл. до смъртта е бил в относително добро общо състояние, включително с адекватен за действителността психически и неврологичен статус. Това означава, че той сам е бил способен да квалифицира дали действията на длъжника представляват виновно неизпълнение на договорните задължения и в този случай да се възползва от възможността сам да предяви конститутивният иск, с който да осъществи по съдебен ред потестативното си право да развали договора. Вместо това искът е предявен от наследник по закон, с твърдения за пълно и виновно неизпълнение на задълженията по алеаторния договор от страна на ответника и с желание да ревизира волята на своя наследодател.

Въз основа на тези правни съображения и с оглед на обстоятелството, че правният извод до който въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответства на правните съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.

С оглед цената на иска и по аргумент от противното от чл. 280, ал.2, т.1. пр.1 ГПК, настоящото решение подлежи на касационно обжалване.

 

По частната жалба:

Същата е подадена в срок и е редовна, а разгледана по същество е частично основателна.

По съображенията изложени по-горе в настоящия съдебен акт и които не е необходимо да бъдат преповтаряни въззивният съд намира, че цената на предявения иск е 15 161,70 лв. В допълнение следва да се посочи единствено, че въззивният съд категорично не приема аргументите в частната жалба, че ищцата е посочила, че претендира разваляне на договора в размер на ½ ид. част от прехвърлената ½ ид. част от Д. К.. Както вече съдът посочи в петитума на исковата молба ясно се сочи претенция за разваляне на договора за ½ ид. част на прехвърленото имущество – тази част, която починалият е притежавал. Действително ищцата е посочила, че е наследник на прехвърлителя, но това тя е сторила в изпълнение на задължението си за обосноваване на процесуалната си легитимация. Това е така, защото активната материалноправна легитимация обуславя наличието на активна процесуална легитимация и наличието на правен интерес от предявяване на иск за разрешаването му. Въпреки, че ищцата е заявила, че иска разваляне на договора в обема на притежаваните от нея права /но не и наследствени права/ не може да се приеме, че е налице неяснота в исковата молба най-малкото поради обстоятелството, че ищцата не е посочила никъде в исковата си молба, че има друг/други наследници на прехвърлителя. Оттам не е посочила своя наследствена квота. Посочила е единствено, че имотът е съсобствен с нейната сестра Е. Р., но не е посочила, че нейната сестра е сънаследник. Абсолютно несъстоятелно е позоваването на удостоверението за наследници, от което съдът следвало да установи какъв е размера на претенцията, защото предметът и обемът на защита по делото се определя от изложеното в исковата молба, а не от доказателствата приложени към нея. Те имат значение при произнасянето на съда по съществото на делото когато ще се приеме дали искът е доказан по основание и размер. Но съдът не само не е длъжен, но и не притежава правомощието да конкретизира размера на искането на ищцата посочено в петитума на исковата молба посочвайки й още на този етап от производството на какво има тя материално право и на какво не. Отделно от това наличието на удостоверение за наследници определено не доказва отношението на Е. Р. към наследството – тя може да го е приела, да се е отказала от него, да е недостойна да наследи. Съдът няма задължение да изследва посочените обстоятелства. В обстоятелствената част на исковата молба е посочена единствено ищцата като наследник и освен това дори да се приеме, че има и други наследници това не изключва възможността на ищцата да претендира от гледна точка на допустимостта на иска разваляне на договора за притежаваната от Д. К. ½ ид. част. В подкрепа на всичко изложено е очевидната разлика в петитумите на исковата молба и разглежданата от настоящия съд въззивна жалба, където ищцата се опитва да санира своя пропуск.

Съобразно посочената цена на иска от 15 161, 70 лв. следва да бъдат определени разноските по делото пред първата инстанция. Съгласно чл. 1 от Тарифата за държавните такси по ГПК дължимата държавна такса за първата инстанция е в размер на 4% от ¼ от цената на иска 1% – 151, 61 лв. Внесени са 50 лв., следователно ищцата трябва да внесе още 101, 61 лв.

По отношение на размера на адвокатското възнаграждение – материалният интерес по делото е 15 161, 70 лв. поради това съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. минималното възнаграждение е 1454 лв. Претендирани са 1350 лв., което означава, че няма основание за неговото намаляване.

По изложените съображения обжалваното определение № 340/09.11.2016 г. на районния съд следва да бъде частично отменено.

Тази част от решението имаща характер на определение може да бъде обжалвано с касационна частна жалба пред ВКС, в седмичен срок от връчването му на страните, при наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгл.чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

 

По допълнителната въззивна жалба:

В нея формално се сочи, че се обжалва първоинстанционния съдебен акт. С оглед на изложените в нея твърдения и искания съдът приема, че тази въззивна жалба представлява молба за връщане на надвнесена държавна такса за въззивно обжалване поради погрешно определена цена на иска от районния съд. Настоящата инстанция намира за основателно искането на въззивницата за връщане на надвнесената от нея държавна такса за въззивно обжалване. Разпоредбата на чл. 70, ал. 3 ГПК предвижда изрично, че когато окончателният размер на държавната такса се определя от съда с решението по делото, тогава се изисква допълнителна такса или се връща надвзетата. Следователно дори районния съд неправилно да е посочил цената на иска и съответно да е определил държавна такса в по – голям от дължимия размер, законът предоставя възможността  на ищеца да иска връщане на недължимия размер от цената. В този случай не е налице намаление на размера на иска, при което държавната такса върху намаления размер на иска не подлежи на връщане. Касае се за допусната грешка при изчислението на цената на иска и съответно грешка при определяне на размера на държавната такса, поради което още към момента на внасянето й не е било налице основание за изплащането й. Разпоредбата чл. 4б от Закона за държавните такси предвижда, че недължимо платените държавни такси се връщат по искане на заинтересованата страна. С оглед установената по-горе държавна такса за първата инстанция в размер на 151,61 лв., държавната такса за въззивно обжалване е в размер на 75, 80 лв. Следователно надвнесени са 75,80 лв., които ще бъдат възстановени на въззивницата.

 

По разноските:

Тъй като въззивната жалба беше оставена без уважение, въззивницата-ищца следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК да заплати на въззиваемия-ответник, направените от последните разноски пред настоящата инстанция. Въззиваемия претендира разноски в размер на 1440 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред С. окръжен съд. Въззивницата е направила възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение. Съобразно материалният интерес и на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. минималното възнаграждение е 1454 лв., което води до извод за неоснователност на възражението за прекомерност. Процесуалният представител на въззиваемия представя списък на разноските по чл. 80 от ГПК, договор за правна услуга и разписка съдържаща се в същия, че му е заплатена в брой сумата от 1440 лв.

 

Воден от горните мотиви, С. Окръжен съд 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 74/12.10.2016 г., постановено по гр.д. № 180/2016 г. по описа на Р.я районен съд.

 

ОСЪЖДА М.Д.Ж., ЕГН ********** и адрес: *** да заплати на П.Р.И. ЕГН: ********** и адрес: *** сумата 1440 лв. /хиляда четиристотин и четиридесет лева/, представляваща направените разноски пред въззивната инстанция -  адвокатски хонорар.

 

РАЗПОРЕЖДА връщането на надвнесената от М.Д.Ж., ЕГН ********** и адрес: *** държавната такса за въззивното обжалване в размер на 75,80 лв. /седемдесет и пет лева и тридесет и осемдесет стотинки/.

 

ОТМЕНЯ определение № 340/09.11.2016 г., постановено по гр.д. № 180/2016 г. по описа на Р. районен съд в частта му с която е оставена без уважение молбата на М.Д.Ж., ЕГН ********** *** за изменение на решение № 74/12.10.2016 г. по гр. д. № 180/2016 г. по описа на Р. районен съд, в частта за разноските за дължимата държавна такса, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ГПК решение № 74/12.10.2016 г. по гр. д. № 180/2016 г. по описа на Р. районен съд в частта за разноските като ОСЪЖДА М.Д.Ж., ЕГН ********** да заплати по сметка на Р. районен съд сумата от 101, 61 лв. /сто и един лева и шестдесет и една стотинки/ държавна такса за първоинстанционното производство.

 

ПОТВЪРЖДАВА определението в останалата му част.

 

Решението подлежи на касационно обжалване в месечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, а частта му имаща характер на определение може да се обжалва с частна касационна жалба пред ВКС, в седмичен срок от връчването му на страните, при наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.

 

 

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:

        

 

                                               ЧЛЕНОВЕ:          1.                                 

 

 

2.