Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 77/14.03.2017 г.     Година 2017                 Град Стара Загора

 

                                       В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                   Първи Граждански състав

На 1 февруари                                                                            Година 2017

в публичното заседание, в следния състав:

                                                         

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА

                                                                  

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА

                                                                 НИКОЛАЙ УРУКОВ

Секретар  П.В.

Прокурор

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1470 по описа за 2016 година.

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

 

    Производството е образувано по въззивната жалба на Г.Й.П., подадена чрез адв. С.Б., против решение № 85 от 09.11.2016 г., постановено по гр.дело № 327/2016 г. на Радневския районен съд, с което се отхвърлят като неоснователни предявените от Г.Й.П. срещу Рудник „Трояново-1 - с. Трояново обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на наложеното със заповед № 85 от 17.05.2016 г. дисциплинарно наказание „уволнение” и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор специален тежкотоварен автомобил”, като се осъжда Г.Й.П. да заплати на Рудник „Трояново-1 - с. Трояново на основание чл. 78, ал. 3 във вр. ал. 8 от ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 420 лева.

 

          Въззивникът намира, че първоинстанционното решение в частта, в която съдът е приел, че на въззивника са поискани обяснения по реда на чл.193, ал.1 от КТ относно вмененото му дисциплинарно нарушение с оспорената заповед и по свое усмотрение не е представил такива пред управителя на ответното дружество, поради което уволнението се явява законосъобразно, е неправилно и постановено в противоречие с материалния закон. Излага подробни съображения. Счита, че разпоредбата на чл.193 от КТ е изпълнена формално от работодателя, тъй като не е предоставен на Г.П. разумен срок, в който да даде обяснения за посочените в искането нарушения на трудовата дисциплина. С решението си първоинстанционният съд за конкретния случай не е дал отговор на въпроса: какъв е необходимия разумен срок, който следва да бъде предоставен на работника или служителя, за да упражни правото си да даде обяснения.

Моли съдът да отмени първоинстанционното решение и уважи предявените искове, както и да му присъди направените разноски пред двете съдебни инстанции.

 

          В отговора си по чл.263, ал.1 ГПК другата страна Рудник „Трояново - 1” – с. Трояново, клон на „Мини Марица – изток” ЕАД – гр. Раднево чрез пълномощника си юрисконсулт Д.С., взема становище, че въззивната жалба е неоснователна. Намира, че изложените в същата възражения на въззивника, а именно, че не му бил предоставен точно определен срок за даване на обяснения по чл.193, ал.1 от КТ във връзка със заповед № 85/17.05.2016 г., са неоснователни и противоречат на установената по делото фактическа обстановка. Излага подробни съображения.

 

          Моли съдът да потвърди и остави в сила обжалваното решение, както и да им присъди направените разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение.

 

        След извършената служебна проверка по реда на чл.267, ал.1 ГПК във връзка с чл.260 и чл.261 ГПК съдът е намерил въззивната жалба за допустима и редовна.

 

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл.344, ал.1,т.1 и т.2 от КТ.

 

          Разгледана по съществото си въззивната жалба на жалбоподателя се явява неоснователна и недоказана, поради следните съображения:

 

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка:

 

          Производството е образувано по искова молба на Г.Й.П. срещу Рудник „Трояново – 1”, клон на „Мини Марица-изток” ЕАД, гр. Раднево, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. Ищецът твърди, че е бил в трудовоправна връзка с ответното дружество като е изпълнявал длъжността „шофьор специален тежкотоварен автомобил”. Твърди, че трудовият му договор бил прекратен със заповед № 85/17.05.2016 г. на управителя на ответното дружество. Твърди, че дисциплинарното наказание било наложено за това, че бил извършил на 27.02.2016 г. опит за кражба на 330 л дизелово гориво заедно с други работници. Твърди, че в нарушение на чл. 194 КТ работодателят наложил дисциплинарното наказание, поради което същото е незаконосъобразно. Счита, че е нарушена процедурата на чл. 193 ГПК, като работодателят формално е искал обяснение от въззивника, без да му даде срок за това, без да му предостави за запознаване на документите, приложени към писмото от 06.04.2016 г. Счита, че посочената в заповедта за уволнение докладна записка от служителя Я.В. не съществува, което опорочава уволнението. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да признае за незаконно уволнението и да отмени заповедта, с която същото

 

е наложено, като го възстанови на заеманата преди уволнението длъжност. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия Рудник „Трояново – 1”, клон на „Мини Марица-изток” ЕАД, гр. Раднево, в който взема становище, че исковете са допустими, но неоснователни. Не оспорва твърденията за наличието на трудовоправната връзка между въззивника и въззиваемия и за прекратяването на трудовия договор с посочената в исковата молба заповед. Оспорва да са нарушени разпоредбите на чл. 193 КТ и чл. 194 КТ, като излага подробни съображения за това. Иска от съда да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

 

Съдът, като прецени събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и с оглед направените доводи и възражения, достигна до следните фактически и правни изводи:

 

По отношение на първия обективно съединен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ въззивният съд възприе следното:

          Безспорно установено по делото е, че ищецът е работил в ответното дружество по трудов договор на длъжността „шофьор специален тежкотоварен автомобил”, както и че със заповед под № 85/17.05.2016 г. на управителя на ответното дружество му е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание, а именно „уволнение”.

Повдигнати за разглеждане от съда са два спорни между страните въпроса: относно спазване на процедурните правила досежно искането на обяснения от служителя и досежно спазване на преклузивния срок за налагане на дисциплинарно наказание.

При спор за законност на наложено дисциплинарно наказание тежестта на доказване в процеса лежи върху работодателя (чл. 154, ал. 1 от ГПК; така и решение № 1/2002 г. на ВКС, III г.о), което е указано на въззиваемия още с доклада по делото

Нормата на чл. 194 КТ урежда сроковете за налагане на дисциплинарните наказания, които са преклузивни и поради това с изтичането им се прекратява възможността работодателят да наложи дисциплинарното наказание, а за преклузивните срокове съдът винаги следи и служебно и в съдебното производство по проверка законосъобразността на заповедта за дисциплинарно наказание. Дисциплинарното производство е своеобразно санкционно производство и с изтичането на сроковете по чл. 194, ал. 1 от КТ се прекратява възможността за търсене на дисциплинарна отговорност. В правния мир дисциплинарната простъпка вече не съществува като основание за налагане на наказание. Поради това съдът следва да провери спазени ли са преклузивните срокове по чл. 194 от ГПК и то преди да преценява законосъобразността на заповедта за уволнение по същество, защото не може да се преценява по същество извършено ли е нарушението, след като то вече не съществува в правния мир като правнорелевантен факт (решение № 1506/1999 г. на ВКС; решение № 432/2002 г. на ВКС, и двете на III г.о).

Разпоредбата на чл. 194, ал. 1 КТ установява по императивен начин два срока за налагане на дисциплинарните наказания, с пропускането на които се погасява дисциплинарната отговорност на работника или служителя, респ. правото на работодателя да наложи дисциплинарно наказание за извършено нарушение. Тези срокове се различават по начален момент и по продължителност. Краткият двумесечен срок започва да тече от деня на откриване на нарушението, а едногодишният - от деня на извършване на нарушението. Тези срокове се намират в определено съотношение. Дисциплинарно наказание не може да се наложи, ако е изтекъл двумесечният срок от откриването на нарушението, макар да не е изтекъл едногодишният срок от извършване на нарушението, а пропускането на едногодишния срок погасява дисциплинарната отговорност на работника или служителя, макар и двумесечният срок още да не е изтекъл. Това е така, тъй като е изтичането на сроковете се прекратява възможността за търсене на дисциплинарна отговорност. Неспазването на предвидения от законодателя в нормата на чл. 194, ал.1 КТ срок при налагане на дисциплинарно наказание опорочава последното и се явява основание за неговата отмяна, от категорията на абсолютните (Решение № 1506 по гр.д. № 408/99 г.III г.о. ВКС, Решение № 420 от 21.05.2009 г. по гр.д. № 2619/2004 г. IV г.о. ВКС).

Откриване на дисциплинарното нарушение означава узнаване от субекта на дисциплинарна власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци – субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му и съществените признаци на деянието от обективна и субективна страна, които да го квалифицират като нарушение – Решение № 1494/07 г. по гр.д. № 2756/04 г. III г.о., Решение № 1563/07 г. по гр.д. № 2674/04 г. III г.о.

Оспорената заповед е издадена и връчена на въззивника на датата 17.05.2016 г. за извършено от него дисциплинарно нарушение на 27.02.2016 г. По делото е налице спор между страните на коя дата е узнал работодателят за извършеното дисциплинарно нарушение, тъй като краткият двумесечен срок започва да тече от този ден. Въпреки че по делото са събрани гласни и писмени доказателства за установяване на този факт, това се оказа безпредметно по следните съображения:

Съгласно специалната разпоредба на чл. 194, ал.3 от КТ сроковете по ал. 1 не текат /тоест спират/ през времето, когато работникът или служителят е в законоустановен отпуск, без значение е видът на отпуска – платен годишен /чл. 155 КТ/, временна неработоспособност /чл. 162 КТ/ и т.н.

От събраните по делото писмени доказателства /болничен лист под № Е20164412949 от 18.02.2016 г. на л.33 и болничен лист под № Е20164968867 от 07.04.2016 г. на л.34/ е видно, че в периода от 19.02.2016 г. до 19.03.2016 г. включително /общо 30 календарни дни/ ищецът е бил в отпуск поради временна неработоспособност на основание чл. 162 КТ, както и идентично в периода от 07.04.2016 г. до 08.04.2016 г. включително /общо 2 календарни дни/ отново е бил в отпуск поради временна неработоспособност.

Независимо, че дисциплинарното нарушение е извършено на 27.02.2016 г., т.е. в периода на ползване на първия от двата посочени отпуска за временна неработоспособност, на основание чл. 194, ал. 3 от КТ срокът по ал. 1 не е започнал да тече от датата на извършване на нарушението на 27.02.2016 г. Срокът по чл. 194, ал. 1 КТ е започнал да тече на 20.03.2016 г. след изтичане на срока на първия от двата отпуска за временна неработоспособност. След изтичането на 19 календарни дни в периода от 20.03.2016 г. до 06.04.2016 г., срокът е спрян поради ползване на втория отпуск поради временна неработоспособност за 2 календарни дни в периода от 07.04.2016 г. до 08.04.2016 г. включително. След това отново е започнал да тече в периода от 09.04.2016 г. до 11.04.2016 г. за 3 календарни дни, след което отново е спрял поради ползване на платен годишен отпуск в периода от 12.04.2016 г. до 25.04.2016 г. /виж представените заявление вх. № 5239/13.04.2016 г. на л.38 и заповед № 3362051827/14.04.2016 г. на л.39/. На 26.04.2016 г. ищецът е работил и срокът отново е текъл за 1 календарен ден, след което отново е ползвал на два пъти последователно платен годишен отпуск общо за периода от 27.04.2016 г. до 13.05.2016 г. /виж заявление вх. № 5967/26.04.2016 г. на л.37, заповед № 3362052216/27.04.2016 г. на л.40, заповед № 3362052217/27.04.2016 г. на л.41/. След което срокът отново е започнал да тече на 14.05.2016 г. до 17.05.2016 г. за 3 календарни дни, когато е наложено дисциплинарното наказание. Или сумарно от датата на извършване на дисциплинарното нарушение 27.02.2016 г. до датата на налагане на дисциплинарното наказание – 17.05.2016 г., са изтекли само 26 календарни дни /19+3+1+3/, от което следва извода, че срокът по чл. 194, ал. 1 във вр. ал. 3 КТ не е изтекъл към датата на налагане на дисциплинарното наказание – 17.05.2016 г. Поради това възраженията на въззивника в тази насока са неоснователни, а оспорената заповед за налагане на дисциплинарно наказание е издадена и връчена в рамките на преклузивния 2-месечен срок по чл. 194, ал. 1 КТ, при условно приемане за узнаване на обстоятелствата относно извършеното нарушение от работодателя на дата 27.02.2016 г. Затова и съдът намира за безпредметно да излага мотиви в кой точно момент работодателят е узнал за извършеното от въззивника дисциплинарно нарушение.

По отношение на другия спорен въпрос относно искането на обяснения от въззивника по реда на чл. 193 КТ, което се явява и другото основно оплакване във въззивната жалба, въззивният съд намира следното:

Разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ се явява императивна по своя правен характер, но съдът не следи служебно за спазването й, без да има оплакване от уволнения работник или служител. В случая е налице такова оплакване и съдът ще следва да го разглежда. Това се явява е основното оплакване във въззивната жалба на жалбоподателя Й..

 

Въззивният съд приема, че обясненията трябва да са дадени пред субекта на дисциплинарна власт, а не пред друг орган. Допустимо е обаче поискването на обяснения да бъде извършено от упълномощен от работодателя служител (обикновено това е прекият ръководител или служител човешки ресурси, като не е необходимо формално упълномощаване. В този смисъл е и константната практика на Върховните съдилища на РБ, и именно решение под № 322/05.05.2010 г. по гр.д. № 301/2009 г. III г.о. ВКС, решение № 739 от 30.12.2010 г. по гр.д. № 1947/2009 г. III г.о. ВКС, решение № 566/13.10.2010 г. по гр.д. № 1032/2009 г. III г.о. ВКС, всички постановени по реда на чл. 290 КТ.

В случая на въззивника му е връчено писмо изх. № ЧР-01-200 от 06.04.2016 г., получено лично от въззивника на датата 06.04.2016 г., в което е ясно посочено на основание чл. 193, ал. 1 от КТ и във връзка с писмо рег. № 349000-3929/16.03.2016 г. на ОД на МВР-гр. Стара Загора и постановление на РП-Раднево от 17.03.2016 г., че следва да представи писмени обяснения по случая, както и писмени обяснения за неявяването си на работа от 20.03.2016 г. до момента. В самото писмо не е посочено да са връчени на въззивника цитираните в него две писма и постановление, но това обстоятелство се установява от разпита на св. И.Д.А., служител в отдела “човешки ресурси” при ответното дружество. Макар и в служебна зависимост с ответното дружество, нейните показания напълно съответстват на писмените доказателства по делото и преценени съобразно чл. 172 ГПК съдът намира за безпротиворечиви, последователни и логични. Аргументи в тази насока също е посоченото в писмото ищецът да даде обяснения защо не се е явявал на работа „от 20.03.2016 г. до момента”, което се посочи от свидетеля А. в показанията й – „Г.П. за първи път след отсъствието си дойде на работа на 06.04.2016 г.”, което представлява маркер за истинността на показанията на свидетеля. Същевременно свидетелят А. посочва в показанията, че ищецът Г.П. след получаване на писмото за даване на обяснения, заедно с двете цитирани в него писмо и постановление, напуснал управлението на ответното дружество, тя го е търсила цяла сутрин и не го открила, след което по обед той се върнал и й казал, че няма да дава обяснения. Това било причината св. А. да изготви протокола от 06.04.2016 г. /л.43/, подписан от П.Г.П., работник № 3837, и С.С.И., работник № 1389. След това ищецът Г.П. отново напуснал управлението, като на следващите два дена – 07.04.2016 г. и 08.04.2016 г. както се посочи по-горе бил в отпуск поради временна неработоспособност.

Разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ не съдържа правила за формално иницииране на дисциплинарно производство, нито за форма на поканата на работодателя за даване на обяснения. Не е необходимо работодателят да уведоми работника за „висящо производство”, нито да му съобщи какво дисциплинарно наказание може да му бъде наложено. Достатъчно е работодателят да уведоми работника или служителя, че ще го изслуша за извършено от него дисциплинарно нарушение – решение № 1431 от 18.10. 2004 г. по гр.д. № 2460/2002 г. III г.о., решение № 747/18.02.2011 г. по гр.д. № 735/2009 г. IV г.о. ВКС, Решение № 237/24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. IV г.о. ВКС, решение № 343/28.05.2010 г. по гр.д. № 799/2009 г. III г.о. ВКС; решение № 688/23.11.2010 г. по гр.д. № 114/2009 г. IV г.о. ВКС. В посочения в съдебната практика смисъл попада и настоящия случай съобразно посоченото за установено по-горе. Поискани са обяснения от въззивника Г.П. на датата 06.04.2016 г., а същият изрично е заявил отказ да дава обяснения, отказал е да се срещне и с управителя на ответното дружество. Тук прави отчетливо внимание обстоятелството, че въпросното писмо е връчено на въззивника на 06.04.2016 г., а заповедта за налагане на дисциплинарното нарушение му е връчена на 17.05.2016 г., т.е. месец и половина по-късно.

 

 В този смисъл, при добросъвестно поведение от страна на въззивника като страна по трудовия договор, същият е разполагал с достатъчно време да даде своите обяснения пред субекта на дисциплинарната власт – управителя на ответното дружество. Същият обаче не е сторил това, а след краткотрайното ползване на отпуска поради временна неработоспособност е ползвал в един продължителен период от време платен годишен отпуск. Съгласно чл. 193, ал. 3 от КТ е достатъчен фактът, че работникът не е дал обясненията си след като са били поискани, като е без значение неговото субективно отношение. А след като ищецът Г.П. не е дал своите обяснения по свое лично усмотрение, то е неприложима разпоредбата на чл. 193, ал. 2 КТ и не следва да се отменя оспорената заповед на така заявеното от страна на въззивника основание.

В заключение съдът намира, че на въззивника са поискани обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 КТ относно вмененото му дисциплинарно нарушение с оспорената заповед, а той по свое усмотрение не е представил такива пред управителя на ответното дружество, който се явява и субекта на дисциплинарната власт. Поради това и второто заявено от въззивника оспорване на процесната заповед е неоснователно.

Съгласно установената съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, намери израз в решение под № 86/11.04.2014 г. на ВКС по гр.д. № 7424/2013 г. III г.о., съдът следва да се произнесе само по въведените от страните факти в процеса с исковата молба, отговора и по реда на чл. 145, ал. 1 ГПК, но не и по непредявени такива. Както се посочи вече единствените въведени от страните спорни обстоятелства са досежно спазване на процедурното правило на чл. 193 КТ и спазването на преклузивния срок за налагане на дисциплинарното наказание по чл. 194 КТ, които се оказа да са спазени при налагане на дисциплинарното наказание на въззивника. Това налага краен извод, че предявеният от въззивника иск за признаване на уволнението за незаконно и отмяната на оспорената заповед като незаконна за неоснователен, което води до отхвърляне на иска.

 

По отношение на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ:

Този иск е обусловен от основателност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, до който извод съдът не стигна. Това е достатъчно, за да се отхвърли и обусловеният иск за възстановяване на предишната работа.

 

В заключение въззивният съд намира, че решението на районния съд се явява правилно и законосъобразно, включително и в частта му за разноските, поради което следва да бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.

 

На основание чл.78, ал.3 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия, направените от последния разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от жалбата, която се отхвърля изцяло, общо в размер на в размер на 460 лв. съобразно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и предвид размера на минималната работна заплата за страната /съгласно ПМС под № 372/22.12.2016г., обн. ДВ бр.103/27.12.2016 год. в сила от 01.01.2017 год.

 

         Водим от горното, съдът

 

                        Р    Е    Ш    И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 85/09.11.2016г. по гр.дело № 327/2016г., по описа на Радневския районен съд, като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 ОСЪЖДА Г.Й.П., ЕГН **********,***, да заплати на Рудник „Трояново-1, с. Трояново, вписано в търговския регистър с ЕИК 8330175520023, с адрес на управление с. Трояново, община Раднево, клон на „Мини Марица Изток” ЕАД, гр. Раднево, основание чл. 78, ал. 3 във вр. ал. 8 от ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 460 лева (четиристотин и шестдесет лева), представляващи направените от въззиваемия разноски по делото пред въззивната инстанция.

 

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните, пред ВКС на РБ, при наличието на касационните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

 

 

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                              ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

 

                                                                2.