Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер…106…………………05.04.2017 година……………..Град Стара Загора    

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…четиринадесети март……………………………….…..………..Година 2017

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар С.С.…………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1052……по описа за 2017…………...година.

 

         Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

         Образувано е по въззивна жалба подадена от „Професионална гимназия по строителство“ гр. К. чрез адв. М.Д. против решение № 502/26.10.2016 г. на К. районен съд по гр.д. № 143/2016 г., с което са уважени предявените от А.А.Х. срещу „Професионална гимназия по строителство“ гр. К. кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за отмяна на уволнението, извършено със Заповед № 227/13.01.2016 г., издадена от директора на „Професионална гимназия по строителство“ гр. К.; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност – „учител общообразователен учебен предмет в гимназиален етап” в „Професионална гимназия по строителство“ гр. К., с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за заплащане на парично обезщетение за шест месеца, следващи уволнението, през които не е полагала труд по трудово правоотношение, а именно за периода от 14.01.2016 г. до 14.07.2016 г. - общо в размер на сумата от 4223,24 лв., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 27.01.2016 г., до окончателното й заплащане и с правно основание чл. 159 КТ – за заплащане на възнаграждение за ползван на 08.12.2015 г. платен отпуск за синдикална дейност ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 27.01.2016 г., до окончателното й заплащане.

Във въззивната жалба е релевирано оплакване срещу правния извод на районния съд, че процесното дисциплинарно уволнение извършено със Заповед № 227/13.01.2016 г. на директора на ПГ по строителство не следвало да бъде разглеждано по същество, тъй като заповедта била немотивирана – не съдържала данни за конкретни нарушения, не било конкретизирано времето на извършване на нарушенията. Въззивникът счита, че посочения извод на съда е неправилен и изведен в противоречие с посочена във въззивната жалба практика на ВКС. Изяснява, че процедурата по налагане на дисциплинарното уволнение била спазена – изискани били обяснения във връзка с извършени дисциплинарни нарушения от служителката ищца по делото с две заповеди връчени й при отказ да ги получи. Обяснения от нея не били депозирани. Също било налице и натрупване на дисциплинарни нарушения налжени с предходни заповеди на работодателя. Конкретно сочи, че в нарушение на служебните си задължения служителката не била изготвила училищна стратегия за намаляване на броя на учениците в определения й срок, не се подписвала в дневник за присъствие и отсъствие. Посочени били конкретните дати на извършване на нарушенията. Неправилно съдът бил присъдил на ищцата и сумата от 30,52 лв. обезщетение за платен отпуск за синдикална дейност. Посоченото обезщетение не било дължимо предвид наличието на заповед за налагане на наказание – „предупреждение за уволнение“, която била влязла в сила. Моли да бъде отменено решението на районния съд и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата в първоинстанционното производство А.Х. чрез адв. К.Г.. В него е оспорена подадената въззивна жалба, като се сочи, че сочената съдебна практика на ВКС била избирателно цитирана и не установявала правните твърдения на въззивника. Освен това работодателят изискал обяснения от служителката за различни от сочените в заповедта за дисциплинарно уволнение нарушения. Въпреки, че първоинстанционният съд отменил заповедта за уволнение в отговора на въззивната жалба се поддържа, че не при провеждане на процесното уволнение не била спазена и синдикалната закрила на ищцата, довод посочен още в исковата молба. Не се сочели и конкретни нарушения в заповедта за уволнение. В мотивите на заповедта за уволнение била посочена и отменена от работодателя заповед. Решението било правилно и в частта си, с която ответникът бил осъден да заплати сумата от 30,52 лв. Моли за потвърждаване на съдебното решение, претендира разноски.

По делото е депозирана и насрещна въззивна жалба от А.А.Х. чрез адв. К.Г., против съдебното решение в частта, с която е оставено без уважение искането за отмяна на Заповед № 164/09.12.2015 г. Неправилно съдът приел, че тази заповед била отменена с последваща Заповед № 201Б/16.12.2015 г. Освен това към датата на подаване на исковата молба втората посочена заповед не била издадена. Намира, че Заповед № 164/09.12.2015 г. представлявала индивидуален административен акт, работодателят не е имал правомощие сам да го отмени и поради това по реда на косвения съдебен контрол първоинстанционният съд е следвало да признае тази заповед за незаконосъобразна. Освен това в хода на процедурата по издаване на тази заповед не били искани обяснения от служителката. Излага довод, че отсъствието на ищцата от работа на 08.12.2015 г. било във връзка със синдикалната й дейност.  Моли за отмяна на заповед № 164/09.12.2015 г. и присъждане на разноски.

Постъпил е и отговор на насрещната въззивна жалба. В него се сочи, че липсва правен интерес от обжалването на заповед № 164/09.12.2015 г., тъй като тази заповед била отменена с последващ административен акт. Освен това заповед № 201Б/16.12.2015 г., с която се отменяла заповед № 164/09.12.2015 г. била връчена на служителката. Моли за потвърждаване на съдебното решение в тази му част, претендира разноски.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, в която са отхвърлени предявените осъдителни искове с правно основание чл. 344, т. 3 КТ във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за сумата над 4223,24 лв. до пълния му предявен размер от 4845,82 лв., с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 250 лв. и с правно основание чл. 344, т. 4 КТ за задължаване на ответника да извърши поправка на основанието за уволнение вписано в трудовата книжка, поради което в тази част то е влязло в законна сила и въззивният съд не дължи произнасяне.   

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемите:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. 

Обжалваното решение е валидно /не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията - постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/, както и е допустимо. Настоящият състав следва да обсъди доводите на жалбоподателите относно законосъобразността на обжалваното решение.

К. районнен съд е бил сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1 , т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ и по чл. 159 КТ, както и с иск за признаване незаконността на наложеното наказание „предупреждение за уволнение“ наложено със заповед № 162/09.12.2015 г., издададена от директора на „Професионалната гимназия по строителство“ гр. К..

За да постанови обжалваното решение, първоинстанционния съд е приел, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 264/10.09.2013 г., изменен с допълнително споразумение № 152/07.12.2015 г., по силата на който А.А.Х. е поела задължение да полага труд на длъжността „учител общообразователен предмет в гимназиален етап ” в „Професионална гимназия по строителство“ гр. К. при уговорено месечно основно трудово възнаграждение в размер на сумата от 600 лв. и допълнително възнаграждение по 1% за всяка година трудов стаж. К. районен съд е уважил кумулативно обективно съединените искове, тъй като е приел, че Заповед № 227/13.01.2016 г. е незаконосъобразна на формално основание – уволнителният акт не отговаря на императивните изисквания за мотивираност, предписани в правната норма на чл. 195 КТ, т. е. органът на дисциплинарна власт не е изложил фактически основания, чрез които да се индивидуализират дисциплинарните деяния, за осъществяването на които е наложено процесното дисциплинарно наказание. Не били посочени и дати на извършване на дисциплинарните нарушения. Отхвърлил е иска за признаване за незаконно наложеното дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“.

Тежестта на доказване, т.е. процесуалното задължение за установяване законността на уволнението принадлежи на ответника по настоящото дело – „Професионална гимназия по строителство“ гр. К.. Това е така, защото работодателят по трудов спор, в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест, следва да докаже извършването на изброените в заповедта за уволнение нарушения и ако не ги е доказал с допустимите по ГПК доказателствени средства следва да се приеме, че уволнението е незаконосъобразно /така решение № 310/04.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 795/2014 г., IV г.о./. А законността на едностранното прекратяване на трудовото правоотношение се обуславя от проявлението на обстоятелствата, предвидени в чл. 195 КТ, във вр. с чл. 190 КТ, чл. 194, ал. 1 КТ и чл. 193, ал. 1 КТ. След установяване факта на нарушението на трудовата дисциплина, нарушителят, времето и мястото на извършване на противоправното неизпълнение на трудовите задължения, работодателят е длъжен да субсумира тези обстоятелства под диспозицията на правната норма, регламентирана в чл. 195 КТ, във връзка с чл. 190, 186 и 187 КТ, вследствие на което може да упражни своето потестативно субективно право да уволни дисциплинарно виновния работник.

Налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание - уволнение, трябва да бъде мотивирано, с излагане на конкретни обстоятелства, очертаващи от обективна и субективна страна противоправните деяния на работника или служителя.

 По делото се установява, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 264/10.09.2013 г., изменен с допълнително споразумение № 152/07.12.2015 г., по силата на който А.А.Х. е поела задължение да полага труд на длъжността „учител общообразователен предмет в гимназиален етап ” в „Професионална гимназия по строителство“ гр. К. при уговорено месечно основно трудово възнаграждение в размер на сумата от 600 лв. и допълнително възнаграждение по 1% за всяка година трудов стаж. Не е спорно, че със заповед № 227/13.01.2016 г. на основание чл. 330, т. 6, вр. чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ трудовото правоотношение с ищцата е прекратено, считано от 14.01.2016 г., поради налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“. Установява се, че заповедта е връчена на ищцата на 13.01.2016 г.

Не се спори между страните, а и се установява от приложените доказателства, че от ищцата са искани обяснения с покана изх. № 18/12.01.2016 г. / л. 67от първоинст. дело/ по чл. 193 КТ, получена на същата дата. По делото не са представени писмени обяснения дадени от служителката, а в представения от работодателя констативен протокол вх. № 55/13.01.2016 г. се сочи, че ищцата не е депозирала писмени обяснения във връзка с искането на работодателя, а устно е изложила своите оправдания, които не били приети за основателни.

Ищцата е уволнена дисциплинарно, тъй като била извършила следните твърдени от работодателя нарушения на трудовата дисциплина: 1/ липса на промяна в нейното поведение, 2/ неизпълнение на заповеди на директора, 3/ разпространяване на поверителни за гимназията сведения чрез неоснователни жалби до различни инстанции. Релевираните нарушения на трудовите задължения са квалифицирани от работодателя по чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ, във връзка с чл. 187, т. 1, т. 9 и т. 10 КТ, а именно –  злоупотреба с доверието на работодателя.

По делото са представени писмени доказателства за наличие на предварителна закрила по чл. 333, ал. 3 КТ по отношение на ищцата, която била председател на синдикалната организация при ответника – удостоверение № 65/15.10.2015 г., удостоверение № 7/04.01.2016 г., протокол № 1/14.10.2015 г. за учредяване на синдикалната секция към работодателя, списък на членовете на секцията, служебни бележки от 09.12.2015 г., копие от изходящия дневник на синдиката на българските учители от 08.12.2015 г. В тази връзка са разпитани и свидетелите М. Р., Т. И. и Й. Й., които изясняват обстоятелствата свързани с учредяването на синдикалната организация към ответника по делото и тяхно пътуване на 08.12.2015 г. до гр. С. по синдикални причини.

Ответникът по делото е ангажирал писмени доказателства – констативен протокол № 975/04.11.2015 г. и дневник за присъствие на персонала свързани с отсъствие на ищцата от работа на дати 04.11.2015 г. и 05.11.2015 г. за седми и осми учебен час на първата дата и за първи и втори учебен час на втората дата. За тези нарушения със заповед № 104/06.11.2015 г. на ищцата било наложено дисциплинарно наказание „Забележка“.

Със заповед № 164/09.12.2015 г. на ищцата била наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ за посочени в същата дисциплинарни нарушения. Тази заповед била отменена от работодателя със заповед № 201Б/16.12.2015 г., с която работодателят наложил наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ поради неоправдано отсъствие на ищцата от работа на 08.12.2015 г., констатирано с протокол № 1101/08.12.2015 г. За връчването на втората заповед са разпитани св. Д. И Д., които изясняват обстоятелствата около връчването на заповедта. В тази връзка е извършена и очна ставка между двамата свидетели и ищцата по делото.

От справка № 240191600212201/30.06.2016 г. от регистъра на трудовите договори на НАП се установява, че след своето уволнение ищцата не е започнала работа при друг работодател и няма регистрирани трудови договори за периода от 14.01.2016 г. – 01.07.2016 г. след процесното уволнение.

Пред въззивната инстанция не са събирани и допускани други доказателства.

При така установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав намира от правна страна следното:

По въззивната жалба:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.    259, ал. 1 ГПК, от надлежно легитимирано лице срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

По иска с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ:

Първото процесуално действие след установяване на нарушителя и неговото нарушение/я, което работодателят е длъжен да извърши, представлява задължението му преди да наложи съответното дисциплинарно наказание да изслуша служителя или да приеме писмените му обяснения. Чрез тази законоустановена процедура се дава възможност на субекта на дисциплинарна власт да прецени по-точно и отношението на служителя към нарушението, от една страна, както и обезпечава възможността на служителя да се защити в рамките на тази опростена дисциплинарна процедура. С оглед наведените доводи от страна на ищцата за неспазване на процедурата по налагане на дисциплинарно наказание, следва първо да бъде извършена преценка дали работодателят е изслушал работника или служителя или е приел неговите писмени обяснения. Това налага изследване, поискано ли е от работодателя представянето на такива, за какви нарушения и дали те съвпадат с посочените в заповедта. Дисциплинарното производство е състезателно по своя характер и в него работника трябва да разполага с права и възможности, гарантиращи неговото конституционно право на защита. За да бъде адекватно организирана защитата е необходимо работодателя изрично да посочи конкретни нарушения, които да бъдат възприети като такива от работника и по тях той да изложи факти, оневиняващи го, или изясняващи обстоятелства от значение за характеризиране на деянието като нарушение или определяне на наказанието по вид.

Обясненията на работника/служителя, които работодателят е длъжен да изиска съгласно чл. 193 КТ, трябва да са достигнали до субекта на дисциплинарната власт преди налагане на дисциплинарното наказание, но е ирелевантно дали тези обяснения са били изискани писмено или устно от виновния служител. Законът не предвижда изискване за съответна форма, в който да бъдат изискани тези обяснения, като работодателят не е длъжен да уведомява служителя, че е започнал процедура по ангажиране на дисциплинарната му отговорност. Единственото нормативно задължение по реда на чл. 193, ал. 1 КТ е, когато на работодателя станат известни обстоятелства за нарушаване на трудовата дисциплина, да поиска писмени или устни обяснения от служителя, без да е необходимо да са посочени обективните и субективните елементи на изпълнителното деяние или правната му квалификация. В този смисъл е и практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – напр. решение № 220/26.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1917/2010 г., IV г.о., решение № 137/ 01.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 982/2011 г., III г.о. Освен това в Кодекса на труда не е уредено производство за налагане на дисциплинарни наказания като динамичен фактически състав; Кодексът на труда не съдържа разпоредби за откриване на специална процедура за дисциплинарно производство; необходимо и достатъчно за изпълнението на чл. 193 КТ е преди налагане на наказанието работодателят да поиска обяснения от работника или служителя за действия или бездействия, които счита за нарушения на трудовите задължения; едва след това работодателят следва да връчи заповед за налагане на дисциплинарното наказание; нито в искането на обяснения, нито в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание работодателят е длъжен да посочи всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, нито да посочи кои факти е приел за установени, а е достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника начин /така решение № 629/01.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 279/2009 г., IV г.о.; решение № 857/25.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1068/2009 г., IV г.о.; решение № 8/01.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1035/2009 г., IV г.о./.

Както се посочи по-горе разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ задължава работодателя да поиска писмени или устни обяснения от работника или служителя не по принцип, а във връзка с конкретно установени дисциплинарни нарушения, за които след евентуална преценка може да бъде наложено дисциплинарно наказание. Това е така, защото законоустановените в чл. 193, ал. 1 КТ задължения за работодателя преди да наложи дисциплинарно наказание са две: 1. да изслуша работника или служителя /или съответно да приеме писмените му обяснения/ и 2. да събере и оцени посочените доказателства. Тъй като целта е да не се допусне работодателят да вземе окончателното си решение във връзка с вината на работника и относно вида на наложеното дисциплинарно наказание без да бъде съобразена позицията на нарушителя и без да бъдат преценени посочените от него доказателства, определящи следва да се считат: отправянето на покана от страна на работодателя до работника за даване на обяснения, достигането на същата до работника, достигането на обясненията на работника до работодателя и установяването на изтекъл достатъчен, разумен срок между даденото време за обяснения и наложеното наказание /така че да е технически възможно работодателят да вземе предвид обясненията на работника преди да вземе решение за налагане на наказание и за определяне на вида му /така решение № 739/30.12.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1947/2009 г., III г.о./.

При съпоставка между заповедта и поканата за даване на обяснения се установява, че последните се искат за различни дисциплинарни нарушения.  От служителката са поискани обяснения за следните дисциплинарни нарушения – „системно неспазване на работното време“, „редовно нарушаване на правилника за вътрешния трудов ред“. Поискани са и писмени обяснения как служителката би използвала конфиденциална информация поискана от нея. Действително служителката не е депозирала писмени обяснения са тези твърдяни нарушения, но работодателят й е наложил дисциплинарно наказание за нарушения описани в заповед № 227/13.01.2016 г., които са съвсем различни от тези за които са искани обяснения, а именно – липса на промяна в поведението на ищцата и злоупотреба с доверието на работодателя включващо неизпълнение на заповеди на директора и разпространение на поверителни и неверни за гимназията сведения чрез неоснователни жалби до различни инстанции. Поради това съдът приема, че от служителката не са изисквани обяснения в изпълнение на чл. 193, ал. 1 КТ. Да се приеме противното, а именно, че работодателят може да изисква обяснения от служител за едни дисциплинарни нарушения, а да му наложи дисциплинарно наказание за други би обезсмислило нормата на чл. 193, ал. 1 КТ. Въззивният съд съобрази и практиката на ВКС обективирана в решение № 311/09.01.2013 г. на ВКС по гр.д. № 168/2012 г., III г.о., в решение № 808/23.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 410/2009 г., IV г.о. и решение № 77/13.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 3229/2013 г., IV г.о. в които е прието, че  обстоятелството, че работодателят не е поискал обяснения за някои от дисциплинарните нарушения, посочени в заповедта за уволнение не дава основание за приложение на чл. 193, ал. 2 КТ по отношение на спора за законност на наказанието за нарушенията, за които са поискани обяснения. По настоящето дело обаче за нито едно от дисциплинарните нарушения посочени в заповедта за уволнение не е поискано обяснение от ищцата, за да може да се приеме, че по някое от дисциплинарните нарушения е спазен чл. 193, ал. 1 КТ. с оглед на тези съображения съдът приема, че разпоредбата на чл. 193, ал. 2 КТ е приложима за всички посочени в заповедта за уволнение дисциплинарни нарушения.

Въззивният съд намира възраженията във въззивната жалба свързани с мотивирането на процесната заповед за уволнение за неоснователни. Съгласно чл. 195 КТ дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено то, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Чрез очертаване на фактическите и правните основания за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказания се осигурява защитата на служителя, който трябва да знае за какво нарушение на трудовата дисциплина се налага наказанието, а от друга страна, по този начин се очертава предметът на съдебния контрол за законосъобразност в случай на съдебно оспорване на уволнението. Поради това заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание, следва да бъде ясно мотивирана и по начин, че да са ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на извършването му. Важното е от съдържанието на заповедта да следва несъмненият извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение и работникът или служителят да има възможност да разбере причината, поради която трудовото правоотношение е прекратено, а съдът да може да извърши проверка и, въз основа на това, да заключи дали уволнението е законосъобразно /така решение № 162/13.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 67/2016 г., IV г.о., решение № 377/26.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1962/2010 г., IV г.о., решение № 322/7.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 278/2011 г., III г.о., решение № 464/26.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1310/2009 г., IV г.о. /. Също задължението по чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране за заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието; с оглед съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и възможността на наказания работник за защита в хода на съдебното производство по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ /така решение № 205/04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 236/2010 г., IV г.о./. В случая, въззивният съд споделя изводите на първата инстанция, че процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание не е мотивирана, съобразно изискванията на чл. 195 КТ. В мотивите на процесната заповед не са посочени фактически основания /мотиви/, въз основа на които е наложено наказанието - посочено е лицето, но липсва описание на нарушението на трудовата дисциплина с неговите обективни признаци - конкретно извършено от ищцата действие, респективно бездействие, в какво се изразява същото, време и място на извършване, както и субективни признаци на нарушението. Следователно липсват елементите на фактическия състав на дисциплинарното нарушение, които го характеризират като вид правонарушение, които са деяние /действие или бездействие/, противоправност и вина. В заповедта са посочени общи формулировки, възпроизвежда се законовия текст на разпоредбата на чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ. Липсата на конкретни мотиви води само по себе си до незаконосъобразност на уволнението на това основание и освен това препятства проверката на сроковете за налагане на наказанието. Липсват данни за времето на извършване на нарушенията, както и за конкретните заповеди на директора, които ищцата е нарушила. В случая нарушенията не са описани чрез отразяване неизпълнението на трудовите задължения, предвидени в нормативните актове. Посочването в заповедта по чл. 188, т. 3 КТ бланкетно на задължения по длъжностна характеристика не съставлява отразяване на нарушенията. Също бланкетно и използвана законовата формулировка „злоупотреба с доверието на работодателя“. По отношение на поверителните сведения, за да се изпълнят изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ работодателят е следвало да посочи кои са тези сведения, в кои нормативни катове или вътрешни заповеди на работодателя са уредени и как са били доведени до знанието на служителката. Освен това в заповедта за уволнение не са посочени действително подадени жалби или сигнали, нито по делото се установиха такива. Отделно от това в тази част на заповедта за уволнение се съдържа вътрешно противоречие – сочи, се че се разпространяват „поверителни и неверни“ сведения, които са две взаимноизключващи се неща. Не може поверителните сведения, за които служителката е длъжна да пази служебната тайна, едновременно с това да бъдат неверни. Обоснован е извода на първата инстанция за неспазване на чл. 195, ал. 1 КТ предвид неотразяването в заповедта на времето на извършване на нарушенията. Изискванията за мотивиране на заповедта за дисциплинарно уволнение, включително за посочване на време на извършване на нарушението, не е самоцелно. То е предвидено от законодателя за да се преценят три основни изисквания: за еднократност на наказанието, за съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и за осигуряване на ефикасна защита на работника или служителя. С оглед спецификата и механизма на нарушенията може да се сочи период, а не определен ден или час на извършването им. /така определение № 378/12.04.2016 г. на ВКС по гр.д. № 873/2016 г., III г.о./. От констатациите в процесната заповед се установява, че работодателят  изобщо не е посочил, нито кога е установил нарушенията извършени от ищцата, нито е отразил кога са извършени нарушенията, за които е ангажирана дисциплинарната отговорност на последната.. В тази връзка следва да се отбележи, че неизпълнението на задължението за мотивиране на заповедта по чл. 188, т. 3 КТ рефлектира и по отношение на процедурата за снемане на обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ, тъй като обясненията могат да бъдат дадени от работника или служителя при конкретизирани от работодателя нарушения, което последният не е направил. Както се установи в разглеждания случай ответникът по претенцията е поискал обяснения за съвсем други нарушения, което в известна степен е резултат от неизясняване поведението на ищцата и неуточняване на нарушенията, за които са й поискани обяснения. Както се посочи по този начин е нарушена нормата на чл. 193, ал. 1 КТ, да се искат обяснения за нарушенията, за които ще се ангажира дисциплинарната отговорност на работника или служителя. За пълнота следва да се отбележи още, че работодателят се е посочил като основание за налагане на дисциплинарното уволнение отменена своя заповед № 164/09.12.2015 г., което е още един порок на заповедта за дисциплинарно уволнение. Този порок няма да бъде обсъждан подробно обаче, тъй като това обстоятелство би имало значение при преценка на спазване изискването на чл. 189, ал. 1 КТ, но за това е необходимо разглеждане на трудовия спор по същество, а по настоящето дело не са налице предпоставките за това.

Сочените във въззивната жалба решение № 83/24.07.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5585/2014 г., III г.о. и решение № 122/27.05.2013 г. на ВКС по гр.д. № 975/2012 г., III г.о. са неотносими към настоящия спор. Това е така, защото те установяват възможността мотивите на заповедта за дисциплинарно наказание да се съдържат и в друг акт на работодателя, към който препраща заповедта и същият е доведен до знанието на служителя. В настоящия случай нито в заповедта за дисциплинарно наказание е налице подобно препращане, нито се твърди изобщо в хода на делото да е налице друг документ, в който се съдържа описание на дисциплинарните нарушения. Не се твърди и такъв акт да е доведен до знанието на служителката. Неоснователно е позоваването във въззивната жалба на решение № 102/12.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 5501/2013 г. и решение № 181/22.07.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4554/2014 г., IV г.о. Тази практика на ВКС допуска възможността когато дисциплинарното нарушение е осъществявано в рамките на определен период, а спецификата на изпълняваната работа или характера на самото нарушение не позволява откриване на точния ден и час на извършването му, а контролирането им е възможно само като краен резултат, изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ са изпълнени с посочване на периода на извършването му. Когато нарушението, изразяващо се в бездействие - неизпълнение на възложени трудови функции, е продължавало за определен период, вкл. и до откриването му, изискванията на чл. 194, ал. 1 КТ и чл. 195, ал. 1 КТ са изпълнени с посочване на момента на откриването му, тъй като извършването на нарушението и момента на откриването му съвпадат. Тези две съдебни решения обаче също недвусмислено въвеждат изискването за посочване на период на извършване на нарушението или поне на момента на неговото откриване. В процесната заповед работодателят не се е възползвал от възможносттите за посочване на време на извършване на нарушенията като липсва посочване на 1/ дата на извършване на нарушенията 2/ период на извършване на нарушенията и 3/ момент на тяхното откриване. Посочените във въззивната жалба на решение № 164/22.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6474/2014 г., III г.о. и решение № 213/08.10.2015 г. на ВКС по гр.д. № 7372/2014 г., III г.о. също не водят до различни правни изводи от дотук изложените. Тези решения са в съответствие с практиката на ВКС посочена по-горе по отношение на тълкуването на разпоредбата на чл. 195 КТ, но заедно с това са неотносими към настоящия спор, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка, включваща, конкретна преценка с оглед на изяснените факти по разгледаните от ВКС дела и достигане до правни изводи за мотивираност на конкретните заповеди за дисциплинарни наказания.

Въззивният съд категорично не възприема доводите във въззивната жалба свързани с посочване в същата на нарушени заповеди на работодателя – заповед № 21/16.09.2015 г., заповед № 125/16.11.2015 г., заповед № 99/05.11.2015 г., заповед № 16/15.09.2015 г. и че дисциплинарните нарушения бил извършени в периода 06.11.2015 г.-09.12.2015 г. В заповедта за уволнение не е налице посочване на заповедите цитирани във въззивната жалба или на периода сочен в нея. Както се посочи разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ предвижда точно определени изисквания към съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание. Касае се до задължителни реквизити - сведения относно нарушителя, конкретното нарушение, описано с обективните и субективните му признаци, времето на извършване на нарушението, вида на наложеното наказание и правното основание, въз основа на което се налага дисциплинарното наказание. Липсата само на един от посочените реквизити е достатъчно, за да се приеме, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна, тъй като правната норма на чл. 195, ал. 1 КТ е императивна. Изискването за мотивиране е продиктувано от принципа за равнопоставеност на страните по едно гражданско правоотношение, каквото е и трудовото. Освен това този принцип се отнася и до страните в гражданския процес. Липсата на мотиви, било изцяло или частично, поставя работника или служителя в положение на изненада, тъй като той трябва да получи пълна информация за обстоятелствата, на които се основава дисциплинарното наказание, за да може да ги прецени, както и да ги обори при евентуалното им оспорване пред съда. Липсата на изискуемите се от закона реквизити в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е толкова съществено, че то не може да бъде санирано в хода на съдебния спор, тъй като се касае до задължително спазване на предвидена в закона форма. Освен това липсата на мотиви в заповедта за дисциплинарно наказание прави невъзможен и съдебния контрол при оспорване на наказанието /така решение № 372/17.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 3731/2013 г., IV г.о./. Освен това дори да се приеме за релевантен посочения във въззивната жалба период на нарушаване на цитираните в жалбата заповеди, то служителката вече е била наказана със заповед № 201Б/16.12.2015 г. с „предупреждение за уволнение“. Съдът намира за необходимо да отбележи, че в тази част въззивната жалба представлява дословно възпроизвеждане на съдържанието на заповед № 201Б/16.12.2015 г.

Допуснатите нарушения от страна на работодателя засягат императивни разпоредби на КТ - чл. 193, ал. 1, чл. 195, ал. 1 и обуславят незаконност на заповед № 227/13.01.2016 г., съответно основателност на предявения иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 КТ.

Отделно от всичко дотук изложено съдът намира, че когато дисциплинарно уволненият е от категорията на работниците и служителите, изчерпателно изброени в чл. 333, ал. 1 и ал. 3 КТ, работодателят, преди да наложи най-тежкото дисциплинарно наказание, е длъжен да изпълни изискванията за предварителната закрила. Когато за извършване на уволнението се изисква предварителното разрешение на Инспекцията по труда или съгласието на синдикален орган и такова разрешение или съгласие не е било искано или не е било дадено преди уволнението, съдът отменя заповедта за уволнение като незаконно само на това основание без да разглежда трудовия спор по същество – арг. чл. 344, ал. 3 КТ.

В исковата молба са наведени фактически твърдения, че към момента на връчване на уволнителната заповед ищцата е била председател на синдикалната организация към СБУ при ответника, т.е. че се е ползвала от предварителна закрила по чл. 333, ал. 3 КТ. Работодател на ищцата е „Професионална гимназия по строителство“ гр. К., която е обособено образувание, самостоятелно наемащо работници и служители и представлява самостоятелен работодател по смисъла на § 1, т. 1 ДР на КТ, поради което и председателите и секретарите на създадената към училището синдикалната организация, се ползват със закрилата по чл. 333, ал. 3 КТ /така ТР № 9/12.12.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 9/2013 г., ОСГК/. Както е посочено в ТР № 9/12.12.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 9/2013 г., в разпоредбата на  чл. 333, ал. 3 КТ е предвидена защита за две групи лица - работници или служители, които са членове на синдикално ръководство в предприятието, и работници и служители, които са членове на териториален, отраслов или национален ръководен изборен орган. За установяване на това обстоятелство по делото самият работодател-ответник с отговора на исковата молба е представил протокол от учредително събрание, проведено на 14.10.2015 г. от който се установява, че ищцата е била избрана за председател на синдикалната организация. Документът е заверен от синдиката. Освен това е представено и изходящо от синдиката удостоверение за легитимност на синдикалната организация при ответника. Или с други думи - представени са учредителния акт и удостоверение от горестоящ синдикален орган. С оглед на това следва да се приеме, че доколкото към датата на уволнението ищцата е била председател на синдикалната организация към съюза на българските учители в ответното училище т.е. член на ръководството на синдикалната организация ръководство по смисъла на § 1, т. 6 ДР на КТ, поради което се е ползвала със специалната синдикална закрила при уволнение, произтичаща от разпоредбата на чл. 333, ал. 3 КТ. Цитираната разпоредба предвижда т.нар. предварителна закрила при уволнение на определена категория служители, към която спада и въззиваемата - член на синдикалното ръководство в предприятието. Тази предварителна закрила се състои в изискването за получаване на предварително съгласие от съответния синдикален орган за извършване на уволнението. Ръководството на синдиката не е дало съгласие за нейното дисциплинарно уволнение /както ответникът признава такова съгласие не е и искано/ и само на това основание, уволнението е незаконно. Извън посочените документи са ангажирани и множество писмени доказателства, вкл. и свидетелски показания за установяване на обстоятелствата за съществуване на синдикалната организация при ответника, които преценени в тяхната съвкупност водят до същия извод.

Когато служителят установи, че е член на ръководството на такава организация, работодателят е длъжен да изиска съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение с него, без ответникът да може да възразява, че организацията не е легитимна. За установяване на тези обстоятелства е достатъчно да са представени учредителен акт или удостоверение на горестоящ синдикален орган. След като тези документи са представени, съдът не може да постановява, че съответната организация е нелегитимна. В този смисъл решение № 211/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 438/2015 г., III г.о., решение № 48/29.01.2010 г. по гр.д. № 5061/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 194/18.06.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1100/2012 г., IV г.о., определение № 1287/18.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 6241/2013 г. IV г.о., определение № 1121/23.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 3878/2015 г. III г.о./.

Поради това и на основание чл. 344, ал. 3 КТ, процесната заповед за уволнение се явява незаконосъобразна и съдът намира, че същата следва да бъде отменена, без да се разглежда спора по същество дори само на това основание.

По иска с правно основание чл. 344, т. 2 КТ:

Предвид изхода на правния спор по конститутивния иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и поради това, че ищцата е полагала труд при ответника по трудово правоотношение за неопределено време, настоящият състав приема, че са налице всички материални предпоставки за уважаване на обусловения иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 2 КТ и уволнената служителка следва да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „учител общообразователен учебен предмет в гимназиален етап” в „Професионална гимназия по строителство“ гр. К..

По иска с правно основание чл. 344, т. 3 КТ:

За да бъде уважен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ трябва да се установи, че в обективната действителност са настъпили три юридически факта: 1. да е налице противоправно поведение на работодателя, изразяващо се в незаконно уп-ражняване на потестативното право да прекрати с едностранно волеизявление съществуващото с ищеца трудово правоотношение; 2. ищецът да е претърпял вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в невъзможността да полага труд по трудово правоотношение в продължение на шест месеца след уволнението и 3. причинно-следствена връзка между незаконното уволнение и оставането без работа.

В конкретния случай уволнението е признато за незаконно и е отменено.

Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 6/15.07.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2013 г., ОСГК, фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа.

От Удостоверение с вх. № № 240191600212201/30.06.2016 г., издадено от орган по приходите при НАП, се установява, че ищцата не е полагала труд по трудово правоотношение, поради което и въззивната инстанция приема, че уволнената служителка е била в принудителна безработица. Истинността, в частност верността на този официален удостоверителен документ не е била оспорена, респ. оборена от работодателя, комуто принадлежи процесуалното задължение /доказателствената тежест/ за това, поради което съдът следва да приеме за възникнали в обективната действителност правнорелевантните обстоятелства, обективирани в този документ, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила. Декларацията представена от ищцата в тази връзка представлява твърдение на страната по делото и не може да се цени като доказателство. Твърдения за започване на работа от ищцата не са въведени от ответника по делото.

Размерът на претендираното обезщетение се определя съгласно нормата на чл. 225, ал.1 вр. чл. 228, ал. 1 КТ – последното получено месечно брутно трудово възнаграждение преди трудовото правоотношение да бъде прекратено за претендирания шестмесечен период. Във връзка с доказване размера на предявения от ищцата иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 3 КТ пред К. районен съд е приета и не е оспорена от страните съдебно - счетоводна експертиза, чието заключение съдът изцяло кредитира като компетентно и обективно дадено. От заключението на вещото лице се установява, че брутното трудово възнаграждение на ищцата за пълен отработен месец, предхождащ месеца на уволнението й, възлиза на 703,89 лв., като за шестмесечния период е в размер на 4223,34 лв.

Отделно от това във въззивната жалба липсват съответни доводи за неправилно приложение на материалния закон от К. районен съд при разглеждане на обусловените искове. С оглед на обстоятелството, че второинстанционният съд действа като апелация /т. нар. „ограничен въззив”/, при който по отношение на неправилното приложение на материалния и процесуалния закон, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалвания съдебен акт, решаващата правосъдна воля на въззивния съд е ограничена от наведените в жалбата въззивни доводи – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК. Поради това въззивният съд следва да препрати по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на обжалваното решение в частта му относно обусловените искове, като по този начин те стават част от логическите съждения на настоящия съдебен състав.

По иска с правно основание чл. 159 КТ:

Въззивната инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на районния съд по този иск поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоистанционното съдебно решение.

Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:

Действително на посочената дата 08.12.2015 г. ищцата не е била на работното си място, което не е спорно по делото. От писмените доказателства се установи, че на посочената дата тя е била на синдикално събрание в гр. С.. Ползвала е платен отпуск на основание чл. 159 КТ. Неоснователен е обаче доводът във въззивната жалба, че в този случай е необходимо да се подаде молба до работодателя и той да е разрешил ползването на този отпуск. Разпоредбата на чл. 159, ал. 3 КТ изисква единствено предварително уведомление до работодателя, което по делото е налице – уведомително писмо с вх. № 1086/04.12.2015 г. на Професионалната гимназия по строителство. Спазено е изискването на закона уведомлението да е предварително. А от останалите писмени доказателства /служебна бележка, дневник за присъствие/ се установява, че ищцата действително е присъствала на синдикално събрание. Неотносимо към основателността на иска е обстоятелството, че работодателят е наложил дисциплинарно наказание на ищцата за отсъствието й от работа на 08.12.2015 г. Това е така, защото при обсъждане основателността на този иск за заплащане на парично обезщетение съдът не следва да преценява инцидентно законността на това дисциплинарно наказание, нито пък неговото налагане е предпоставка за оспорване от страна на работодателя на претенцията на ищцата.

По насрещната въззивна жалба:

По иска за признаване незаконността на наложеното наказание „предупреждение за уволнение“ наложено със заповед № 162/09.12.2015 г., издададена от директора на „Професионалната гимназия по строителство“ гр. К..

Жалбата е подадена в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.    

Предмет на оспорване от въззивната жалбоподателка е заповед № 164/09.12.2015 г. на директора на Професионалната гимназия по строителство гр. К., с която на жалбоподателката е било наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“. Въззивният съд споделя мотивите на първата инстанция по отношение на обстоятелството, че посочената заповед е била отменена със заповед № 201Б/16.12.2015 г. и оттам направения извод за неоснователност на иска. Ищцата не е ангажирала нито едно доказателство по делото, от което да се направи извод, че заповед № 201Б/16.12.2015 г. е антидатирана, като нейното оспорване в тази връзка е изцяло голословно. Обстоятелството, че отменената заповед № 164/09.12.2015 г. е била посочена в заповедта за дисциплинарно уволнение, а не отменящата я заповед № 201Б/16.12.2015 г. не води до извода твърдян от ищцата в насрещната въззивна жалба. Това е така, защото нейното посочване представлява единствено порок на заповедта за дисциплинарно уволнение, на какъвто се е позовала самата ищца в исковата си молба, но не могат да се правят изводи за твърдяно антидатиране. В тази връзка съдът намира за уместно да отбележи, че позицията на ищцата спрямо заповед № 164/09.12.2015 г. почива на две взаимноизключващи се твърдения – веднъж при спора за законност на дисциплинарното уволнение сочи, че работодателят се позовал на отменена заповед и това било основание за отмяна на уволнението и втори път се изнасят напълно противоположни твърдения – заповедта не била отменена, защото отменящата я заповед била антидатирана. Действително заповед № 201Б/16.12.2015 г. е била връчена на служителката при отказ, но от свидетелските показания може да се  приеме, че това действително се е случило. Свидетелите Д. И Д. са потвърдили, че подписите са техни, а някои противоречия в техните показания и проведената очна ставка за нормални с оглед на изминалото време. Както се посочи ищцата не е ангажирала никакви доказателства за установяване на своето оспорване, като нейните обяснения дадени по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК нямат доказателствена стойност, тъй като са за изгодни за нея факти. Следващия довод във въззивната жалба, че заповед № 164/09.12.2015 г. представлявала индивидуален административен акт /ИАА/ е абсолютно несъстоятелен. Ищцата и ответника по делото са се намирали в трудово правоотношение /а не служебно правоотношение/, т.е. правоотношение възникнало и съществуващо между равнопоставени субекти. Следователно посочената заповед не е и не може да бъде индивидуален административен акт. Индивидуалните административни актове се издават когато съществуват отношения на власт и подчинение между страните по правоотношението. Трудовото правоотношение се регулира чрез метода на равнопоставеност между страните /което автоматично изключва издаването на ИАА/ и обстоятелството, че едната страна по това правоотношение /работодателя/ притежава дисциплинарна власт спрямо другата страна по правоотношението /работника или служителя/ не променя този извод. С оглед на тези съображения доводите в насрещната въззивна жалба касаещи съществото на правния спор за законността на наложеното дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ със заповед № 164/09.12.2015 г. няма да бъдат обсъждани поради нейната отмяна със заповед № 201Б/16.12.2015 г.

С оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивната инстанция е достигнала, съответстват изцяло на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба и насрещната въззивна жалба да се оставят без уважение като неоснователни.

  Предвид изхода на спора по настоящото производство, разноски следва да се присъдят в полза на въззиваемата страна на основание чл.78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК в размер на 400 лв. за адвокатско възнаграждение.

 

Воден от горните мотиви, Окръжният съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 502/26.10.2016 г. по гр. д. № 143/2016 г. на К. районен съд - в обжалваната му част.

 

РЕШЕНИЕТО в необжалваната му част е влязло в сила.

 

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал. 3 ГПК „Професионална гимназия по строителство“ гр. К., ЕИК: ……, с адрес: гр. К.., ул.“Р.“ № ., да заплати на А.А.Х., ЕГН **********,*** и съдебен адрес:***, офис 2,  сума в размер на 400 лв. /четиристотин лева/, представляващи разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

 

Решението в частта си по обективно съединените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в месечен срок от съобщаването му на страните, а в останалите части е окончателно.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                  

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:                   1.

 

 

 

                                                                                               2.