Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Номер…142…………………04.05.2017 година……………..Град С.    

 

 

С.Т ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…четвърти април……..……………………………….…………..Година 2017

В публичното заседание в следния състав:  

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар……………………………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1088……по описа за 2017…………...година.

 

         Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

         Образувано е по въззивна жалба подадена от Община С. чрез юрк. Д. Ж. и по въззивна жалба на Д.С.С. чрез адв. Д.Д. против решение № 7/04.01.2017 г. по гр. д. № 1263/2016 г. на С. районен съд, с което е признато за установено по отношение на ответниците по делото Д.С. ***, че ищците И.К. и Д.И. са собственици по давностно владение и наследство на недвижим имот ЛОЗЕ с обща площ три декара, находящо се в землището на гр. С., месността „К.“ /бивше име „Х.“/, с проектен идентификатор 68850.303.290 попадащ в източната част на новообразуван имот № 68850.303.263 и югоизточната част от новообразуван имот № 68850.303.288, с площ 2471 кв.м. от първия недвижим имот и площ от 529 кв.м. от втория недвижим имот.

         Във въззивната жалба на Община С. не са въведени конкретни оплаквания срещу съдебното решение, като се заявява, че се поддържат доводите направени в отговора на исковата молба. Моли се за отмяна на съдебното решение, отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски.

Във въззивната жалба на Д.С. се прави оплакване, че районният съд е признал за установено право на собственост върху несъществуващ обект, тъй като имотът бил образуван с индивидуален административен акт, който е бил обявен за нищожен. На следващо място се сочи, че правото на собственост било признато на две основания давност и наследство, които се реализирали по различни фактически състави. Самите ищци противоречиво твърдяли, че са придобили правото на собственост по давност и на деривативно основание – по наследство. Липсвала и идентичност на притежавания от въззивника имот и този предмет на иска. Изяснява, че ищците не провели пълно и главно доказване на упражняването от тях врадение на имота, като показанията на свидетелите не били убедителни. Имотът бил владян от наследодателя на въззивника, но това не било съобразено от първоинстанционния съд. Едва през 2006 г. с влязла в сила заповед № 412/23.03.2006 г. на кмета на Община С. е бил създаден годен обект на право на собственост. Тази заповед не била оспорена от ищците. Освен това ищците не доказали в кой времеви отрязък са владели процесния имот. Районният съд не съобразил и решение № 185/17.02.2016 г. по гр.д. № 3852/2015 г. по описа на Старозагорски районен съд. Моли за отмяна на съдебното решение и отхвърляне на иска, претендира разноски.

         В постъпил отговор на въззивната жалба подадена от Д.С. от ищците в първоинстанционното производство И.Д.К. и Д.Д.И. чрез адв. К.Л. е оспорена подадената въззивна жалба, като се сочи, че първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение. Въззиваемите сочат, че липсата на техническо отразяване в кадастралната карта на процесния имот не водело до извод, че не е налице годен обект на правото на собственост. По довода за придобиване на имота на две основания се позовават на ТР №4/2012 г. от 17.12.2012 г. на ВКС. Считат, че са доказали упражняваното от тях владение. При постановяване на решението съдът е взел предвид факта, че заповед № 670/29.08.2008 г. на областния управител на С. е била обявена за нищожна. Молят за отхвърляне на въззивната жалба, претендират разноски.

Предявени са от И.Д.К. и Д.Д. *** и Д.С.С. при условията на субективно съединяване искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими, а разгледани по същество са неоснователни.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на С. районен съд, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

Във връзка с доводите по въззивните жалби следва да се добави и следното:

По въззивната жалба подадена от Д.С.С.:

Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че било признато право на собственост върху несъществуващ обект на собственост. С исковете за собственост се защитава правото на собственост или други вещни права върху определени вещи. Предмет на вещни права могат да бъдат само самостоятелни вещи, тоест само вещи, които са разграничени от другите вещи. Когато вещта е поземлен недвижим имот /част от земната повърхност/, границите между отделните имоти са изкуствени, прокарани от човека съобразно правото на собственост. Съгласно § 5, т. 2 от ДР на ЗУТ и чл. 24, ал. 2 ЗКИР, поземлен имот е част от територията /земната повърхност/, включително и тази, която трайно е покрита с вода, определена с граници съобразно правото на собственост. За да бъде разграничен един такъв поземлен имот от друг имот, не е нужно границите му да бъдат нанесени материално, чрез поставяне на ограда или други гранични знаци или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен план или в кадастралната карта. Достатъчно е един юридически акт да ги посочва така, че те да могат да бъдат определени. Следователно, липсата на техническо отразяване на границите на един реституиран имот в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта, не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост /така т. 2 от ТР № 8/23.02.2016 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2014 г., ОСГК/. Въззивният съд приема, че в настоящия случай е приложимо приетото в посоченото тълкувателно решение, като и в случаите на предявен иск за собственост на имот, имотът, правото на собственост върху който се защитава с предявяването на иска, е самостоятелна недвижима вещ, дори когато представлява реална част от съществуващ парцел, поземлен имот или урегулиран поземлен имот, тъй като от юридически актове може да се установят границите на този имот. По делото е представен юридически акт – нотариален акт № ., том ., дело .г. на нотариуса при С. районен съд /л. 8 от първоинст. дело/, а от приложената по делото скица № 15-105538/08.03.2016 г. са установени границите  и площта на имота. Вещото лице в откритото съдебно заседание проведено на 16.11.2016 г. също е заявило, че за имота посочен под № 290 в скицата, следва да се възприемат неговото местоположение и граници. В т. 4 на посоченото тълкувателно решение е прието още, че иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот /още повече, че вещото лице сочи, че имот под № 290 е нанесен в кадастралната карта на Община С./, е допустим, дори да не е проведена административната процедура по чл. 53, ал. 1, т. 1 ЗКИР /първоначална редакция/ за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта и кадастрални регистри, или иск по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Спорът за материално право най-често се изразява в това, че реална част от един недвижим имот е заснета към съседен имот или цял имот не е заснет като самостоятелен, а е инкорпориран в съседен имот – в настоящия случай спорният имот е бил инкорпориран в два съседни имота - № 263 и № 288 /скица л. 114 от първоинстанционното дело/. Когато се предявява установителен иск за собственост на недвижим имот, ищецът винаги има правен интерес от иска, независимо от това дали тази част е заснета неправилно в кадастралната карта или не. В тези случаи не липсва годен предмет на защита, ако един юридически акт определя границите на правото на собственост така, че те да могат да бъдат нанесени в плана. Притежаваната от ищеца съобразно акта за собственост вещ е самостоятелен недвижим имот, независимо дали е заснета като такава. Затова искът за собственост на реална част от урегулиран поземлен имот има предмет и е допустим и преди да е проведена процедура по отстраняването на непълнота или грешка - по административен или съдебен ред. Да се приеме обратното, означава да се придаде на кадастралната карта правопораждащо действие, каквото тя няма. Предвидената възможност за придобиване на реални части от имоти, които не са нанесени като самостоятелни в кадастралната карта /чл. 200, ал. 1 и 2 ЗУТ, реституционните закони/, изисква тези части да могат да са предмет на самостоятелна защита чрез искове за собственост. Тази защита не може да зависи от административни процедури, като нанасянето им в плана или в кадастралната карта, или от предварителното разрешаване на спора по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР в първоначалната редакция/. При уважен иск за собственост на недвижим имот, в диспозитива на съдебния акт следва да се установи правото на собственост, както правилно е подходил районният съд. Обстоятелството, че индивидуалният административен акт, с който е „създаден“ процесният имот е обявен за нищожен не променя изводите на съда с оглед гореизложеното и цитираното тълкувателно решение.

Неоснователни са доводите свързани с признаването право на собственост на ищците по делото на две противоречиви придобивни основания – по давност и наследство. Няма спор по делото, че ищците се легитимират като наследници на Д. И. М. и твърдят, че техният наследодател е придобил недвижимия имот на основание придобивна давност. По делото не е установено, а и не се твърди от страните, че наследодателят на ищците приживе се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност, следователно това би могло и следва да бъде сторено от неговите наследници. С оглед на това, не е налице признаване на право на собственост на две взаимноизключващи се основания – придобивна давност и наследствено правоприемство, както се твърди във въззивната жалба, а наследниците на Д. Митев са се позовали на изтеклата в негова полза придобивна давност. В този смисъл е и т. 3 от ТР № 4/17.12.2012 г. на ВКС по тълк.д. № 4/2012 г., ОСГК - ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя.

         Възраженията във въззивната жалба, че едва влязлата в сила заповед № 412/23.03.2006 г. на кмета на община С. създавала годен обект на правото на собственост съдът намира за неоснователни по съображенията изложени по-горе. Както се посочи липсата на техническо отразяване на границите на един реституиран имот в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта, не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост, като процеснит имот е инкорпориран в други два имота. Следователно не може да се приеме, че едва с издаването на заповед № 412/23.03.2006 г. на кмета на Община С. е бил създаден годен обект на правото на собственост. Действително не са налице данни ищците да са оспорвали посочената заповед, но това обстоятелство не е релевантно за настоящето производство. Възстановяването на собствеността на отчуждени по благоустройствени закони недвижими имоти настъпва не директно, по силата на закона, а след съответен административен акт за реституция, респ. заместващо го съдебно решение, без които бившият собственик или неговите наследници не могат да се легитимират активно по предявения иск за собственост. В административното производство обаче не са участвали като страна ищците по настоящото дело, поради което те не са обвързани от силата на присъдено нещо на реституционното решение, което не е задължително за тях. Ищците по делото не са били легитимирани страни в реституционното производство, и не разполагат и с право на жалба срещу постановеното позитивно решение по него, т. е. включително когато последното е материално незаконосъобразно, те не са можели да се защитят по реда на обжалването му, а само в гражданския процес, в който ще им се противопоставят вещните права, придобити въз основа на това решение от ответника по иска за собственост. Да се приеме противното би означавало, ищците да се обвържат от резултата на административното производство по реституцията, в което не са могли да участват и се защитят, като им се откаже тази възможност и в гражданския процес, в който ще им се противопоставят придобитите в тази административна процедура вещни права от ответника по делото /в този смисъл т. 4 от ТР № 6/10.05.2006 г. на ВКС по тълк.д. № 6/2005 г., ОСГК/. Неоснователни са възраженията свързани със свидетелските показания на Р. И. и С. Д., тъй като противно на твърдението във въззивната жалба, че свидетелите пресъздавали разкази на ищците къде попада процесния имот, всъщност свидетелите са изложили пред съда свои лични възприятия. Св. И. е заявила, че нееднократно е ходила до имота, описва наличието на постройка и орехово дърво в него. Св. Д. е изяснил, че също е ходил нееднократно до имота, в него имало постройка и орехово дърво. И двамата свидетели сочат, че до мястото има канал, който е сигурна установена граница на недвижимия имот. Свидетелските показания освен, че пресъздават лични възприятия вследствие на лични посещения на мястото /а не разкази на ищците/ се потвърждават и от заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза, от която също се установява, че в недвижимия имот има орехово дърво в близост до основите на съществувала в предходен момент постройка /т. 9 от първоначалната и т. 2 от допълнителната съдебно-техническа експертиза/. Изложените от въззивника обстоятелства във връзка с извършено през 2005 г. трасиране на имота и свидетелските показания на св. Веселин Василев изясняващи процеса на трасиране не могат да обусловят извод, че ищците по делото не са владели процесния имот, тъй като не е необходимо те непрекъснато да се намират в имота, за да се счита, че го владеят непрекъснато. Поради това неприсъствието им на трасирането на имота от ответника по делото не води до извод, че те не са владели имота. Отделно от това следва да се отчете обстоятелството, че от една страна ответникът по делото притежава съседен на процесния имот, а именно имот с № 263 и от друга двата имота се покриват. Поради това извършеното от него трасиране логично излиза извън границите на претендирания от ищците имот, следователно те са нямали основание да се противопоставят на трасирането на имота, нито е било необходимо да бъдат уведомявани за него.

Неоснователен е и доводът в жалбата, че първоинстанционният съд е приел при индивидуализацията на имота скица на поземлен имот № 15-105538/08.03.2016 г., без да вземе предвид, че заповед № 670/29.08.2008 г. била обявена за нищожна. Както се посочи по-горе обявяването за нищожна на посочената заповед не влияе върху правото на собственост на ищците, тъй като тя не създава недвижимия имот – данните за него са от юридическия акт за собственост. Вещото лице в откритото съдебно заседание проведено на   16.11.2016 г. също недвусмислено е заявило, че за меродавна трябва да се възприеме посочената скица, тъй като индивидуализацията на процесния имот в нея отговаря както по граници, така и по площ на записаното в титула за собственост – нотариален акт № ., том ., дело .г. /л. 8 от първоинст. дело/. Поради това от техническа гледна точка следва да се възприеме, че меродавно следва да бъде направеното за имот № 290, още повече, че имотът вече е нанесен и в кадастралната карта на Община С.. 

По въззивната жалба подадена от Община С.:

Въззивната жалба е бланкетна и препраща към доводите изложени в отговора на исковата молба от общината, не са изложени съображения против съдебното решение на първата инстанция. Поради това въззивният съд намира за необходимо да изложи следното във връзка с тези доводи:

По делото е установено, че имотът е бил собственост на общия за ищците наследодател, за което е съставен нотариален акт № ., том ., дело .г. на нотариуса при С. районен съд /л. 8 от първоинст. дело/. Така че по силата на наследственото правоприемство ищците наследяват правото на собственост върху процесния имот. Нотариалният акт и удостоверението за наследници са документите, които ги легитимират като собственици. Освен това, както наследодателят на ищците, така и те никога не са губили владението върху процесния недвижим имот, нито той им е бил отнеман физически или юридически. По делото няма твърдения или данни този имот да е бил внасян в ТКЗС. При това положение той не е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Съгласно чл.10, ал. 1-14 ЗСПЗЗ на въстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети от собствениците им /Решение № 883/14.12.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1432/2009 г., І г.о., Решение № 798/16.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3303/2008 г., І г.о., Решение № 21/04.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1327/2009 г., ІІ г.о./. Не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място, са станали държавна или кооперативна собственост при масовизацията, нито стават такива при промяна на регулационния план, респ. не придобиват статута на земеделски /Решение № 189/05.08.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1150/2010 г., ІІ г.о., Решение № 88/10.04.2014г. на ВКС по гр.д. № 6773/2013 г., І г.о., Решение № 249/04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 621/2010 г., І г.о., Решение № 269/19.12.2013 г. на ВКС по гр.д. № 654/2012 г., І г.о./. В такъв случай, ако земята фактически не е била отнета, собственикът запазва собствеността си изцяло, респ. по силата на наследственото правоприемство тази собственост преминава върху неговите наследници. Както бе посочено по-горе, такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, нито пък могат да бъдат включени във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. В този фонд влизат само земеделски земи, които подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове  /Решение № 21/04.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1327/2009 г., ІІ г.о./. Поради тези съображения съдът намира, че възражението на ответната община, че е собственик на процесния недвижим имот по силата на закона, е неоснователно. Включването на този имот във фонда по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ и придобиването му в собственост от общината не намира опора в закона /Решение № 197/10.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 430/2010 г., І г.о./, респ. не поражда никакви права за ответника.

По отношение на такива имота не е приложима и забраната за придобиване по давност по чл. 86 ЗС. След като имотът никога не е внасян в ТКЗС и отпреди 1975 г. /св. Р. И. сочи още по-ранна година - 1960 г./ е владян от наследодателя на ищците, а след смъртта му и от тях през годините явно и необезпокоявано, следва да се направи извод, че имотът е запазил статута си на частна собственост и е могъл да бъде обект на придобивна давност. В тази връзка са неоснователни и възраженията във въззивната жалба на Д.С. за неустановяване на начален и краен момент на изтекла придобивна давност. Неправилно въззивникът С. сочи за евентуален начален момент на придобивната давност 2006 г., което съждение извежда от „създаването“ на недвижимия имот в този момент с издаването на заповед № 412/23.03.2006 г. Индивидуализацията на процесния недвижим имот следва от юридическия акт за собственост от 1975 г. и този момент е най-ранния сигурно установен по делото. Следователно в полза на наследодателя на ищците е изтекла изискуемата десетгодишна придобивна давност. Няма данни за смущаване на неговото или на наследниците му владение през в рамките на давностния срок.

С оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивната инстанция е достигнала, съответстват изцяло на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.

  Предвид изхода на спора по настоящото производство, разноски следва да се присъдят в полза на въззиваемата страна на основание чл.78, ал. 3 ГПК вр. чл. 272 ГПК в размер на 1000 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 16.02.2017 г., в който е отбелязано заплащане в брой на адвокатското възнаграждение.

 

Воден от горните мотиви, Окръжният съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 7/04.01.2017 г. по гр.д. № 1263/2016 г. на С. районен съд.

 

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал. 3 ГПК Община С., ЕИК: ., с адрес: гр. С., бул.“Ц.“ № ., представлявано от Кмета Ж. Т. и Д.С.С., ЕГН: ********** и адрес: *** да заплатят на И.Д.К., ЕГН:********** и адрес: *** и Д.Д.И., ЕГН: ********** и адрес: ***, сума в размер на 1000 лв. /хиляда лева/, представляващи разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в месечен срок от съобщаването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                  

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:                   1.

 

 

 

                                                                                               2.