Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Номер…162…………………18.05.2017 година……………..Град Стара Загора    

 

 

С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…осемнадесети април………………………….…………………..Година 2017

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

 

Секретар Стойка Стоилова………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1111……по описа за 2017…………...година.

 

Производството е по чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Образувано е по подадена въззивна жалба от Д.М.В. чрез адв. Д.Д. против решение № 58/13.01.2017 г. постановено по гр. д. № 1887/2016 г. по описа на С. районен съд, с което е отхвърлен предявения от въззивника иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД против И.Б.М. за признаване за установено, че М. дължи на В. сумата в размер на 7 000 лева, представляваща дължима сума по сключен между страните договор за паричен заем от 13.08.2015 г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда - 11.01.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 196/2016 г., на С. районен съд, като Д.В. е осъден да заплати на И.М. сумата от 680 лв. разноски в производството.

         Жалбоподателят Д.В. поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че районният съд е направил необоснован правен извод за липса на сключен договор за заем и предаване на заемна сума между Д.В. – заемодател и И.М. – заемополучател. Сочи, че подобно оспорване е неоснователно при наличие на писмен договор с нотариална заверка на подписите. Освен това в противоречие с изложената теза на ответника по делото се твърдяло, че дядото на ответника е погасил заема предавайки сумата на брата на ищеца. Разпитания по делото свидетел Слави Славов потвърдил, че е присъствал на среща между ищеца и ответника по делото и е видял предаването на паричната сума, но се бил объркал при сочене на годината. Отделно от това отбелязването в договора за заем, че парите са получени преди сключване на договора било достатъчно да се приеме, че била налице разписка. Намира за доказано наличието на договор за заем и реалното предаване на сумата и в тази връзка моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявения иск. Претендира разноски. В о.с.з. жалбата се поддържа лично и чрез пълномощник.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба подадена от ответника в първоинстанционното производство И.М.. В о.с.з. жалбата се оспорва чрез пълномощник, адв. Валентин Михов, който поддържа, че не се доказало предаване на заемната сума нито с писмени, нито с гласни доказателства.

С. окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

         По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита. Поради това първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

С. районен съд, е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Това е специален положителен установителен иск, който принадлежи на кредитора. Чрез него той може да постигне защита със сила на присъдено нещо като се признае за установено срещу длъжника съществуването на вземането му. Предявяването му е обусловено от наличието на правен интерес, който е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск. Той е налице винаги, когато длъжникът оспори вземането на кредитора чрез продаване на възражение срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. С предявяване на този иск се постига стабилизирането й като титул за осъществяване на принудително изпълнение. И.М. е подал възражение срещу издадена заповед за изпълнение в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, което обуславя наличието на правен интерес по отношение ищеца от предявяване на иска.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че от представените по делото доказателства не се установява правнорелевантният факт, че между страните е сключен договор за паричен заем, а именно че ищецът е предоставил на 13.08.2015 г. на ответника сумата от 7000 лв., поради което не са били породени правните последици на твърдения реален договор за паричен заем – арг. чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Счел е, че от предметното съдържание на договора, сключен на 13.08.2015 г., не се установява въз основа на постигнатото съгласие между страните за предоставяне в заем на сумата от 7000 лв. заемодателят-ищец да е предал в собственост на заемателя-ответник заемната сума, т.е. че е сключен твърдения договор за заем, който по своето правно естество представлява реална двустранна правна сделка, при който във фактическия състав, пораждащ правното действие на договора за заем за потребление, се включва предаването на предмета на заема. Първоинстанционният съд, е съобразил, че в писмения документ материализиращ договора за заем от 13.08.2016 г., било посочено, че сумата била предадена преди подписването му, но с оглед оспорването на ответника за липса на реално предаване на сумата в тежест на ищеца било да докаже с други доказателства реалното предаване на сумата. В тази връзка ангажираните свидетелски показания не били достатъчни да установят правното твърдение на ищеца за реално предаване на сумата, поради което е останало недоказано правнорелевантното обстоятелство за пораждане правните последици на твърдения реален договор за паричен заем, т. е. че сумата, предмет на заема, е предадена в собственост на ответника – арг. чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Като е счел за установено, че не е налице валидно правоотношение по договор за заем между страните поради непредоставяне на заемната сума от заемодателя на заемополучателя, районният съд е приел, че твърдяното притезателно парично право не възникнало, респ. не е обсъждал изискуемостта му, поради което е отхвърлил предявения положителен установителен иск до предявения размер от 7000 лв.

Главният спорен въпрос по делото е дали е налице реално предаване на заемната сума, необходимо условие за валидно сключен договор за заем, т.е. дали е налице валидно облигационно правоотношение между страните по делото.

Договорът за заем за потребление /паричният заем/ е неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден, и комутативен – правните последици настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка – уговорената парична сума, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер в срок от 1 месец от поканата /арг. чл. 240, ал. 3 ЗЗД/, ако друго не е уговорено от страните. Посоченият договор има своята регламентация в  чл. 240, ал.1 от ЗЗД, където е дадено легално определение за него. Според тази дефиниция с договора за заем заемодателят предоставя в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещ в същия вид, количество и качество. Т.е. договорът за заем е неформален и реален. Това обуславя моментът на сключването му - когато е постигнато съгласието между страните, последвано от предаване на паричните средства на заемополучателя. Срещу задължението на заемодателя да предаде паричната сума кореспондира задължението на заемателя да я върне в уговорения срок, включително и с лихва, ако такава е уговорена. Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената на заем сума, респективно по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК се носи от ищеца - заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника - заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя. Това е факт, от който ищецът черпи благоприятни за себе си правни последици и от недоказването му за него са и последиците от неустановяването му. Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици /така решение № 142/07.10.2016 г. на ВКС по т.д. № 1601/2015 г., II т.о., решение № 174/23.07.2010 г.  на ВКС по гр.д. № 5002/2008 г., IV г.о., решение № 142/27.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5917/2014 г., IV г.о., решение № 69/24.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 584/2010 г., III г.о./.

От договор за заем на парична сума с нотариална заверка на подписите, сключен на 13.08.2015 г. между страните в настоящото съдебно производство, се установява, че те са постигнали съгласие за пораждане правните последици на договора за потребление /паричен заем/, а и възражения от ответника за липса на съгласие не са наведени. Поради това, както вече се посочи, основното спорно по делото обстоятелство, съгласно защитата на длъжника по претенцията на кредитора, представлява фактът, дали ищецът фактически, реално е предоставил на ответника сумата от 7000 лв. като заем съобразно постигнатото между тях съгласие.

По спорния между страните въпрос по делото въззивният съд приема следното:

Същинското съдържание на договора за заем следва да се търси във волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер, което съдът съобразява при оспорване на засвидетелствания от длъжника факт. При спорно тълкуване на условия или други модалитети по заема, от значение е попълненото, съдържание на договора, както и скрепеното с подпис свидетелстващо изявление в чл. 3 от процесния договор, че „паричната сума е предадена от заемодателя на заемателя изцяло преди сключването на настоящия договор“ /така и решение № 123/02.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 959/2011 г., III г.о., решение № 317/23.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 1238/2014 г., IV г.о./. Първоинстанционният съд неправилно е дал разрешение в насока пълно отричане на доказателственото значение на подписите в договора по отношение факта на предаване на сумата, тъй като представения писмен договор бил оспорен от ответника, а ищецът не е доказал с други доказателства предаването на сумата.

По същество искът за сумата 7000 лв. е основателен и следва да бъде уважен. На дата 15.08.2015 г. страните са сключили писмено договор за заем, с нотариална заверка на подписите, като в чл. 1 от договора е отразено, че Д.В. предоставя на И.М. сумата от 7000 лв., а последният се задължава да я върне до 30.08.2015 г. Предложението по чл. 2 от договора има информативен характер и преповтаря това по предходния член – заемателят взема в заем сумата посочена в чл. 1 и се задължава да я върне при условията на предходния член. От посочените две клаузи на договора недвусмислено се установява съгласието на страните за сключване на договора за заем – следва да се посочи и, че ответникът не навежда възражения по делото за липса на съгласие за сключване на договор за заем, а за липса на реално предаване на сумата, което води до незавършеност на фактическия състав на договора за заем. Чл. 3 от договора представлява разписка за получаване на процесните 7000 лв., тъй като съдържа недвусмислено признание за получаване на сумата. При така обективираното съдържание на договора, задължението на заемодателя се явява изпълнено, за което свидетелства подписът на ответника в договора. В конкретния случай в чл. 3 от договора е посочено, че ответникът като заемател е получил изцяло заетата сума преди сключване на договора. Макар въззиваемия да оспорва, че е получил процесната сума, то неговото признание, че е получил сумата на основание договор за заем, е инкорпорирано в представения договор. Поради това, неоснователно се явява възражението на въззиваемата страна /а и решаващият мотив на първата инстанция/, че фактът на предаване на процесната сума не може да бъде доказан само с договора за заем, който сам по себе си представлява разписка в своя чл. 3. Договорът е подписан от М.. Същият представлява разписка и тъй като не е оспорен в преклузивните срокове по чл. 193 ГПК относно авторството/автентичността му от ответника, то договорът като частен свидетелстващ документ се ползва с пълна материална доказателствена сила и като такъв удостоверява факта, че изявлението за получаване на процесната сума, което се съдържа в него, е направено от лицето, което го е подписало. В решение № 20/02.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 620/2010 г., IV г.о. се приема, че „подписът на получателя, потвърждаващ изявлението за това, че му е дадена определена сума пари на определено основание, представлява изявление за получаване“. Неправилно изведените по тълкувателен път диспозитивни изявления на страните по съдържанието на задължението, са довели районния съд до неправилни изводи относно фактите, като са игнорирани свидетелстващите изявления, че по силата на договора нещо се предава. Действително съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни има свидетелстващ характер – решение № 235/27.09.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1362/2016 г., IV г.о. Същото е прието и в решение № 43/26.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4638/2014 г., III г.о. – при наличие на частни свидетелстващи документи, подписани от страните, които са ги съставили /в случая чл. 3 от договора за заем/, които не са оспорени, същите съставляват доказателство, че изявленията които се съдържат в тях са направени от посочените в тях лица и удостоверените факти са се осъществили така, както са посочени. В конкретния случай признанието на ответника е обективирано в чл. 3 от процесния договор, който е сключен преди да започне настоящото производство, т.е. в договора се съдържа извънсъдебно признание на факта за получаване на заемната сума. Следователно доказателственото средство релевантно за спора, е писменият договор, който инкорпорира извънсъдебното признание на ответника, който договор както беше посочено се ползва с материална доказателствена сила, тъй като се признава неизгоден за нея факт, а авторството на документа не е оспорено. В тази връзка следва да се посочи, че изгодните обстоятелства, обективирани в обясненията на страните по материалното правоотношение пред съда, представляват фактически твърдения, подлежащи на доказване с всички допустими доказателствени средства, за разлика от тези, които удостоверяват неблагоприятни за страната факти, поради което и представляват по своето правно естество признание. А признанието на факти е едно от най-достоверните, надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени в съвкупността с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на правния спор, предмет на делото – арг. чл. 175 ГПК. Следователно, с оглед на всички събрани по делото доказателства от обективираните в договора за заем признания на ответника по несъмнен начин се установява правнорелевантното обстоятелство, че ищецът е предоставил в заем на ответника на 13.08.2015 г. сумата от 7000 лв., като по този начин е породено правното действие на твърдения договор за паричен заем – за ответника /заемателя/ е възникнало договорното парично задължение за връщане на заемодателя заетата сума.

При доказателствения анализ на договора за заем съдът съобрази обстоятелството, че в чл. 3 от договора се сочи, че паричната сума е предадена на заемателя преди сключването на договора. Това не променя изводите на съда за основателност на иска, тъй като че договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Фактическият състав на договора за заем е статичен, т.е. без значение е кой от елементите ще се осъществи пръв и след колко време ще се осъществи другият елемент. Предаването може да не е било в собственост и може да предхожда по време съгласието за връщане /така решение № 379/06.01.2014 г. на ВКС по гр.д. № 171/2012 г., IV г.о. и решение № 478/11.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2670/2013 г., IV г.о./.

Отделно от дотук изложеното въззивният съд намира за необходимо да посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Същото правило се прилага съответно и за тълкуването на едностранните сделки, на волеизявленията, които не са едностранни сделки, както и на всички изявления на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на гражданските правоотношения. Тълкуването на писмения договор за заем се извършва въз основа на текста му. Същевременно обаче при тълкуването трябва да бъдат съобразени всички обстоятелства, поведението на страните и изявленията им при сключването на договора за заем. В настоящия случай, освен разписката /чл.3/, са налице две изявления по отношение на задължението на заемателя „да върне“ процесната сума съдържащи се в чл. 1 и чл. 2 от договора. Реалният елемент от договора, а именно получаването на паричната сума се удостоверява от заемателя с поемането на задължението „да върне“, а не „да даде“ нещо. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването /така решение № 235/27.09.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1362/2016 г., IV г.о., решение № 478/11.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2670/2013 г., IV г.о. и решение № 379/06.01.2014 г. на ВКС по гр.д. № 171/2012 г., IV г.о./. Действително  в отговора на исковата молба се сочи, че не било налице реално предаване на сумата, но при наличието на обсъжданите изявления на длъжника в договора за заем, доказателства установяващи отрицателния факт на неполучаването не са ангажирани от него. С оглед на изложените дотук съображения за наличието на разписка съдържаща се в договора за заем, изявленията на длъжника в чл. 1 и чл. 2 от договора, съдът намира, че в тежест на ответника е било да установи, че не е получил реално 7000 лв. по договора за заем. Той не е направил това, като неоснователно ответникът по делото е оспорил получаването на заема, засвидетелствано чрез подписа му и останалите негови изявления. Не е въвел и доказал и твърдение, че паричната сума е получена на друго правно основание, различно от твърдяното в исковата молба.

С оглед на изложеното, съдът приема, че от представения  писмен договор за заем от 13.08.2015 г., неоспорен от ответника по отношение на неговата автентичност/авторство е изпълнен фактическия състав на договор за заем между страните по делото - 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа /чл. 1 и чл. 2 от договора/ и 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя /чл. 3 от договора/.

Въззивният съд намира, че не следва да обсъжда свидетелските показания  на Слави Славов, с оглед направените оплаквания във въззивната жалба. Свидетелят е бил допуснат до разпит от първата инстанция за доказване обстоятелството - предаване от заемодателя на заемополучателя на заемната сума от 7000 лв. и следователно трябва да бъде преценено дали не е налице забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед на обстоятелствата, за доказване на които е допуснат свидетеля. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя е доказване на договора /решение № 524/28.12.2011 г. на ВКС по гр.д. № 167/2011 г., IV г.о./. Със свидетели е недопустимо да се доказва извършването на волеизявления които изграждат фактическия състав на договора за заем /така решение № 224/22.12.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2169/2016 г., III г.о. и решение № 240/26.10.2016 г. на ВКС по гр.д. № 922/2016 г., IV г.о./. Действително при наличие на документ за предаване на сумата /какъвто в случая е налице/, за останалите елементи от договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания /така решение № 253/17.10.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2902/2014 г., III г.о., но свидетелят не е допускан до разпит за други обстоятелства свързани с договора за заем, освен предаването на заемната сума, а и не изяснява други релевантни факти при разпита си.

Съдът, при обсъждане на въведеното под евентуалност от ответника по иска възражение за извършено връщане /плащане/ на заемната сума, съобрази, че при оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно характера на въведените възражения срещу иска /решение № 546/23.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 856/2009 г., IV г.о., решение № 224/22.12.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2169/2016 г., III г.о., решение № 524/28.12.2011 г. на ВКС по гр.д. № 167/2011 г., IV г.о., решение № 437/17.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 70/2011 г., IV г.о., решение № 142/07.10.2016 г. на ВКС по т.д. № 1601/2015 г., II т.о./. Тъй като съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него, ответникът установява възраженията си срещу това вземане, като последните могат да бъдат както абсолютни, касаещи формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, така и лични, свързани с конкретните отношения длъжник-кредитор, каквито са например твърденията, че задължението е погасено. При твърдение за извършено плащане, заемополучателят следва да го установи, което включва и елементите, определящи изпълнението като точно - така решение № 150/25.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 574/2011 г., IV г.о. По правилата за разпределяне на доказателствената тежест в гражданския процес изпълнението на правните задължения следва да се установи от страната, която навежда този положителен факт – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК, чрез пълно и главно доказване. Този правен извод се извежда и от правната норма, регламентирана в чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка, за да се снабди с писмено доказателство, установяващо точното и добросъвестно изпълнение на своето правно задължение. В настоящото съдебно производство този правнорелевантен факт не бе установен от заемателя И.Б.М. чрез събраните по делото доказателствени средства – не е налице нито разписка подписана от кредитора – ищец, нито е налице заверка на негова банкова сметка *** /чл. 75, ал. 3 ЗЗД/. Заемополучателят се позовава на представена по делото вносна бележка от 17.09.2015 г. От нея се установява, че в полза на Троян В. е преведена сума в размер на 13 600 лв., като посоченото основание за паричния превод е „захранване на сметка“. Ответникът по делото не установи, че посоченото лице е действало като пълномощник на ищеца, тъй като сумата не е преведена по сметка на кредитора, а съгласно чл. 75, ал. 1 ЗЗД изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или закона лице. Твърдения и доказателства за наличие на хипотезата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД също не са ангажирани от ответника по делото, още повече, че ответникът по делото е дължал парични суми по договори за заем /н-р л. 51, л. 52, л. 54, л. 55 от първоинстанционното дело/, на собствено основание, на лицето Троян В., които също се твърди да е погасявал. Освен това в чл. 75, ал. 1 и 2 ЗЗД не се съдържа законова презумпция, че при наличие на изпълнение направено на роднини на кредитора по права или съребрена линия, то /изпълнението-плащането/ се считат редовни, т.е. изпълнено е на кредитора по договора.  Не може да се установи погасяване на задължението по процесния договор за заем и от основанието записано във вносната бележка – „захранване на сметка“, тъй като в тежест на длъжника по делото е да докаже основанието за плащане на определена парична сума и в този смисъл редовността на изпълнението, а в случая нито е платено на кредитора, нито като основание за плащане в платежния документ е посочен процесния договор за заем. В депозираните по делото обяснения от ищеца по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК също не се съдържа признание от негова страна за погасяване на заема. Не може да се направи такъв извод и от свидетелските показания на разпитания като свидетел Троян В. /брат на ищеца/, който е посочил, че от една страна не е упълномощаван от кредитора да получи изпълнение по процесния договор, а от друга е заявил, че се е явил да получи изпълнение по заемни отношения, по които той сам е кредитор. Други доказателства за извършени плащания в изпълнение на поетото по този договор задължение за връщане на претендираната сума не са ангажирани от ответника, следователно дължимото от него пълно доказване на погасяване на задължението му не се е осъществило.

По изискуемостта на задължението съдът съобрази, че в чл. 1 от представения по делото договор за паричен заем с нотариална заверка на подписите, сключен на 13.08.2015 г., страните са постигнали съгласие и относно изискуемостта на паричното задължение на заемателя да върне предоставената му в заем парична сума – 30.08.2015 г. Крайният срок за връщане на заемната сума е 30.08.2015 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на 11.01.2016 г., т.е. след настъпване на изискуемостта на задължението за връщане на заемната сума по договора. По делото не се установи, че до падежа или след това ответникът е върнал сумата получена в заем по процесния договор. Паричната престация е била годна за принудително удовлетворение, към което е насочено заповедното производство.

С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, не съответства на правните съждения на първоинстанционния съд, решението на С. районен съд, трябва да бъде отменено като неправилно, а иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД да бъде изцяло уважен.

         При този изход на въззивното производство разноски се дължат на въззивника съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл.273 ГПК. При тяхното присъждане следва да се има предвид, че присъждането на разноски направени в заповедното и в съдебното производство в полза на заявителя и възлагането им в тежест на длъжника е в съответствие с предвижданията на закона и задължителната за съдилищата съдебна практика – чл. 412, т. 6 ГПК, вр. чл. 422, ал.1  ГПК, вр. чл. 415, ал.1 ГПК и т.12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което и с оглед основателността на иска, в полза на ищеца са дължими сумата от общо 940 лв. /деветстотин и четиридесет лева/ - разноски в заповедното производство, от които 140 лв. за държавна такса и 800 лв. за адвокатско възнаграждение; сумата от общо 590 лв. /петстотин и деветдесет лева/ - разноски пред първата инстанция, от които от които 140 лв. за държавна такса и 450 лв. за адвокатско възнаграждение и сумата от общо 390 лв. /триста и деветдесет лева/ - разноски пред въззивната инстанция, от които 140 лв. за държавна такса и 250 лв. за адвокатско възнаграждение.

 

        Мотивиран от гореизложеното, С.ят окръжен съд

 

                  Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение № 58/13.01.2017 г. на С. районен съд постановено по гр. д. № 1887/2016 г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, по отношение на И.Б.М., ЕГН: ********** и адрес: ***, че Д.М.В., ЕГН: ********** и адрес: *** е носител на право на парично вземане в размер на сумата от 7000 /седем хиляди/ лв., представляваща неизплатено задължение по договор за паричен заем от 13.08.2015 г. сключен между Д.М.В. и И.Б.М., ведно със законната мораторна лихва от 11.01.2016 г. до окончателното й заплащане, удостоверени в заповед № 124/12.01.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК издадена по ч.гр.д. № 196/2016 г. по описа на С. районен съд.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И.Б.М., ЕГН: ********** и адрес: *** да заплати на Д.М.В., ЕГН: ********** и адрес: *** сумата от 940 лв. /деветстотин и четиридесет лева/ - разноски в заповедното производство; сумата от 590 лв. /петстотин и деветдесет лева/ - разноски пред първата инстанция, и на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК сумата от 390 лв. /триста и деветдесет лева/ - разноски пред въззивната инстанция.

 

 Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в месечен срок от съобщаването му на страните.    

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ:                    1.

 

 

 

                                                                                              2.