Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер…194…………………09.06.2017 година……………..Град Стара Загора    

 

 

С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…девети май………….……………………………………………..Година 2017

В публичното заседание в следния състав: 

                                              

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар Стойка Стоилова………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от……………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1146……по описа за 2017…………...година.

 

         С решение № 1229/29.12.2016 г. на С. районен съд постановено по гр. д. № 2030/2016 г. е уважен предявеният от А.И.А. срещу Л.Д.К. осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 5000 лв. представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди - психични травми в резултат на извършено от Л.К. престъпление по чл. 144, ал. 3, предл. 1 НК, ведно със законната лихва, считано от 15.06.2015 г. – датата на деликта до окончателното изплащане на сумата.   

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Л.К. чрез адв. Т.С., в която се излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт относно размера на определеното обезщетение от съда при приложението на чл. 52 ЗЗД. Въззивникът поддържа, че при определяне размера на обезщетението е районният съд е допуснал нарушение на чл. 52 ЗЗД и оттам е определил завишен размер. Прави анализ на свидетелските показания на св. А. С. М.. Конкретно сочи, че извън задължителната сила на присъдата по чл. 300 ГПК били действително претърпените неимуществени вреди. Въпреки, че ищецът е преживял стрес от деянието към настоящия момент той водел пълноценен и активен социален живот. Излизал с приятели, посещавал обществени места, не е спирал да работи. Не е ползвал отпуск по болест поради преживения стрес. Всяка претенция над 2000 лв. била безпочвена и недоказана. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта му, в която искът е уважен за сумата над 2000 лв. и да постанови ново, с което да отхвърли иска до пълния му предявен размер от 5000 лв., претендира разноски.

Въззиваемата страна А.И.А. чрез адв. Ж.З., в отговора на въззивната жалба поддържа становище за нейната неоснователност, като счита, че районният съд при постановяване на своя краен съдебен акт е приложил правилно материалния закон. Всички релевантни обстоятелства са определяне на обезщетението били отчетени от районния съд. Сочи, че при обсъждане на доводите във въззивната жалба следвало да се вземат предвид заключението на съдебно-психологичната експертиза и свидетелските показания. По делото се установила промяна на начина на живот на ищеца по делото – друг маршрут на придвижване с цел избягване на хора, места или ситуации свързани с инцидента, страх, че случката може да се повтори, наличие на наранено достойнство и душевни страдания свързани със страх и ужас от случилото се. Моли за потвърждаване на съдебното решение, претендира разноски.

В частта, в която осъдителният иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е уважен до размера от 2000 лв., ведно със законната лихва от 15.06.2015 г., първоинстанционното съдебно решение е влязло в законна сила като необжалвано /чл. 296, т. 2 ГПК/.           

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.

С. районен съд, е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

За да постанови обжалваното решение първата инстанция е приела, че ищецът, като пострадал вследствие на извършено от ответника престъпление по чл.144, ал. 3, предл. 1 НК, за което било налице споразумение одобрено от наказателния съд на основание чл. 382, ал. 7 НПК и ответникът бил осъден по н.о.х.д. № 546/2016 г. по описа на С. районен съд, е претърпял неимуществени вреди изразяващи се в психически травми. Присъдил е претендираното от ищеца обезщетение в пълен размер.

Предявеният пред първоинстанционния съд иск, предмет на разглеждане в настоящото производство, намира своето правно основание в чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Фактическият състав, пораждащ облигационното правоотношение с източник непозволено увреждане, включва следните елементи: противоправно поведение, вреда, причинна връзка между поведението и вредата, вина. Тези елементи се уреждат от чл. 45 ЗЗД, който установява деликтната отговорност като санкция за извършеното правонарушение. Задължението за обезщетяване има вторичен, санкционен характер, възниква от общото задължение „да не се вреди другиму“, произтичащо непосредствено от закона.

Настоящата инстанция изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд, че виновното и противоправно поведение на Л.Д.К. е установено с одобрено от съда на основание чл. 382, ал. 7 НПК споразумение по н.о.х.д № 1156/2014 г. на С. районен съд /определение от 09.03.2016 г./, с което ответникът е  признат за виновен за това, че на 15.06.2015 г. се заканил на А.И.А. с убийство – насочил нож срещу него и го заплашил с думите „Ще те направя на „касетки“ като в транжорна“, след което размахал ножа към корема и врата му и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, с което осъществил състава на престъпление по чл. 144, ал.3, предл. 1, НК, като на основание чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК му е наложено наказание „Пробация“ .

 Освен това по делото е разпитан свидетел – А. М.. От неговите показания се установява, че на следващия ден след инцидента е поканил на кафе ищеца, но той му е отказал. Поради това свидетелят посетил ищеца в неговия дом, като видял ищеца „много стресиран от тази случка“. Ищецът преживявал случилото се около седем - осем месеца и видимо бил отслабнал. В частта от показанията, в които свидетелят твърди, че ищецът се засичал с познат на нападателя се пресъздават изявления на самия ищец и не следва да бъдат обсъждани при определяне размера на обезщетението. Свидетелят изяснява още, че към юни 2016 г. ищецът вече излизал, бил по-спокоен въпреки, че понякога се връщал към случката.

От първоначалното и допълнително заключение на изслушаната по делото съдебно-психологична и експертиза се установява, че инцидентът е възбудил основателен страх в ищеца, както и висока степен на тревожност и депресивни изживявания променил е обичайния си маршрут на движение. Петнадесет месеца след инцидента се наблюдавало утихване, но не и изчезване на психичните травми.

От приложеното наказателно дело се установява, че в приключилото производство по него не е разгледан граждански иск за обезщетяване на причинени от това деяние вреди, като в настоящия процес ответникът нито твърди, нито пък доказва да са платени суми на ищеца, представляващи обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие на горепосоченото престъпление.

Нормата на чл. 383, ал. 1 НПК постановява, че одобреното от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила присъда. Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Законът изключва свободата на преценка на доказателствата и задължава съда относно фактите, чието осъществяване или неосъществяване е установено с влязла в сила присъда, да съобрази присъдата. Относно обстоятелствата посочени в чл. 300 ГПК, присъдата се ползва със силата на присъдено нещо, като задължителната й сила се отнася до всички елементи на престъпния състав. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 413 НПК, решение № 47/23.04.2012 г. на ВКС по т.д. № 340/2011 г., І т.о. Установяването на претърпени неимуществени вреди, обаче, интензитета на преживяванията, продължителността им и отражението, което са дали върху психиката на А., е в тежест на ищеца. Той е страната, която следва да докаже при условията на пълно и главно доказване причиняването на вреди и преживяванията, последвали от тях.

Както бе изяснено, въззивният съд се произнася само по наведените във въззивната жалба доводи, като действа като апелация /т. нар. ограничен въззив - арг. чл. 269, изр. 2 ГПК/, поради което спорът по делото се съсредоточава по отношение на обстоятелството дали определеното заместващо обезщетение съобразно действително причинените на ищеца неимуществени вреди отговаря на законоустановения критерий за справедливост, уреден в правната норма на чл. 52 ЗЗД.

Според  чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно т. 11 на ППВС № 4/1968 г., което не е изгубило значение и е задължително за съдилищата, както и съгласно константната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г.; решение № 93/26.03.2011 г. по т.д. № 566/2010 г., ІІ т.о., решение № 59/29.04.2011 г. по т.д. № 635/2010 г., ІІ т.о.; решение № 25/17.03.2010 г. по т.д. № 211/2009 г., ІІ т.о., решение № 111/01.07.2011 г. по т.д. № 676/2010 г., ІІ т.о., решение № 16/06.03.2012 г. по т.д. № 461/2011 г., ІІ т.о., решение № 129/29.11.2012 г. по т.д. № 346/2011 г., ІІ т.о. и др., понятието „справедливост“ по смисъла на  чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства. При телесни увреждания това могат да бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на търпените болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения, преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване на здравето, осакатявания и пр. Неимуществените вреди включват всички онези телесни и психически увреждания на пострадалото лице и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни физически и емоционални изживявания на лицето и създаващи физически и социален дискомфорт за определен период от време.

Както вече се посочи, конкретното противоправно деяние, осъществено от ответника по отношение на ищеца, е закана за убийство, възбудила основателен страх от осъществяване. Характерът на извършеното престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК принципно е такова, че то представлява форма на неправомерно въздействие върху личността на пострадалия, свързано с обективиране на намерение за извършване на непозволено от закона посегателство спрямо телесния му интегритет. В конкретния случай от данните от наказателното производство се установява, че агресивното и нападателно поведение на ответника, извършено на обществено място, насочено пряко към ищеца и съпроводено с реално изречени директни по смисъл и съдържание заплахи за лишаването му от живот, е възбудило основателен страх у пострадалия от осъществяване на заканата спрямо него. В този смисъл съвсем нормално и естествено е всичко това да предизвика състояние на притеснения и тревожност, неудобство и емоционален дискомфорт, които негативни последици за душевния мир на ищеца несъмнено следва да бъдат обезщетени, доколкото се намират в пряка и непосредствена последица от извършеното спрямо него престъпно деяние. Сама по себе си тази закана може да предизвика притеснения за живота и здравето на пострадалото лице, а оттук да причини и произтичащите от това психически и емоционален дискомфорт, както и неудобствата, които ги съпътстват, зависещи обаче от различни обективни /външни/ и субективни /личното отношение на потърпевшия към случилото се и отражението върху психиката му/ фактори. С оглед липсата на телесни увреждания следва да се преценят като релевантни единствено естеството на психическата травма от инцидента и свързаните с нея тревожност, депресивни състояния, както и техния период на продължителност и интензитет. При определяне размера на обезщетението обаче следва да се отчете факта, че не е налице нарушаване на телесната неприкосновеност на пострадалия, а комплекса от отрицателни емоции у последния е предизвикан единствено от страха от телесно увреждане. В тази връзка следва задължително да се има предвид, че последиците от деянието трябва да бъдат преценени и от гледна точка на действията на ищеца и неговия свободен избор на поведение, защото дори у същия да са възникнали проблеми в общуването с околните /като затвореност, нежелание за срещи, избягване на контакти/, за това отговорност не може да носи ответникът, доколкото самото лице избира начина си на държание и общуване с околните. Така от една страна причинната връзка се явява опосредена от свободния избор на поведение на пострадалия и макар за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди действително да има значение начинът, по който престъплението се е отразило върху живота на лицето /семейство, приятели, обществен отзвук/, гласните доказателства, събрани чрез разпита на св. М., не установяват такава съществена промяна нито в житейското поведение на ищеца, нито в служебната му дейност, които продължавали да бъдат обичайните и същите, както и по - рано. Действително причиняването на горната травма е неминуемо свързано с претърпени страдания, дискомфорт, негативни емоционални приживявания, но по делото не се установи продължил дълго време страх от евентуалната опасност от реализиране на заканата.

При преценката на гласните доказателства и експертните заключения по делото досежно състоянието и държанието на ищеца, по отношение на който не се установява по един категоричен и несъмнен начин, еднозначно и безпротиворечиво, че със сигурност за него е настъпила една негативна принудителна промяна, довела до сериозно емоционално нарушение на установения му ритъм на живот, утвърдени ежедневни навици и професионална дейност, предизвикана изключително от деянието на ответника. Лицето не е демонстрирало външно промяна на начина си на живот или на поведението си в свободното време, като в професионален план то не е отсъствало от работа. Споделените от ищеца пред свидетеля М. и вещото лице лични притеснения по повод случайни или предвидими срещи с ответника и нежеланието в тази връзка за изпитване на негативни преживявания от такива контакти, съдът намира, че представляват единствено негови субективни усещания за тези събития. Не са налице доказателства обаче те да са се сбъднали, за може да се правят изводи за неблагоприятни последици от евентуалното настъпване на тези несигурни бъдещи събития. При това положение няма как всички последици, настъпили с личността на ищеца и негативната промяната в неговото ежедневие и работа за определен период от време, който също не се установи дори и с някаква приблизителна точност, да се вменят във вина единствено на ответника, без да е ясно точно кои от тези последици са били предизвикани само от неговия деликт, за който е бил осъден. Отделно от това не се доказа по делото наличието на такива последици в поведението на ищеца, които да са го откъснали от нормалния му ритъм на живот и работа, влошено здраве и емоционален срив. Ищецът е на тридесет и осем години, не е пострадал физически, няма данни за влошаване на здравословното му състояние. Същият обаче е преживял стрес и продължава да изпитва дискомфорт в ежедневния си живот. Причиняването на горната травма е неминуемо свързано с претърпени страдания, дискомфорт, негативни емоционални приживявания, и най - вече продължилият дълго време страх от евентуалната опасност от реализиране на заканата.

Съдът, като прецени релевантните обстоятелства относно психичното страдание на ищеца, каквото е налице в настоящия случай, а именно - възможността на адаптация, срока за връщане към нормален живот, възможността лицето да изпълнява трудовата си дейност, конкретния психо - емоционален статус на пострадалия /субективното отношение към случилото си и отражението му върху психиката с оглед степента на психическа и емоционална зрялост на лицето/ и установеното противоправно поведение на ответника, което в настоящия случай касае заплаха с най - тежкото престъпление против личността - убийство/, начинът на извършване /следва да се отчете умишлената форма на вина на ответника/, обстоятелствата, при които е извършено намира, че справедлив размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди от престъплението, следва да се определи на сумата от 4000 лева. Размерът на посочената сума е достатъчен да обезщети претърпените от ищеца неимуществени вреди, тъй като от една страна се касае за закана с убийство, която е възбудила основателен страх от осъществяване, характера на извършеното престъпление, което представлява особена форма на неправомерно въздействие върху свободното протичане на психичните процеси у личността и обективиране на намерение за извършване на непозволено от закона посегателство спрямо телесния интегритет с нож срещу млад човек, което е рефлектирало по неблагоприятен начин върху психическия и емоционалния му стабилитет, както и претърпените страдания от психическо естество, наличието на силен стрес и психична травма, както и посттравматичен синдром, а от друга не са налице данни за трайни негативни промени в личния живот и ежедневието на страната, не е налице отражение върху здравословното състояние, ищецът е бил способен да упражнява трудова дейност включително факта, че не е налице телесно увреждане и липса на продължителен страх от осъществяване на заканата. Неоснователен е доводът направен в устните състезания от процесуалния представител на въззиваемата страна за необходимост от превенция, за да не се повтаря този случай, тъй като от една страна се обезщетяват само настъпили, действителни вреди, а не бъдещи и от друга защото репарирането на претърпените неимуществени вреди има единствено обезщетителен характер, а не наказателен. Превенцията е цел на наказанието, а не на обезщетението.

Следователно, първоинстанционното решение трябва да бъде отменено в частта, в която е уважен първоначално предявения иск от А.А. срещу Л.К. с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, за сумата над 4000 лв. до присъдения размер от 5000 лв., като обезщетение в посочения размер е справедливо и съобразено със събраните по делото доказателства за претърпените психически страдания.

При този изход на спора, съобразно уважената част от предявения от А.А. срещу Л.К. осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, определението, обективирано в обжалваното решение, с което са присъдени в полза на ищеца съдебни разноски следва да бъде отменено над сумата от 960 лв. до присъдения размер от 1200 лв., представляваща сторените от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение пред С. районен съд, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззивника, съобразно уважената част от предявената въззивна жалба, трябва да се присъдят съдебни разноски в размер на сумата от общо 400 лв. за двете съдебни инстанции /150 лв. за първа и 250 лв. за въззивна инстанция/ съобразно отхвърлената част от първоначалния иск. Съобразно осъществената защита по въззивната жалба, на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК разноски в размер на 800 лв. адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.  

        С оглед изхода на делото, решението следва да бъде отменено и в частта, в която въззивникът е бил осъден да заплати държавна такса в размер на  200 лв. за първоинстанционното производство, над сумата от 160 лв. до 200 лв. и възнаграждение за вещо лице, над сумата от 160 лв. до 200 лв., съразмерно на отхвърлената част от първоначалния иск. По отношение на държавните такси А.А. е освободен от заплащане на държавна такса и разноски за вещо лице по осъдителния иск /чл.83, ал. 1, т. 4 ГПК/.

       В останалата обжалвана част решението като правилно следва да бъде потвърдено.

        Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1, пр. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Цената на предявения първоначален иск е определена в размер на 5000 лв. Посочената разпоредба, според която решения по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева включително, не подлежат на касационно обжалване, е ясна, а съдебната практика по нея е постоянна и безпротиворечива. Съгласно тази практика, по аргумент за противното от  чл. 280, ал. 2, т. 1, пр. 1 ГПК, на касационно обжалване подлежат само въззивните решения по дела с цена на иска над 5000 лева. Цената на исковете е под установения в закона минимум, тъй като решенията по искове с цена до 5000 лв. включително, не подлежат на касационен контрол /така определение № 423/23.09.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4061/2015 г., I г.о., определение № 1/05.01.2015 г. на ВКС по гр.д. № 7178/2014 г., IV г.о., определение № 345/09.10.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4984/2015 г., IV г.о., определение № 423/23.09.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4061/2015 г., I г.о., определение № 305/17.03.2016 г. на ВКС по гр.д. № 517/2016 г., III г.о./.

 

        Воден от горните мотиви, Окръжният съд

 

                  Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение № 1229/29.12.2016 г. на С. районен съд постановено по гр. д. № 2030/2016 г., в частта с която е уважен искът с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД предявен от А.И.А. срещу Л.Д.К. за сумата от 4000 /четири хиляди/ лв. до 5000 /пет хиляди/ лв., както и за сумата над 960 /деветстотин и шестдесет/ лв. до 1200 /хиляда и двеста/ лв. - деловодни разноски в първоинстанционното производство, присъдени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на А.И.А., за сумата над 160 /сто и шестдесет/ лв. до 200 /двеста/ лв. - държавна такса в първоинстанционното производство и за сумата над 160 /сто и шестдесет/ лв. до 200 /двеста/ лв. възнаграждение за вещо лице, която Л.Д.К. е осъден да заплати по сметка на С. районен съд, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от А.И.А., ЕГН: **********, постоянен адрес: *** срещу Л.Д.К., ЕГН: **********, постоянен адрес: *** осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата над 4000 / четири хиляди/ лв. до присъдения размер от 5000 /пет хиляди/ лв. /за разликата от 1000 лв./, представляваща обезщетение за причинени на А.А. неимуществени вреди, изразяващи се в психични травми в резултат на извършено от Л.К. на 15.06.2015 г. престъпление по чл. 144, ал. 3, предл. 1 НК - закана с убийство, ведно със законната лихва, считано от 15.06.2015 г. – датата на деликта до окончателното изплащане на сумата.    

ОСЪЖДА А.И.А., ЕГН: **********, да заплати на Л.Д.К., ЕГН: **********, сумата от общо 400 /четиристотин/ лева, представляваща разноски за двете съдебни инстанции, съразмерно на отхвърлената част от иска /за адвокатското възнаграждение/.

 

ОСЪЖДА Л.Д.К., ЕГН: **********, да заплати на А.И.А., ЕГН: **********, сумата от 800 /осемстотин/ лева, представляваща разноски за въззивната инстанция съразмерно на неуважената част от въззивната жалба /за адвокатското възнаграждение/.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1229/29.12.2016 г. на С. районен съд постановено по гр. д. № 2030/2016 г., в останалата обжалвана част.

 

РЕШЕНИЕТО в необжалваната осъдителна част за сумата до 2000 лв. е влязло в законна сила.   

  

         Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                  

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:                   1.

 

 

 

                                                                                               2.