Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Номер…195…………………09.06.2017 година……………..Град С.    

 

 

С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…девети май………………………………………………………..Година 2017

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

 

Секретар Стойка Стоилова………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1149……по описа за 2017…………...година.

 

         Производството е образувано по въззивна жалба подадена от “А.“ ООД чрез адв. Т.Б.Т. против решение № 66/18.01.2017 г. по гр. д. № 3500/2015 г. на С. районен съд, в частта му с която районният съд е осъдил въззивника да заплати на Р.Е.Д. по осъдителния иск с правно основание чл. 221, ал. 1КТ сумата от 1143,53 лв.

Във въззивната жалба се сочи, че пред първоинстанционния съд се е установило, че работодателят не е променил мястото и характера на работата на ищеца, не е променил уговореното трудово възнаграждение и не се е установило работодателят да е нарушил други задължения уговорени с трудовия договор, колективния трудов договор или установени с нормативен акт. Вследствие на назначените по делото съдебно-счетоводни експертизи били отхвърлени претенциите на ищеца за заплащане на възнаграждение за полаган нощен труд и незаплатено в пълен размер трудово възнаграждение. Поради това се налагал извод, че ищецът злоупотребил с правото си да прекрати трудовия договор, а работодателят не е нарушил нито една от хипотезите по чл. 327, ал.1, т. 3 КТ. Моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск.

         В постъпилите три отговора на въззивната жалба подадени  от ищеца в първоинстанционното производство Р.Д. и чрез адв. И. И. и адв. Р.С. е оспорена подадената въззивна жалба, като се сочи, че първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение. Въззиваемият сочи, че възражението, че работодателят не е извършил нарушение на чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ било преклудирано поради неподаването на отговор на исковата молба и не можело да се прави за пръв път с въззивната жалба. Освен това по начина на оформяне на прекратяването на трудовото правоотношение работодателят бил съгласен с посоченото от работника правно основание. Въпросът за основателността на прекратяването на трудовото правоотношение бил ирелевантен към правния спор, от значение било само дали работодателят е изплатил обезщетение. Назначените по делото съдебно-счетоводни експертизи установили забавяне в изплащането на трудовите възнаграждения на работника и заедно с това не установили неправилност на действията на ищеца. Твърденията във въззивната жалба за липса на промяна на мястото и характера на работа, трудовото възнаграждение и че работодателят не е нарушавал свои задължения по трудовото законодателство били „свободни съчинения“ като тези въпроси не били обсъждани от първата инстанция. Работодателят не е установил заплащането на претендираното обезщетение. Моли за отхвърляне на въззивната жалба, претендира разноски.

         В частта, в която осъдителните искове за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 4,50 лв. за положен нощен труд от ищеца и с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 15,47 лв. за представляващо разлика в реално заплатените от работодателя 165 трудочаса вместо реално изработените 168 трудочаса за м. ноември и декември 2014 г. ведно със законната лихва от 17.07.2015 г., първоинстанционното съдебно решение е влязло в законна сила като необжалвано.

С. окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита. Поради това първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Предмет на въззивното производство е само правния спор по предявения пред С. районен съд осъдителен иск с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ. Както се посочи по-горе в останалата част решението е влязло в законна сила.

         За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че ответникът по делото не е установил, че е заплатил дължимото обезщетение и това му задължение възникнало като обезвреда за неизпълнение на задължението му да заплаща трудовото възнаграждение в законоустановените срокове. Претърпените от работника или служителя вреди имали презумптивен характер по смисъла на чл. 221, ал. 4 КТ.

Не е спорно по делото и се установява от събраните доказателства, че страните в процеса са субекти на трудово правоотношение с правопораждащ юридически факт - трудов договор за определен срок, по който работодател е ответникът-въззивник в настоящото производство, а служителят е ищецът-въззиваем, които е заемал длъжността „машинен оператор, спойване на пластмасови изделия“ в „А.“ ООД.

С писмено заявление вх. № 211/21.01.2015 г. Р.Е.Д. е направил едностранно волеизявление за прекратяване на трудовия договор без предизвестие на основание чл. 328, ал. 1, т.3, предл. 4 КТ и със Заповед № 1015/23.01.2015 г. на управителя на “А.“ ООД е посочено, че се прекратява трудовото правоотношение на служителя, считано от 23.01.2015 г. на основание чл. 328, ал.1, т.3 КТ.

От заповед № 01-347/01.07.2014 г. се установява, че работодателят е установил сумирано изчисляване на работното време.

От заключението на тройната-съдебно счетоводна експертиза се установява, че по отношение на ищеца не е налице незаплатен нощен труд и незаплатено трудово възнаграждение, тъй като разликата във възнаграждението за периода м. октомври-м. декември 2014 г. в размер на 2,03 лв., му е начислена и заплатена през м. декември 2014 г. и за посоченият период не е налице незаплатено трудово възнаграждение.

Необходимо е да се посочи, че в предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение ищецът сочи като правно основание чл. 327, ал. 1, т. 3 предл. 4 КТ, но в самото предизвестие и исковата молба излага обстоятелства за наличие на незаплатени трудови възнаграждения, което води до извод за правна квалификация на основанието за прекратяване – чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ.

Трудовото правоотношение между страните е прекратено от момента, когато до работодателя е стигнало волеизявлението на ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ - от 21.01.2015 г., когато е получено заявлението, съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ. В случая обаче не е било налице основанието за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие от ищеца по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ - поради неплащане на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, тъй като по делото не се установи забава в плащането на трудовото възнаграждение. В рамките на тримесечния период на сумирано изчисляване на работното време въведено от работодателя, дните и часовете положен труд от ищеца са изравнени и заплатени през месец декември 2014 г. Поради това не е налице твърдяното от ищеца неплащане или забава за заплащане на трудовото възнаграждение. Този извод се подкрепя от тройната съдебно счетоводна експертиза, която не е установила наличие на незаплатени или забавени възнаграждения на ищеца. Подкрепя се и от констативен протокол от извършена проверка № ПР002986/29.01.2015 г. на дирекция „Инспекция по труда“ гр. С., в който също е посочено, че не са констатирани нарушения на трудовото законодателство по отношение на Р.Е.Д.. Следва да се посочи още, че самият работник/служител не е обжалвал първоинстанционното съдебно решение по отношение на отхвърлянето на претенциите му за заплащане на трудово възнаграждение, което означава, че и с влязло в сила съдебно решение е установено, че работодателят му е заплатил всички трудови възнаграждения изцяло и в срок. Въпреки това обаче, трудовото правоотношение се счита прекратено от този момент, независимо дали правоотношението е законно прекратено или не, т.е., макар и да не са действително настъпили сочените от ищеца основания в поканата, както е установено със задължителните за съдилищата - решение № 144/23.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3101/2008 г., І г.о., решение № 203/30.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 832/2010 г. на ІІІ г.о., решение № 289/18.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1289/2014 г., IV г.о. В решение № 87/11.05.2012 г. по гр.д. № 219/2011 г., IV г.о., също се приема, че страната по трудовия договор разполага с потестативното право да прекрати трудово правоотношение едностранно и независимо дали е упражнила това свое право законно, волеизявлението й поражда правен ефект - трудовото правоотношение се прекратява.

Така, че спорен по делото остава въпросът дължи ли се претендираното обезщетение, при прекратеното от работника трудово правоотношение, без да са били налице необходимите основания за това.

Съгласно чл. 221, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал.1 КТ работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието при безсрочно трудово правоотношение, като доказателствената тежест за установяване на наличието на основанията за изплащане на обезщетението се носи от ищеца по претенцията /така решение № 538/17.12.2012 г. на С. окръжен съд по в.гр.д. 773/2012 г. – оставено в сила с решение № 344/04.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2833/2013 г., IV г.о./ В случая в тежест на ищеца е да докаже наличието на трудово правоотношение между страните и неговия характер, че същото е било прекратено едностранно на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, по силата на което е възникнало субективното право на обезщетение по  чл. 221, ал. 1 КТ, както и размера на действителните вреди, а в тежест на ответника, че е заплатил такова обезщетение.

         С оглед на тези съображения съдът приема, че наличието на прекратяване на трудовото правоотношение вследствие на предизвестието депозирано от работника/служителя не води до автоматична дължимост на обезщетението по чл. 321, ал. 1 КТ, а ищецът следва да докаже предпоставките за изплащане на това обезщетение. Това е така, защото законът и посочената съдебна практика са в смисъл, че от горния момент вече липсва трудово-правната връзка между страните, че това е крайният резултат, последицата от достигане на волеизявлението, но не и че посоченото основание - в случая забавено плащане на трудовото възнаграждение, следва да се счита настъпило и че работникът е имал право да прекрати правоотношението без предизвестие. След като не е имал право да прекрати правоотношението без предизвестие на осн.чл. 327, т. 2 КТ /или друго основание от посочените в чл. 221, ал. 1 КТ/, макар трудовото правоотношение да се счита прекратено, работникът/служителят няма право на обезщетение по чл. 221, ал.1 КТ /така решение № 326/28.07.2014 г. на С. окръжен съд по в.гр.д. № 257/2014 г., недопуснато до касационно обжалване с определение № 281/18.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6504/2014 г., III г.о./. В този смисъл е и решение № 145/07.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1247/2011 г.. III г.о., в което се сочи, че е достатъчно работодателят да е забавил изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение изцяло или частично, уговорено между страните по трудовия договор, за да може работникът или служителят да се възползва от правото си по чл. 327, т. 2 КТ, т.е. за да възникне правото на прекратяване, на още по-силно основание и правото на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ е необходимо работодателят да е нарушил свои задължения по трудовото правоотношение. Същото е прието и в решение № 495/03.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 527/2009 г., IV г.о. – разпоредбата на чл. 327, т. 2 КТ не поставя други условия за прекратяване на трудовия договор, респ. дължимостта на обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ освен забавяне на изплащане на трудовото възнаграждение. Въззивният съд намира за необходимо да посочи, че първата инстанция също в съгласие с посочената съдебна практика правилно е приела, че ищецът дължи да докаже по иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ, че трудовото правоотношение е прекратено на някое от посочените в чл. 221, ал. 1КТ основания. Въпреки това, и при положение, че районният съд е отхвърлил исковете за заплащане на трудовите възнаграждения съответно в размер на 4,50 лв. и 15,47 лв., като е изложил мотиви, че не е налице неизплатено на ищеца трудово възнаграждение за периода м. октомври-м.декември 2014 г. /т.е. сам е обосновал липсата на основания по чл. 327, ал. 1 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение/, е приел иска за обезщетение за основателен, без в крайна сметка да посочи, кои трудови възнаграждения намира, че не са изплатени или забавени от работодателя.

Неоснователен е доводът в отговора на въззивната жалба, че въпросът за основателността на прекратяването на трудовото правоотношение не е релевентен за дължимостта на обезщетението, този въпрос не е релевантен само по отношение на наличието на прекъсване на трудовоправната връзка между страните, което настъпва независимо от това дали работникът/служителят законосъобразно е прекратил трудовото правоотношение на посоченото основание, но само при наличието на реално осъществено основание за прекратяване се дължи обезщетение. От друга страна самият процесуален представител на ищеца посочи в откритото съдебно заседание от 09.05.2017 г., че счита за релевантен въпроса дали работодателят е извършил нарушение на чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, каквото не се установи по делото.

         Доводът за забава в изплащането на трудовото възнаграждение също е неоснователен, тъй като съгласно задължителната практика, обективирана в решение № 103/27.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 299/2011 г., IV г.о. при сумираното изчисляване на работното време /каквото е въведено от работодателя/ установената продължителност на нормалното работно време се спазва средно за определен по-продължителен от деня и седмицата период от време, като през отделните дни може да надвишава нормалната, но работата в повече се компенсира с почивка в границите на отчетния период - в настоящия случай на тримесечие. Когато в края на отчетния период нормата работно време е превишена, ще е налице извънреден труд, и той трябва да се признае на работника и да му се заплати. Следователно преди да е настъпил края на отчетния период не може да е налице забава в изплащането на трудовото възнаграждение на ищеца, за периодите на труд, които ще се приравнят в края на тримесечния период. Поради това и заключението на тройната съдебно- счетоводна експертиза посочи, че полаганият труд от ищеца е приравнен в края на отчетния период и съответно му е заплатен – поради това не е налице забава или неплащане на трудово възнаграждение от страна на работодателя.  

         Въззивният съд намира, че не е налице признание от страна на ответника за дължимостта на обезщетението както се твърди в отговора на въззивната жалба, тъй като в заповедта за прекратяване на трудовия договор от страна на работодателя /която има само констативен характер/, не е посочено, че същият дължи обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, като само в този случай би било налице признание на претенцията. Възпроизвеждането на правното основание посочено от ищеца в неговото заявление, не означава признание на вземането, което винаги има основание и размер.

         Възражението на въззиваемата страна, че ако работодателят считал, че ищецът е напуснал неправомерно работа да претендира обезщетение от него е неоснователно, тъй като единствено носителят на това право може да реши дали да го упражни и от неговото неупражняване не може да се прави извод за основателността на претенцията на ищеца.

         Възраженията в отговорите на възивната жалба за настъпила преклузия по отношение на твърденията на работодателя са неоснователни, тъй като от една страна във въззивната жалба са изложени правни доводи и са обсъждани събраните по делото доказателства /за правните доводи на страните не настъпват преклузии/, а от друга страна тежестта на доказване на основателността на претенцията за обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ е за ищеца и той вече е въвел твърдения за факта на нарушение на нормата на чл. 327, т. 2 и т. 3 КТ с исковата молба, т.е. въвел е твърдение за тези факти по делото.

Както се посочи според чл. 221, ал. 1 КТ, само при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 1, 2, 3 и 3а КТ, само тогава работодателят му дължи обезщетение в размерите посочени в този законов текст. Настоящият случай не е такъв. При него ищецът, чиято е доказателствената тежест, не установи съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК и по делото няма доказателства, ответният работодател да не му е изплатил трудови възнаграждения. Дори от доказателствата по делото - тройната съдебно-икономическа експертиза, протокол от извършена проверка от Инспекция по труда се установи обратното, работодателят е изплатил всички дължими на ищеца възнаграждения. Поради това, макар заявлението на ищеца за прекратяването му на същото основание да е произвело целеното с него правно действие и да е прекратило едностранно и без предизвестие трудовото му правоотношение, то след като към датата на прекратяването му не е била налице обективно и забава на ответника в плащането на неговото трудово възнаграждение или обезщетение, той не може сега основателно да претендира от него и обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ за това прекратяване, защото то не почива на посочената в заявлението му за прекратяването му правно значима причина/случай по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, а само при обективното й наличие към момента на прекратяването му с нея би могло да се приеме, че е претърпял от същото вреди, които да подлежат на обезщетяване по чл. 221, ал. 1 КТ.

Поради това съдът приема, че не са налице посочените основания за прекратяване на трудовото правоотношение съгл. чл. 327, т. 2 и т. 3 КТ и съответно  не е налице основание за дължимост на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. Искът като неоснователен, следва да се отхвърли изцяло, без преди това да бъде обсъждан и по отношение на неговия размер, защото това се явява безпредметно. Обжалваното първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част като иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ бъде отхвърлен.

При този изход на въззивното производство разноски се дължат на въззивника съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК и следва да му бъдат присъдени съгласно направеното искане пред първоинстанционния съд в размер на 500 лв. – адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие /л. 43 от първоинст. дело/.

         Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 2, пр. 1 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

 

        Воден от горните мотиви, Окръжният съд

 

                    Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение № 66/18.01.2017 г., постановено по гр.дело № 3500/2015 г. на С.я районен съд, в частта, с която “А.“ ООД е осъдено по иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ да заплати на Р.Е.Д. сумата от 1143,53 /хиляда сто четиридесет и три лева и петдесет и три стотинки/ представляваща обезщетение за неспазено предизвестие за периода 24.01.2015 г. – 24.04.2015 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 17.07.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от Р.Е.Д., ЕГН: ********** и адрес: ***4 срещу „А.“, ЕИК: …. и адрес: гр. С., кв. „И.“ № ., иск с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за сумата от  1143,53 /хиляда сто четиридесет и три лева и петдесет и три стотинки/ представляваща обезщетение за неспазено предизвестие за периода 24.01.2015 г. – 24.04.2015 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 17.07.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Р.Е.Д., ЕГН: ********** и адрес: ***4 да заплати „А.“, ЕИК: ….и адрес: гр. С., кв. „И.“ № . сумата от 500 /петстотин/ лева деловодни разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция.

 

         РЕШЕНИЕТО в останалата част е влязло в законна сила.   

        

       

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ:                    1.

 

 

                                                                                              2.