Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер…203…………………16.06.2017 година……………..Град Стара Загора    

 

С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…шестнадесети май…….……………………………….…………..Година 2017

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар…Стойка Стоилова……………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1164……по описа за 2017…………...година.

 

         Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

         Образувано е по въззивна жалба подадена от И.Д.В. чрез адв. Г.Р. и въззивна жалба подадена от Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД чрез юрк. Д.С. против решение № 11/15.02.2017 г. по гр.д. № 492/2016 г. на Радневски районен съд, с което Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД е осъдено по иска с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ да заплати на И.Д.В. сумата от 301,96 лв. представляваща остатък от неизплатено обезщетение ведно със законната лихва считано от 29.09.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска до пълния претендиран размер от 17 038,00 лв.

         Във въззивната жалба на И.В. се сочи, че неправилно районният съд е отхвърлил исковата претенция като се е обосновал с факти без значение по делото и извън предмета на доказване. Сочи се, че трудовият стаж на ищеца при ответника по делото е 22 г., 4 месеца и девет дни, което се установявало от трудовата книжка на ищеца и приложеното по делото УП – 3. Съгласно чл. 83, ал. 1 КТД вр. чл. 222, ал. 3 КТ се дължали 10 брутни заплати, а ищецът получил само две. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на иска, претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД чрез юрк. Д.С.. Изложени са конкретни съображения за ползван от ищеца неплатен отпуск и работа при друг работодател в периода 11.11.2013 г. – 10.05.2014 г. преповторени са съображенията на обжалваното решение, като въззиваемата страна изразява съгласие с тях. Моли се за отхвърляне на въззивната жалба, претендира разноски.

Във въззивната жалба подадена от Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД се сочи, че в противоречие със заключението на съдебно-икономическата експертиза /стр. 4/ районният съд е приел, че сумата от 301,96 лв. не е изплатена на ищеца по делото. Моли за отмяна на решението в осъдителната му част, претендира разноски.

В постъпил отговор на въззивната жалба от другата страна по правния спор И.Д.В. е оспорена въззивната жалба като неоснователна.

Предявен е от И.Д.В. срещу М.“  ЕАД, клон рудник „Т.“ с. Трояново осъдителен иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ.

С. окръжен съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка по делото се установява така както е изложена от първоинстанционния съд, включително и по обявените с доклада по делото за безспорни между страните по делото. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Поради тези съображения въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд по отношение на установените факти по делото, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно /не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията - постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/, както и е допустимо.

Настоящият състав следва да обсъди доводите на жалбоподателите относно законосъобразността на обжалваното решение, като взе предвид, че спорът по делото се заключава относно правните изводи при така установената фактическа обстановка, по която страните не спорят.

По въззивната жалба на И.Д.В.:

Разгледана по същество въззивната жалба е частично основателна.

Правният спор по тази въззивна жалба се свежда до тълкуването на нормата на чл. 222, ал. 3 КТ. Настоящият състав не споделя правните изводи на първата инстанция свързани с прилагането на посочената разпоредба поради следните съображения:

Разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ урежда право на работника или служителя при прекратяване на трудовото правоотношение след като е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, да получи обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж - обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. В конкретния случай обезщетението е уговорено с колективен трудов договор в по – висок размер - десет брутни трудови възнаграждения /чл. 83, ал. 1 КТД/ за трудов стаж над 20 години, а от 10 до 20 години в размер на шест брутни трудови възнаграждения.

С исковата молба ищецът е предявил вземане за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в увеличения размер на 10 брутни трудови възнаграждения като е основал исковата си претенция на твърдения, че е работил при ответника повече от 20 години към датата на прекратяване на трудовия му договор след придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Основателността на сезиращия съда осъдителен иск се предпоставя от установяване на пораждащия фактическия състав на спорното притезание, който съгласно посочената норма включва следните елементи: 1/ прекратяване на съществуващо между страните трудово правоотношение без значение на конкретното прекратително основание; 2/ прекратяването на трудовия договор да е извършено след като служителят - ищец е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; и 3/ служителят - ищец да е работил при същия работодател - ответника през последните 20 години от трудовия му стаж. Съобразно процесуалното правило на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно главно доказване посочените факти, пораждащи вземането му за обезщетение, а ответникът, от своя страна, предвид правоизключващото си възражение за прекъсване на изискуемия 20-годишен срок, носи тежестта за доказване на наведените твърдения, че през процесния период ищецът е работил при друг работодател, прекъсвайки трудовия си стаж при ответника.

Страните не спорят, а и от събрания доказателствен материал се установява, че ищецът е работил при ответника в периода от 22.09.1997 г. до 09.08.2016 г. по сключени трудов договор № 000597/19.09.1997 г. Данни за трудовите правоотношения на страните през посочения период се съдържат и в депозираните по делото извлечение от трудова книжка № 222747 на ищеца УП-3 /л.19 от първоинст. дело/. От отбелязванията в трудовата книжка на ищеца, неоспорени от страните, се установява, че трудовият му стаж по договора с ответника е 18 г., 7 м. и 5 дни, като в УП-3 /л. 19 от първоинст. дело/ е посочено 17 г., 11 м., 27 дни. От УП-3 /л. 7 от първоинст. дело/ се установява, че ищецът има придобит 3 г., 9 м. и 18 дни трудов стаж в рудник “Т.“, с. М.също клон на М.“  в периода 30.10.1991 г. – 02.10.1995 г.

Между страните не се спори, че към датата на прекратяване на сключения между тях трудов договор ищецът е имал придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, поради което и му се следва обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ.

Спорът по делото е досежно размера на вземането за обезщетение с оглед противоречивите тези на страните за продължителността на периода, през който следва да се счита, че ищецът е полагал труд при един и същ работодател - ответника по смисъла на визираната разпоредба, обуславящ съизмеряване на обезщетението с 2, респ. 6 или 10 брутни трудови възнаграждения.

Приетите в производството пред районния съд доказателства  и заключението на съдебно-икономическата експертиза сочат наличието на трудово правоотношение на ищеца и с друг работодател – „К.“ ЕООД в периода на действие на трудовия му договор с ответника, а именно 11.11.2013 г. – 11.05.2014 г., като в този смисъл са и изявленията на процесуалния представител на ищеца в хода на делото. В депозирано като доказателство заявление на ищеца, адресирано до управителя на рудник „Т. 1“ с вх.№ 1472/08.11.2013 г., и заповеди с номера 3362023144/11.11.2013 г., 3362023235/13.11.2013 г., 3362024824/03.01.2014 г., 3362024825/03.01.2014 г. се установява, че ищецът е ползвал неплатен отпуск при ответника, като в този период на ползване на неплатения отпуск е работил при „К.“ ЕООД. В представената справка от персоналния регистър на НОИ, също са отразени данни за трудовите правоотношения на ищеца с посоченото дружество. Не се спори обаче между страните, че по време на съществуването на трудовот правоотношение между ищеца и „К.“ ЕООД, трудовото правоотношение между страните по делото е съществувало.

Въз основа на така събраните доказателства се установява, че през релевирания от ищеца период на трудовия му стаж при ответника той е работил и при друг работодател по паралелно трудово правоотношение за допълнителен труд при условията на чл. 111 КТ. Съгласно чл. 111 КТ трудов договор за външно съвместителство се сключва с работодател, различен от този по основното трудово правоотношение. Следователно работникът или служителят трябва да работи по друго трудово правоотношение /основно/, за да може да полага и допълнителен труд при друг работодател като външно съвместителство. Именно наличието и на друго основно правоотношение оправдава и облекчения ред за прекратяване на трудовите договори за допълнителен труд, предвиден в чл. 334 КТ. Според определението на §1, т. 12 КТ основно е всяко трудово правоотношение, независимо от основанието за възникването му, което е съществувало преди сключването на трудов договор за допълнителен труд. От това определение става ясно, че работникът или служителят може да работи само по едно основно трудово правоотношение, тъй като всяко последващо правоотношение, възникнало преди прекратяването на предходното, би било такова за допълнителен труд, т.е. основно трудово правоотношение е всяко трудово правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд. Съответно, когато труд се полага само по едно трудово правоотношение, то винаги ще бъде основно, дори и да не е възникнало като такова, поради липсата на друго правоотношение. С оглед момента на сключване на допълнителния трудов договор между ищеца и „К.“ ЕООД – месец ноември 2013 г. следва да се приеме, че съгласие/разрешение от работодателя по основното трудово правоотношение не е било необходимо – чл. 111 КТ /изм.  ДВ, бр. 25 от 2001 г./. В трудовия договор между страните по делото и анексите към него не е уговорено друго по смисъла на чл. 111 КТ в редакцията приложима към месец ноември 2013 г.

Именно наличието на втори трудов договор при друг работодател внася спор в отношенията между страните по прекратеното основно трудово правоотношение, доколкото ответникът отрича правото на ищеца на т.нар. благодарствено плащане, с оглед на което и му е заплатил обезщетение в размер на 2-месечното му брутно трудово възнаграждение вместо в увеличения размер за 6 респ. 10 месеца.

Настоящият съдебен състав намира, че законовото изискване ищецът да е прослужил последните 10 години от трудовия си стаж при ответника, обуславящо възникване на предявеното от него вземане, се явява изпълнено независимо от обстоятелството, че през процесния период е имал трудово правоотношение и с друг работодател. Разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ въвежда като елемент от правопораждащия фактически състав условието за продължителност на трудовия стаж при същия работодател най-малко 10 години, при преценката за което единствено релевантно е наличието на трудово правоотношение между страните, съществувало без прекъсване в рамките на периода, покриващ изискуемия трудов стаж. Визираната законова норма не поставя като изискване прекратеният трудов договор да е бил единствен източник на трудови доходи за служителя, поради което полагането на труд от последния и по правоотношения с други работодатели по време на действие на основното такова не изключва признатото му вземане на обезщетение в по-голям размер. При определяне продължителността на необходимия 10-годишен период без правно значение е и евентуалното прекъсване на времето, което се зачита за трудов стаж по основното трудово правоотношение поради настъпване на предвидени в закона обстоятелства, щом като се запазва непрекъснатото съществуване на това правоотношение /изцяло в смисъла на изложеното в настоящия абзац е решение № 18410/20.11.2014 г. на СГС по в.гр.д. № 9284/2014 г. и определение № 561/24.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 1497/2015 г. IV г.о., с което посоченото въззивно решение не е допуснато до касационно обжалване/.

Освен това в определение № 1042/26.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 224/2011 г., IV г.о. се сочи, че обезщетение в размер на шест брутни трудови възнаграждения е дължимо, когато прекратяването на трудовото правоотношение, независимо от основанието, е настъпило, след като работникът е придобил право на пенсия и е работил при един и същ работодател през последните 10 години от трудовия си стаж, т. е. придобил е 10-годишен трудов стаж при работодателя, при когото са настъпили права за получаване на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо дали трудовият му стаж е непрекъснат и дали е имало промяна в трудовите му функции, същото е посочено и във влязлото в сила  решение № 288/07.06.2011 г. на В. окръжен съд по в.гр.д. № 359/2011 г. /определение № 84/28.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1441/2011 г., III г.о./ и определение № 959/01.10.2010 г. на ВКС по гр.д. № 522/2010 г., III г.о.

В смисъла на гореизложеното е и решение № 41/10.04.2014 г. на А.районен съд по гр.д. № 5/2014 г. /влязло в сила на 05.05.2014 г. като необжалвано/, в което е прието, че полагането на допълнителен труд при друг работодател е допустимо по смисъла на чл. 111 КТ и следователно не е пречка за получаване на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ от работодателя по основното трудово правоотношение в максимален размер при наличие на предпоставките за това. Изискването работникът да е работил при същия работодател през последните десет години не е равнозначно на изискване за единствено трудово правоотношение. Съдът не приема за правилна позицията на ответника относно предпоставките, при които възниква правото на обезщетение, тъй като то не намира опора в закона. Обстоятелството, че ищецът е бил в непрекъснато трудово правоотношение с ответника за срок по – дълъг от десет години и на същият не му е изплащано обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ е достатъчно за възникване на задължението на ответника да изплати обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в пълен размер. Обезщетението е обвързано както с факта на уволнението, независимо на какво основание, така и с придобиването на право на пенсия.

В процесния случай се установи, че ищецът е бил в непрекъснато трудово правоотношение с ответника по трудов договор  от 22.09.1997 г. до 09.08.2016 г., за който период е придобил повече от 10 години трудов стаж към датата на прекратяване на трудовия договор включително, като междувременно е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Допълнителното трудово правоотношение на ищеца с „К.“ ЕООД през този период е съществувало паралелно с правоотношението му с ответника без последното да бъде прекратявано или да се изменя характера му на основно доколкото страните са запазили изцяло договорените условия по него. В тази връзка следва да се отбележи, че сключването на трудовия договор с „К.“ ЕООД именно на основание чл. 111 КТ е било наложено от наличието на основния трудов договор на ищеца с ответника, който е запазил действието си между страните със съдържанието, с което е бил сключен, и през време на ползвания от служителя неплатен отпуск. В този смисъл не може да се сподели доводът на ответника за настъпила трансформация на допълнителното трудово правоотношение на ищеца в основно такова водещо до прекъсване на трудовия стаж, макар в периода на неплатения отпуск страните да не са изпълнявали ефективно трудовите си задължения по основния трудов договор. Ползването на неплатен отпуск от ищеца само е довело до намаляване на времето, зачетено му за трудов стаж по договора с ответника, но не и до прекъсване на трудовоправната връзка с последния, предвид доказаното непрекъснато съществуване на трудово правоотношение между страните, по което придобитият общ трудов стаж на ищеца покрива изискуемия 10-годишен период. Според тезата на ответника във всички тези случаи работникът не би могъл да се възползва от благоприятните разпоредби на КТД или 222, ал.3 КТ което е в противоречие с идеята на законодателя да бъде възнаграден работника за продължителната си работа при един и същ работодател.

Не следва обаче при определяне на трудовия стаж на ищеца да се прибавят придобитите 3 г., 9 м. и 18 дни трудов стаж в рудник “Т.“, с. М.също клон на М.“  в периода 30.10.1991 г. – 02.10.1995 г. По делото е установено, а и ищецът не въвежда твърдение за наличие на трудово правоотношение между него и ответника по делото в периода 03.10.1995 г. до момента на започване на работа при ответника на 22.09.1997 г. Действително както се посочи, законодателят не въвежда изискване за непрекъснатост на трудовия стаж при един и същ работодател, но е необходимо през времето когато страните по делото не са били в трудовоправна връзка, работникът да не е полагал труд при друг работодател, а и самата липса на трудовоправна връзка между страните през посочения период не дава аргумент за релевантност на обсъждания период/стаж. Това не е установено от ищеца по делото /дори трудовата книжка е представена само досежно трудовия стаж придобит от 22.09.1997 г. насетне/, а тежестта на доказване на предпоставките за присъждане на обезщетение е негова съгласно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК. Това е така, защото доказателствената тежест за установяване на наличието на основанията за изплащане на обезщетението се носи от ищеца по претенцията – в този смисъл е и постановеното тълкувателно решение № 6/15.07.2014 г. на ВКС по тълк.д. № 6/2013 г., ОСГК, в което е прието, че като елемент на правната норма фактическото твърдение, че е останал без работа поради уволнението, трябва да се докаже от ищеца, който се позовава на тази норма, и няма законова опора за отклонение от правилото на чл. 154 ГПК. В случая съгласно чл. 222, ал. 3 КТ в тежест на ищеца е да докаже прекратяване на съществуващо между страните трудово правоотношение без значение на конкретното прекратително основание, прекратяването на трудовия договор да е извършено след като служителят - ищец е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и служителят - ищец да е работил при същия работодател - ответника през последните 20 години от трудовия му стаж, защото ищецът се позовава на посочената правна норма, а в тежест на ответника, че е заплатил такова обезщетение.

По изложените съображения настоящата инстанция намира, че фактическият състав на уреденото в чл. 222, ал. 3 КТ право на служителя - ищец да получи благодарствено плащане под формата на обезщетение в увеличен размер по прекратеното му трудово правоотношение с ответника се явява осъществен във всичките си елементи, но в по-нисък от претендирания размер. Съгласно чл. 228, ал. 2 КТ размерът на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ се прилага доколкото в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор не е предвиден по-голям размер. В колективния трудов договор се съдържа клауза, която урежда обезщетение в по-голям размер от законоустановения, по обвързващ работодателя – ответник начин с по-благоприятни за ищеца условия по трудовото му правоотношение. В съответствие с изложените мотиви съдът приема, че на ищеца се дължат шест брутни трудови възнаграждения за трудов стаж между 10 и 20 години /чл. 83, ал. 1 КТД/.

Страните не спорят, че ответникът не е погасил задължението си към ищеца за заплащане на следващото му се обезщетение в дължимия остатък за 4 брутни трудови възнаграждения след като му е изплатил част от същото в размер на сумата от 3811,48 лв. /съдебно – счетоводна експертиза/, съставляваща 2 брутни трудови възнаграждения. Няма спор /а и се установява от отговора на въпрос 1 от заключението на съдебно-счетоводната експертиза/ и относно размера на брутното трудово възнаграждение - сумата от 1905,74 лв., получено от ищеца за месец юли 2016 г., предхождащ месеца на прекратяване на трудовия договор между страните, което съгласно чл. 228, ал. 1 КТ съставлява база за определяне размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. Следователно исковата претенция на ищеца е доказана както в своето основание, така и в размера й за сумата от още 7622,96 лв., съставляваща 4-месечни брутни трудови възнаграждения по прекратения му трудов договор с ответника, а до пълния претендиран размер от 14 038 лв. /общо осем или за още четири брутни трудови възнаграждения/ е неоснователна.

Поради несъвпадане изводите на въззивния съдебен състав с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде частично отменено като неправилно и вместо него да се постанови друго решение, с което предявеният иск да се уважи като основателен за сумата от 7622,96 лв. представляваща четири месечни брутни трудови възнаграждения, а за отхвърлителната част до сумата от 14 038 лв. потвърдено.

По въззивната жалба на Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД:

Разгледана по същество въззивната жалба е основателна.

Обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ в общ размер на 3811,48 лв. е изплатено на ищеца по делото на два пъти – през месец август 2016 г. - 3509,52 лв. и през месец септември 2016 г. -  301,96 лв. /след преизчисление/, което се установява от заключението на съдебно-счетоводната експертиза и писмените доказателства по делото. Следователно, първата инстанция неправилно е осъдила ответника работодател да заплати още веднъж заплатените от него 301,96 лв. обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ и в тази част решението следва да бъде отменено, а въззивната жалба на Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД да се уважи.

По разноските:

С оглед изхода на спора и съгласно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 760 лв. за двете съдебни инстанции /по 380 лв. за всяка/ съобразно уважената/отхвърлена част от иска и материалния интерес от въззивното обжалване съобразно уважената част от въззивната жалба. На ответника Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя на основание чл. 23, ал. 1, предл. 2 от Наредбата за изплащане на правната помощ на 342 лв., от които 192 лв. за първа инстанциа съразмерно на отхвърлената част от иска, 100 лв. за уважената въззивна жалба и 50 лв. по защитата срещу въззивната жалба на ищеца И.Д.В. /за въззивната инстанция съдът определя размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение/. Съразмерно на уважената част от иска следва Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД да заплати в полза на бюджета на съда възнаграждение за вещо лице в размер на още 40 лв. и дължимите държавни такси, съответно в размер на още 250 лв. за производството пред Р. районен съд и в размер на 150 лв. за производството пред С. окръжен съд.

    Така мотивиран, С. окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 11/15.02.2017 г., постановено по гр.д. № 492/2016 г. по описа на Р. районен съд, в частта, с която по иска с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД е осъдено да заплати на И.Д.В. сумата от 301, 96 лв. и в частта, с която предявеният от И.Д.В. срещу Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД, иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ е отхвърлен за сумата до 7622, 96 лв. и с което Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД е осъдено да заплати на И.Д.В. сумата от 15,06 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за първа инстанция и И.Д.В. е осъден да заплати на Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД сумата от 273,98 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ на И.Д.В., ЕГН: **********, и адрес: ***  предявен срещу Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД, ЕИК: …. и адрес с. Т., община Р. за заплащане на сума в размер на 301 ,96 лв. представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, ведно със законата лихва считано от 29.09.2016 г. /датата на подаване на исковата молба/.

 

ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД, ЕИК:…. и адрес с. Т., община Р., да заплати на И.Д.В., ЕГН: **********, и адрес: ***, сумата от 7622,96 лв., представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото му правоотношение след придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на разликата над изплатената му сума от 2 брутни трудови възнаграждения до пълната дължима сума от 6 брутни трудови възнаграждения, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 29.09.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, както и 760 лв. /седемстотин и шестдесет лева/ разноски за всички инстанции.

   

ОСЪЖДА Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД, ЕИК: ….и адрес с. Т., община Р., да заплати на И.Д.В., ЕГН: **********, и адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 760 лв., представляваща разноски по делото, от които 380 лв. - за адвокатско възнаграждение по делото пред първа инстанция, и 380 лв. - за адвокатско възнаграждение по делото пред въззивна инстанция.

 

ОСЪЖДА И.Д.В., ЕГН: **********, и адрес: *** да заплати на Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД, ЕИК:…. и адрес с. Т., община Р., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 342 лв. за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

 

ОСЪЖДА Рудник “Т.“ клон на „М.“ ЕАД, ЕИК: … и адрес с. Т., община Р., да заплати, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, по сметка на С. окръжен съд сумата от 250 лв. - дължима държавна такса за производството пред Р. районен съд, и сумата от 150 лв. - дължима държавна такса за производството пред С. окръжен съд, както и сумата от 40 лв. за вещо лице.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 11/15.02.2017 г., постановено по гр.д. № 492/2016 г. по описа на Р. районен съд в останалата част.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                  

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:                   1.

 

 

                                                                                              2.