Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер…209…………………20.06.2017 година……………..Град Стара Загора    

 

С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…двадесети трети май………………………….…………………..Година 2017

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар Стойка Стоилова………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1167……по описа за 2017…………...година.

 

Производството е по чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

С решение от 13.01.2017 г., постановено по гр. дело № 2546/2016 г. по описа на С. районен съд са отхвърлени предявените от Р.Р.С., С.И.С. и Д.Р.Р. активно и пасивно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 59 ЗЗД срещу Д.Б.Г. и ЕТ“ Г. – Г. Г. – Д.Г.“ за солидарно заплащане на сумата от 3000 лв., представляваща стойността на обогатяването на Д.Б.Г. и ЕТ“ Г. – Г. Г. – Д.Г.“ за сметка на ищците по делото от ползването без правно основание на 400 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 68850.532.34, заедно с построената в имота сграда с идентификатор 68850.532.34.1, със застроена площ 190 кв.м., брой етажи един, с предназначение промишлена сграда, за периода от 01.06.2013 г. до 01.12.2015 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 03.06.2016 г., до окончателното й заплащане и солидарно заплащане на сумата от 360 лв., представляваща стойността на обогатяването на Д.Б.Г. и ЕТ“ Г. – Г. Г. – Д.Г.“ за сметка на ищците по делото от ползването без правно основание на построената в посочения имот сграда с идентификатор 68850.532.34.1, със застроена площ 190 кв.м., брой етажи един, с предназначение промишлена сграда, за периода от 01.12.2015 г. до 03.06.2016 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 03.06.2016 г

Решението на С. районен съд е обжалвано от ищците. Въззивниците поддържат, че е налице неправилност на доказателствения анализ извършен от първоинстанционния съд на свидетелските показания, писмените доказателства и признанията на ответниците по делото и оттам достигане до погрешни фактически и правни изводи. Конкретно се сочи, че изобщо не били обсъдени признанията на ответниците дадени в хода на делото, които не оспорвали иска по отношение ползването на имота и периода, през който е продължило това ползване, а се домогвали да докажат основание на ползването. Не били обсъдени признанията им и по прокурорската преписка, приложена към делото. Безкритично били приети твърденията на ответниците, че имотът бил нестопанисван и неохраняем и те на свои разноски поставили ограда. Останалите твърдения на ответниците – ремонт на покрива на сградата, набези на скитници, пожар в имота се опровергавали от свидетелските показания и тройната съдебно-техническа експертиза. Налице било противоречие в мотивите на районния съд – от една страна било прието, че ответниците ползвали имота, за да го охраняват, а от друга – не осъществявали ползване. Не били обсъдени и свидетелските показания по делото в тяхната цялост. Изясняват, че било налице обогатяване на ответниците по делото за сметка на ищците, в тази връзка сочат и съдебна практика на ВКС. Ответниците по делото признали за наличие на преговори за сключване на договор за наем, като след неуспешното приключване на преговорите продължили да ползват имота без основание. Размерът на претенцията се установявал от изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза. Въззивниците молят съда да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи предявения иск, като при неговото уважаване счете за неоснователно направеното възражение за прихващане от ответниците по делото.

В постъпилия отговор на въззивната жалба от ответниците в първоинстанционното производство Д. Г. Г., действащ в качеството си на ЕТ „Г. Г. Г. – Д. Г.и Д.Б.Г. се поддържа, че районният съд е постановил правилно съдебно решение. Въззиваемите били извършили действия само по стопанисването и опазването на имота, който бил изоставен от ищците. Не били ползвали обаче техния имот, тъй като бил занемарен, а освен това те имали собствен склад и нямали интерес да ползват чуждия имот. Свидетелите на ищците били с инцидентни впечатления. Поради това правилно съдът установил, че не било налице обогатяване на ответниците за сметка на ищците. Не било установено, че ищците са правили опити да отдават недвижимия имот под наем или те самите да го ползват, което да е било осуетено от ответниците. Молят за потвърждаване на първоинстанционното решение, претендират разноски, не са релевирани доказателствени искания.

С. окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемите, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

         По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита. Поради това първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

С. районен съд, е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД при условията на активно и пасивно субективно съединяване.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че от представените по делото доказателства не се установява правнорелевантният факт, че ищците по делото са били лишени от ползването на процесния имот от ответниците по делото и оттам не било налице неоснователно разместване на блага от патримониума на ищците в този на ответниците. Не се е доказало твърдението, че ответниците са се обогатили за сметка на ищците. Счел е, че не се установило ищците да са правили опит да отдават имота си под наем или да го ползват по предназначение, което да е било осуетено от ответниците, претенцията била неоснователна, поради което е отхвърлил предявените осъдителни искове до предявения размер от 3360 лв., и с оглед на това не се е произнесъл по евентуално направеното възражения за прихващане.

Въззивният съд намира, че с уреждане на института на неоснователното обогатяване законодателят е регламентирал общата забрана определено материално благо да преминава от патримониума на един правен субект в имуществения комплекс на друг правен субект без правно основание, т. е. без да е налице годен юридически факт, който да поражда субективно право и корелативно нему правно задължение за това имуществено разместване. В този смисъл ирелевантно е обстоятелството дали това преминаване на имуществени блага от един патримониум в друг при липса на годен юридически факт се дължи на виновно поведение на определен правен субект. Следователно, във фактическия състав, пораждащ правото да се иска връщане на дадено без правно основание или на равностойността на имущественото благо, което не е постъпило в имуществения комплекс на определен правен субект, не се включва субективен елемент – вината. Обогатяването на един правен субект за сметка на друг при липса на годен юридически факт е от обективно естество и след като се установи това неоснователно имуществено разместване, имущественият баланс трябва да бъде възстановен.

Възникването на спорното материално право се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки /юридически факти/: 1. ответниците да са ползвали през релевантния период без правно основание /без да е съществувал действителен правопораждащ юридически факт/ процесния имот; 2. ищците да са били собственици на склада, като не са могли да го ползват лично или са били лишени от възможността да получават граждански плодове от него /напр. наемно възнаграждение/; 3. ответниците да са се обогатили; 4. ищците да са обеднели, тъй като не са могли лично да ползват имота или да получават от него граждански плодове; 5. връзка между обедняването и обогатяването, която не следва да е причинно-следствена, а да е предпоставена от един или от няколко общи факта и 6. за ищците да липсва друг ред за защита на твърдените права.  

Не е спорно между страните по делото, а и от писмените доказателства /договор за покупко-продажба на недвижим имот от 17.02.2001 г., нотариален акт за собственост на недвижим имот № ., т. ., рег.№ .., дело № . г. на нотариус П. И., рег. № .на НК, нотариален акт за продажба на недвижим имот № . т. ., рег.№ ., дело . г. на нотариус П.И., рег. № . на НК, нотариален акт за продажба на недвижим имот № ., т.., рег. №., дело № . г. на нотариус П. И., рег. № . на НК, нотариален акт за продажба на недвижим имот № ., т.., рег. № ., дело № .г. на нотариус П. И., рег. № .на НК, нотариален акт за собственост на недвижим имот № ., т.., рег. № ., дело № .г. на нотариус П. И., рег. № .на НК/ се установява правнорелевантното обстоятелство, че титуляри на правото на собственост, в качеството си на съсобственици, върху процесния имот през релевантния период, били ищците.

Главният спорен въпрос по делото е дали е налице осъществено ползване без основание на недвижимия имот на ищците от ответниците през исковия период, т.е. дали ответниците са упражнявали фактическата власт върху него, като въззивният съд приема следното:

Правилно първата инстанция е приела, че съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК ищците носят доказателствената тежест да установят, че през посочения в исковата молба период – 01.06.2013 г. до 01.12.2015 г. са били лишени от правото на ползване на процесния имот от ответниците по делото, като последните са се обогатили неоснователно. Фактическите констатации на районния съд обаче не се споделят от въззивната инстанция поради следните съображения:

За установяване на твърдените от тях факти ищците са ангажирали гласни доказателства. От показанията на разпитаните по делото свидетели – К. С., А. А. и Д. Д. се установява, че имотът на ищците е бил ограден, като и ответниците сами признават, че са направили това. Св. А.  сочи също, че в оградената част се е намирала селскостопанска техника, т.е. ограденото място се е ползвало, което противоречи на фактическия извод на районния съд, че мястото е било единствено оградено. Освен това св. А.  изяснява още, че по цялата площ на пода на склада е имало пет сантиметра слама, висял е сезал. Св. Д. също сочи, че Димитринка „си слагаше бали слама там“. Св. С.   също сочи, че в склада на ищците е имало остатъци от слама.

Въззивната инстанция намира, че изявленията и признанията на ответниците по делото /необсъдени от първата инстанция/ кореспондират на свидетелските показания и заедно с тях установяват твърденията на ищците. Ответниците признават поставянето на оградата в отговора на исковата молба, същото заявява и ответницата Г. в обясненията си дадени по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК, като сочи още, че след противопоставянето на ищците оградата е махната и сградата била отворена, оставало да се върнат ключовете. Подписаните пред орган на полицията „сведения“ от ответниците - които съставляват неоспорени подписани от тях документи, също трябва да се ценят наред с останалите доказателства доколкото съдържат неизгодни за ответниците факти за осъщественото от тях ползване на склада на ищците т.е. в частта им, съдържаща тези неизгодни факти /така посоченото от въззивниците решение № 170/12.10.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1952/2016 г., III г.о., както и известните на съда решение № 265/10.09.2012 г. на ВКС по гр.д. № 703/2011 г., IV г.о. и решение № 49/12.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5062/2014 г., I г.о./. В сведението подписано от Дамян Генов се сочи, че „така ползвахме склада няколко месеца с бали слама“, а ответницата Г. в своето сведение сочи, че „от придобиването до сега си ползвахме склада“. Освен това двамата ответници заявяват в своите сведения /нещо което е посочено и в отговора на исковата молба/, че са се намирали в преговори с ищеца Рашков за сключване на договор за наем на склада и едва след техния неуспешен край са изнесли балите от слама от процесния имот. Поради това съдът приема, че пред съответно длъжностно лице от полицията ответниците дали писмени подписани от тях „сведения“ относно ползването на процесния склад, които съдържат признания за горните неизгодни за тях факти относно неговото ползване. Били са им връчени и протоколи за полицейско предупреждение - да не заемат самоволно недвижимия имот и да решават всички спорни въпроси по законоустановения ред. В тази връзка следва да се посочи, че изгодните обстоятелства, обективирани в обясненията на страните по материалното правоотношение пред съда, представляват фактически твърдения, подлежащи на доказване с всички допустими доказателствени средства, за разлика от тези, които удостоверяват неблагоприятни за страната факти, поради което и представляват по своето правно естество признание. А признанието на факти е едно от най-достоверните, надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени в съвкупността с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на правния спор, предмет на делото – арг. чл. 175 ГПК. Следователно, с оглед на всички събрани по делото доказателства и от обективираните в сведенията по пр.пр. № 5067/2015 г. признания на ответниците по несъмнен начин се установява правнорелевантното обстоятелство, че те са ползвали процесния имот за складиране на бали от слама в него. Дори и да се приеме, че обсъдените гласни доказателства и признания на страните представляват косвени доказателства това не опорочава проведеното доказване от ищците, тъй като пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт /така решение № 61/01.03.2016 г. на ВКС по гр.д. № 4578/2015 г., IV г.о., решение № 31/09.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 502/2011 г., III г.о., решение № 226/12.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 921/2010 г., IV г.о., решение № 841/19.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3530/2008 г., IV г.о./.

Правно основание по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД представлява действителен юридически факт, който поражда определено материално правоотношение, което да оправдава имущественото разместване. Доказването на правното основание за използването на имота е в тежест на ответника. Ответниците не твърдят и не установяват чрез събраните по делото доказателства правнорелевантното обстоятелство, че ползват имота на облигационно основание /по договор за наем, заем за послужване и пр./ или при надлежно учредено ограничено вещно право на ползване. Следователно, С. окръжен съд приема, че процесното имущество е ползвано през релевантния период от ответниците без правно основание по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Институтът на неоснователното обогатяване изисква наличие на обогатяване на едната страна по правоотношението и обедняване на другата. Обогатяването може да се изразява както в увеличаване на имуществото на едно лице, така и в намаляване на пасива или по-специално в спестяване на разходи. Именно в процесния случай въззиваемите са спестили разходи за заплащане на наемно възнаграждение за използване на имота, а ищците не са получили граждански плодове за ползване на имота, съизмерими със средното наемно възнаграждение.

Това разместване на блага е настъпило от общия факт – ползването на имота без правно основание, поради което имущественото неравновесие трябва да бъде възстановено чрез заплащане на равностойността на пазарния наем за процесния период, който е изчислен от приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните съдебно - икономическа експертиза в размер на 3020 лв.

Искането за солидарно осъждане на ответниците е неоснователно, тъй като съгласно чл. 121 ЗЗД солидарност възниква само когато е уговорена или в уредените от закона случай. Претенциите намират своето правно основание в чл. 59 ЗЗД, от извъндоговорен източник, т.е. липсва уговорка и солидарност не е предвидена в закона /така и решение № 247/04.12.2014 г. на ВКС по гр.д. № 919/2014 г., IV г.о./.

По компенсаторното възражение за извършване на прихващане със сумата от 6000 лв.:

По своето правно естество възражението за прихващане на две насрещни еднородни и заместими престации представлява упражняване на потестативно компенсаторно право. Когато това компенсаторно изявление е направено извънсъдебно, за да породи погасителният ефект, към което е насочено едностранното волеизявление на носителя на активното вземане, с което упражнява потестативно право за погасяване на две насрещни и еднородни парични задължения, следва да са били налице всички материални предпоставки, уредени в разпоредбите на чл. 103 ЗЗД и чл. 104 ЗЗД. Материалното изявление за прихващане по своята правна същност е способ за погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото от тях, когато длъжникът има към своя кредитор насрещно вземане. Основна предпоставка за надлежното упражняване на компенсаторно волеизявление е двете задължения да са ликвидни и изискуеми. За да бъде ликвидно едно вземане, то трябва да бъде безспорно установено по своето основание и размер. Тъй като твърдяното насрещно парично вземане на ответника, с което се прави компенсаторно изявление, не се ползва със сила на пресъдено нещо, т.е. то не е ликвидно, чрез възражението за прихващане ще се установи компенсируемостта на насрещното вземане едва след установяване на неговото съществуване, респ. ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на решението. Следователно, за разлика от материалноправното съдебното прихващане погасява двете насрещни задължения занапред, от влизане в сила на решението.

Ответниците основават предявеното от тях чрез компенсаторно възражение насрещно парично право на фактическото твърдение, че са извършили необходими и полезни разноски за предпазване на имота на ищците от погиване или съществено увреждане.

Установява се от заключението на тройната съдебно техническа експертиза, че в процесния имот собственост на ищците по делото са извършени сторително-монтажни работи /СМР/ на обща стойност 1397 лв. /т. 5 от заключението/, подробно описани в приложение № 1 от експертизата, а в имота на ответниците на стойност 4095 лв. – приложение № 2 от експертизата. Св. С. Я. изяснява в своите показания, че е участвал в ремонта, който бил извършен през 2014 г. от ответниците по делото. Съдът взе предвид и пояснението направено от в.л. Е. П. в съдебното заседание от 30.11.2016 г., че е налице технологична нужда от застъпване в имота на ищците при ремонта на имота на ответниците, т.е. за качествен ремонт в собствения си имот ответниците се е наложило да навлязат в имота на ищците и да ремонтират част от него. Тук е необходимо да се посочи и че съдът намира за недопустимо страните да се опитват да влияят на вещите лице както сочи в.л. К.– „когато правихме огледа страните ни се месеха в работата“. С оглед на посочената по-горе съдебна практика, а именно решение № 61/01.03.2016 г. на ВКС по гр.д. № 4578/2015 г., IV г.о., решение № 31/09.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 502/2011 г., III г.о., решение № 226/12.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 921/2010 г., IV г.о., решение № 841/19.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3530/2008 г., IV г.о., въззивният съд намира, че с оглед на събраните косвени доказателства по делото, ответниците са извършили ремонт на имота на ищците за сумата от 1397 лв. – съдът дава вяра на заключението на тройната съдебно-техническа експертиза поради обстоятелството, че единичната съдебно-техническа експертиза не съдържа разграничение на стойността на ремонтните работи в двата имота собственост на страните, нещо което е безусловно необходимо, тъй като ищците са се обогатили само със стойността на СМР извършени в техния имот. Аналогично на изложеното по-горе относно признанията на ответниците важи и за съдържащите се в исковата молба признания на ищците – по отношение на момента, в който са установили, че имотът им е бил заграден, а именно 2015 г., респ. когато за пръв път са установили, че ответниците са го ползвали без тяхно знание и съгласие. Поради това съдът приема, че ремонтът от 2014 г. е извършен от ответниците по делото, като те са навлезли в имота на ищците, ремонтирайки част от него. Ищците не твърдят и не доказват установените от вещите лица СМР в техния имот да са извършени от тях или от друго лице, поради което остава единствено възможния извод ремонтът да е извършен от ответниците заедно с ремонта на имота на ответниците. Действително не са представени фактури за разходи за материали и труд от страна на ответниците, но с оглед на всички обстоятелства по делото и наличните косвени доказателства съдът приема, че именно ответниците са извършили процесния ремонт на двата имота, в това число и този на ищците по делото. Съдът не приема възражението на процесуалния представител на ищците, че ремонт на покрив или конструкцията на сградата не били необходими разноски и не следвало да се възмездяват от ищците по делото. Възражението за погасяване по давност на вземанията на ответниците за извършените от тях разходи за ремонт е въведено за пръв път във въззивното производство по делото със становище представено от въззивника Р.С., поради което това възражение е преклудирано и съдът няма да го обсъжда /така т. 4 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК/.

При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи настоящата съдебна инстанция счита, че насрещно предявеното материално право е възникнало и наведеното от ответниците по делото чрез правопрекратително компенсаторно изявление насрещно парично притезание следва да бъде уважено за сумата в размер на 1397 лв.

Въззивният съд намира за необходимо да посочи и следното – при изграждане на своите фактически  и правни констатации по делото взе предвид, че от една страна, ищците твърдят, че ответниците са оградили и ползвали имота им без правно основание, но не били извършили ремонтни работи с цел обезпечаване на по-доброто му ползване, а от друга, ответниците твърдят, че не били ползвали имота, но извършили в него ремонтни работи. Следователно, твърденията на страните относно правнорелевантните обстоятелства за ползване, респ. ремонтиране на процесния склад, навеждани в хода на настоящия процес, са противоречиви. Истината като обективно състояние в цялостния причинен процес на фактите и явленията в обективната действителност е една единствена и неизменна от субективните възприятия, предпочитания и тактика на водене на съдебния процес, в неговите отделни фази – като динамичен фактически състав. Обясненията на страните и техните про-цесуални представители следва да се разглеждат в своето правно и житейско единство, при необходимия логически континуитет. А разкриването на истината е нормативно установена цел на съдебния процес, като този основен принцип е уреден изрично в Конституцията на Република България – арг. чл. 121, ал. 2 КРБ. Установи се, в процеса на доказване /макар и с редица косвени доказателства/, че ответниците по делото са ползвали склада на ищците без правно основание, извършвайки необходими ремонтни работи в него, за запазване на техния собствен склад. Ценени в тяхната съвкупност представените по делото доказателства - писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица, водят до единствения възможен извод относно действията на ответниците по упражняване  на фактическата власт върху склада, извършвайки СМР в него, за по-добро съхраняване на балите слама в него.

Поради несъвпадане на правните изводи, до който въззивната инстанция е достигнала, с правните съждения на първоинстанционния съд, решението на С. районен съд – в частта, в която са отхвърлени предявените кондикционни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, следва да  бъде отменено за сумата до 3020 лв. и ответниците осъдени да заплатят посочената сума на ищците, като бъде уважено направеното от тях възражение за прихващане в размер на 1397 лв., а в останалата отхвърлителна част до претендираните 3360 лв. потвърдено, т.е. ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищците сума в размер на 1623 лв.

В останалата обжалвана част решението като правилно следва да бъде потвърдено.

         При този изход на въззивното производство разноски се дължат на въззивниците съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 273 ГПК общо в размер на 1041,30 лв., от които 773 лв. за първата инстанция /адвокатско възнаграждение, възнаграждения за вещи лица и държавни такси/ и в размер на 268,30 лв. за въззивна инстанция /адвокатско възнаграждение и държавна такса/, освен това на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК разноски се дължат и на въззиваемите в общ размер на 594,48 лв., от които 336 лв. за първа и 258,48 лв. за въззивна инстанция /адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице/, съразмерно на уважената, респ. отхвърлена част от исковете.

С оглед на цената на активно и пасивно субективно съединените искове въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

 

        Мотивиран от гореизложеното, С.ят окръжен съд

 

                  Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение от 13.01.2017 г., постановено по гр.д. № 2546/2016 г. по описа на С. районен съд, в частта, с която предявените от Р.Р.С., С.И.С. и Д.Р.Р. срещу Д.Б.Г. и Д. Г. Г. /като ЕТ “Г.-Г. Г.-Д.Г.“/ субективно съединени искове с правно основание чл. 59 ЗЗД са отхвърлени за сумата до 3020 /три хиляди и двадесет/ лв. и с което Р.Р.С., С.И.С. и Д.Р.Р. са осъдени да заплатят на  Д.Б.Г. и Д. Г. Г. /като ЕТ “Г.-Г. Г.-Д.Г.“/ сумата над 336 лв. до присъдените 650 лв. разноски по делото като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

 

ОСЪЖДА по исковете с правно основание чл. 59 ЗЗД Д.Б.Г., ЕГН: ********** и адрес: ***, и Д. Г. Г., ЕГН: ********** и адрес: *** /като  ЕТ „Г.-Г. Г.-Д. Г.”, ЕИК: .../, да заплатят на Р.Р.С., ЕГН: ********** и адрес: *** . част, бл. ., вх., ет. . ап.., С.И.С., ЕГН: ********** и адрес: ***. част, бл., вх.., ет.., ап.., Д.Р.Р., ЕГН: ********** и адрес: ***, сумата от 1623,00 /хиляда шестстотин двадесет и три/ лв., представляваща обезщетение за лишаването им от ползване на 400 кв.м. от собствения им поземлен имот с идентификатор 68850.532.34, с административен адрес: град С., п.к. 6000 с площ от 1086 кв.м, с трайно предназначение на територията земеделска и начин на трайно ползване: за стопански двор, номер на имота по предходен план 002034, заедно с построената в имота СГРАДА с идентификатор 68850.532.34.1 със застроена площ от 190 кв.м., брой етажи 1 - един, с предназначение промишлена сграда, при граници, съседи на имота: 68850.114.183, 68850.532.184, 68850.532.36, 68850.532.35, за периода от 01.06. 2013 г. до 01.12.2015 г., КАКТО и за лишаването им от ползване на построената в имота СГРАДА с идентификатор 68850.532.34.1 със застроена площ от 190 кв.м., брой етажи 1-един, с предназначение промишлена сграда, за периода от 01.12.2015 г. до 03.06.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 03.06.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата над 1623 /хиляда шестстотин двадесет и три/ лв. до 3020 /три хиляди и двадесет/ лв., като погасени чрез прихващане с насрещно вземане на Д.Б.Г., ЕГН: ********** и адрес: ***, и Д. Г. Г., ЕГН: ********** и адрес: *** /като  ЕТ „Г.-Г. Г.-Д. Г.”, ЕИК: ... срещу Р.Р.С., ЕГН: ********** и адрес: *** . част, бл. ., вх. ., ет. ., ап.., С.И.С., ЕГН: ********** и адрес: ***. част, бл. ., вх.., ет.., ап.., Д.Р.Р., ЕГН: ********** и адрес: *** за сумата от 1397 /хиляда триста деветдесет и седем/ лева, представляваща извършени СМР за сграда с идентификатор 68850.532.34.1 със застроена площ от 190 кв.м., брой етажи 1-един склад.

 

ОСЪЖДА Д.Б.Г., ЕГН: ********** и адрес: ***, и Д. Г. Г., ЕГН: ********** и адрес: *** /като  ЕТ „Г.-Г. Г.-Д. Г.”, ЕИК: .../, да заплатят на Р.Р.С., ЕГН: ********** и адрес: *** . част, бл. ., вх. ., ет. ., ап.., С.И.С., ЕГН: ********** и адрес: *** . част, бл. ., вх., ет. ап.., Д.Р.Р., ЕГН: ********** и адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1041,30 лв., представляваща разноски по делото, от които 773 лв. за първата инстанция /адвокатско възнаграждение, възнаграждения за вещи лица и държавни такси/ и 268,30 лв. за въззивна инстанция /адвокатско възнаграждение и държавна такса/.

 

ОСЪЖДА Р.Р.С., ЕГН: ********** и адрес: *** . част, бл. ., вх. ., ет. ., ап.., С.И.С., ЕГН: ********** и адрес: *** . част, бл. ., вх.., ет.., ап.. Д.Р.Р., ЕГН: ********** и адрес: *** да заплатят на Д.Б.Г., ЕГН: ********** и адрес: ***, и Д. Г. Г., ЕГН: ********** и адрес: *** /като  ЕТ „Г.-Г. Г.-Д. Г.”, ЕИК: .../, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 594,48 лв., от които 336 лв. за първа и 258,48 лв. за въззивна инстанция /адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице/.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 13.01.2017 г. на С. районен съд постановено по гр. д. № 2546/2016 г., в останалата обжалвана част.

 

 Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ:                    1.

 

 

 

                                                                                              2.