Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер…228……………………06.07.2017 година……………..Град С.    

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…шести юни………….……………………………………………..Година 2017

В публичното заседание в следния състав: 

                                              

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                    СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар Стойка Стоилова………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от……………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1199……по описа за 2017…………...година.

        

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

         Образувано е по въззивна жалба подадена от И.К.В. чрез адв. Е.Н. и по въззивна жалба на “С.“ ЕООД чрез адв. Т.Р. против решение № 93/26.01.2017 г. по гр. д. № 2126/2016 г. на Старозагорски районен съд – първата въззивна жалба против решението в частта му, с която е признато за установено по отношение на М.П. и “С.“ ЕООД че И.В. е собственик на 527/9000 ид.ч. от  подробно описана във въззивната жалба НИВА от 28,003 дка, трета категория, местност “Ч.“ и е осъдил “С.“ ЕООД да предаде владението върху посочената ид. част от нивата, като е отхвърлил исковете по отношение на 527/9000 ид.ч. от НИВА от 55,499 дка, местност зад “К.“ подробно описана /два пъти/ както в обстоятелствената ччаст въззивната жалба, а втората въззивна жалба против решението в частта му, с която е признато за установено, че ищците по делото са собственици на ид. части от процесните недвижими имоти и дружеството е осъдено да предаде владението върху ид. части.

         Във въззивната жалба на И.К.В. са въведени конкретни оплаквания срещу съдебното решение, като се заявява, че неправилно съдът приел, че ищецът е собственик на 527/9000 ид.ч. от НИВА от 28,003 дка, трета категория, МЕСТНОСТ „Ч.“, а по отношение на другите две ниви не притежавал собственост. Ищецът бил собственик на 1/16 ид.ч. от нивите по наследство, което се установявало от писмените доказателства и уточняващата молба. На публична продан били продадени 1/12 от нивите с площ 30,406 дка, местност „Л.“ и с площ 55,498 местност „З.“. Сънаследницата С. В. притежавала 1/8 ид.част от наследствените имоти, а не 1/24 ид.части както приел съда, тъй като сключеният с В. В. брак бил втори за нея. В резултат на разпоредителните сделки от ЧСИ М. Д. остатъка от собствеността на ищеца възлизала на 527/9000 ид. части от трите ниви. Неправилно било и решението по ревандикационния иск в неговата отхвърлителна част за предаване на владението на 527/9000 ид.части от нивите с площ 30,406 дка, местност „Л.“ и с площ 55,498 местност „З.“. Моли се за отмяна на съдебното решение в обжалваната част, уважаване на предявения иск и присъждане на разноски.

         По тази въззивна жалба са постъпили отговори в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от М.П. и “С.“ ЕООД чрез адв. Т.Р. с еднакви възражения срещу въззивната жалба. Сочи, се че въззивната жалба е частично недопустима, респ. в останалата част неоснователна. От писмените доказателства по делото се установявало, че въззивникът бил собственик на ид. части само от една от трите процесни ниви - НИВА от 28,003 дка, трета категория, МЕСТНОСТ „Ч.“, като правилно претенцията била отхвърлена за останалите две ниви. Молят за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на съдебното решение, претендират разноски. Оспорва се направеното доказателствено искане, не правят свои собствени доказателствени искания.

Във въззивната жалба на “С.“ ЕООД се прави оплакване, че решението било процесуално недопустимо в установителната част, тъй като установителен иск спрямо дружеството не бил предявен, а по отношение на осъдителната част било неправилно. Дружеството никога не било оспорвало правото на собственост върху нивите на ищците по делото с изключение на И.В.. Неправилно дружеството било осъдено да предаде владението върху процесните ниви, тъй като упражнявало държане по силата на договор за аренда ат 18.11.2014 г. Договорът бил сключен със съсобственик на имотите, а именно М.П. и съгласно чл. 3, ал. 4 от Закона за арендата в земеделието отношенията между съсобствениците се уреждали съгласно чл. 30, ал.3 ЗС. Моли за отмяна на съдебното решение в обжалвана част и отхвърляне на иска, претендира разноски. Не са направени доказателствени искания.

         В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба подадена от “С.“ ЕООД от ищците в първоинстанционното производство И.В., В.В., Т.В., В.Т., Л.Т., С.К., Д.Б., Т.В., Д.В., А.Д., Д.П. и М.М. чрез адв. Е.Н.. В него е оспорена подадената въззивна жалба, като се сочи, че първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение. С. В. притежаваща 1/8 ид.част от процесните имоти се разпоредила с повече отколкото притежавала и поради това М.П. не е придобил повече от 1/8 ид.част. М.П. незаконосъобразно сключил договор за аренда, без знанието на останалите съсобственици и правилно съдът осъдил арендатора да върне владението върху ид.части на ищците. Молят за отхвърляне на въззивната жалба, претендират разноски.

В частта, в която е отхвърлен установителният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК предявен от И.К.В. срещу М.П.П. по отношение на НИВА от 30.406 дка, трета категория, местност Л., представляваща имот № 007007 по плана за земеразделяне на С. С.общ.С., при граници: имот № 000167 - напоителен канал на Община С., имот № 007008 - нива на Д. Г. И., имот № 000105 - полски път на Община С., имот № 007006 - нива на В. П. М. първоинстанционното съдебно решение е влязло в законна сила като необжалвано /чл. 296, т. 2 ГПК/. В обстоятелствената част и петитума на въззивната жалба /стр. 1 и стр. 3/  се иска отмяна на решението в частта му само относно НИВА от 55.499 дка, от които 53.835 дка трета категория и 1.664 дка четвърта категория, местност З., представляваща имот № 061008 по плана за земеразделяне на С. С.общ.С., при граници: имот № 061009 - мочурище на Община С., имот № 061019 - нива на Ж. И. И., имот № 061018 - нива на Г. И. Г., имот № 000243 - напоителен канал на Община С., имот № 061021 - нива на Г. К.К., имот № 000242 - отводнителен канал на МЗХ-ХМС – посочената нива е описана на два пъти като правните изводи на първата инстанция по отношение на нея ще бъдат предмет на въззивната проверка. Влязло е в законна сила и по отношение на останалите ищци – В.К.В., Т.С.В., В.Г.Т., Л.Д.Т., С.Г.К., Д.Г.Б., Т.Т.В., Д.К.В., А.В.Д., Д.В.П., М.К.М. по предявеният от тях иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК срещу М.П.П. за трите процесни ниви.

По въззивната жалба на И.К.В.:

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемите:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.

Старозагорски районен съд, е бил сезиран с установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното решение по иска на И.В. първата инстанция е приела, че ищецът не притежава право на собственост върху НИВА от 55.499 дка, от които 53.835 дка трета категория и 1.664 дка четвърта категория, местност З., представляваща имот № 061008 по плана за земеразделяне на С. С.общ.С., при граници: имот № 061009 - мочурище на Община С., имот № 061019 - нива на Ж. И. И., имот № 061018 - нива на Г. И. Г., имот № 000243 - напоителен канал на Община С., имот № 061021 - нива на Г. К.К., имот № 000242 - отводнителен канал на МЗХ-ХМС, тъй като притежаваната от него 1/16 ид. част от нея била възложена на купувача по изп.д. № 214/2007 г. по описа на ЧСИ М. Д. /дори е било възложено повече отколкото е притежавала ищецът – 1/12 ид.ч./. Поради това е отхвърлил иска.

Обжалваното съдебно решение е законосъобразно, постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон и въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

Във връзка с доводите по въззивната жалба следва да се добави и следното:

По отношение на възражението, че въззивникът бил собственик на 1/16 ид.ч. от всички имоти, а ЧСИ М. Д. изнесла на публична продан 1/12 ид.ч. от тях следва на първо място да се посочи, че 1/12 ид ч. от недвижим имот е ПО-ГОЛЯМА от 1/16 ид. част от същия недвижим имот. Следователно ищецът не притежава, а и няма как да притежава собственост от НИВА от 55.499 дка, от които 53.835 дка трета категория и 1.664 дка четвърта категория, местност З., представляваща имот № 061008 по плана за земеразделяне на С. С.общ.С., при граници: имот № 061009 - мочурище на Община С., имот № 061019 - нива на Ж. И. И., имот № 061018 - нива на Г. И. Г., имот № 000243 - напоителен канал на Община С., имот № 061021 - нива на Г. К.К., имот № 000242 - отводнителен канал на МЗХ-ХМС, тъй като е била продадена за негови задължения неговата идеална част от имота и дори повече от нея както правилно е посочил районният съд /постановление от 12.12.2013 г. на ЧСИ М. Д./.

По отношение на НИВА от 28.003 дка, трета категория, местност Ч., представляваща имот № 048006 по плана за земеразделяне на С. С.общ.С., при граници: имот № 000229 - напоителен канал на Община С., имот № 048005 - нива на Г. К.К., имот № 000231 - отводнителен канал на МЗХ-ХМС и имот № 048007 - нива на К. К. Ж. съдът приема, че същата действително не е била обект на продажба и ищецът е съсобственик. Първата инстанция е уважила изцяло установителния иск на ищеца за този имот, като е признала собственост за него върху 527/9000 ид.ч., като решението не е обжалвано от ответниците по делото. Съгласно уточняващата молба на процесуалния представител на ищците от 24.10.2016 г. И.В. е претендирал да е носител на право на собственост върху 527/9000 ид. ч. от трите процесни имота и съдът правилно е отчел приложението на диспозитивното начало. До сочената във въззивната жалба 1/16 ид.ч. от този имот решението няма СПН и ако въззивникът счита, че притежава по-голяма идеална част може да предяви нов иск, но подобна претенция заявена за пръв път с въззивната жалба не може да бъде уважена. Освен това във въззивната жалба се сочи още, че въззивникът бил собственик на 527/9000 ид.ч. от трите имота както това обстоятелство било посочено в уточняващата молба. При това положение и при уважаване на установителния иск предявен от въззивника изцяло в съответствие с претенцията доводите във въззивната жалба относно негова собственост на нивата от 28,003 дка в размер на 1/16 ид.ч. са неоснователни.

Относно възражението, че С. В. била собственик на 1/8 ид.ч. от процесните имоти, а не на 1/24 ид.ч. съдът намира, че това действително е така, тъй като М. Т. И И. Т. са деца от нейн предходен брак. Това обаче не води до други правни изводи, защото посочените лица не са страни по делото, те не претендират да са носители на право на собственост върху процесните ниви. Освен това С. В. се е разпоредила с ½ ид.ч. от всички процесни ниви, т.е. дори с повече от това, което е притежавала като собственост и нито тя нито нейни правоприемници – универсални или частни могат да се легитимират като съсобственици. Следователно не е релевантно за делото дали тя е притежавала 1/8 ид.ч. или както е приела първата инстанция – 1/24 ид.ч. поради наличието на нейни низходящи, още повече, че 1/8 ид.ч. е повече от 1/24 ид.ч. и по този начин няма да се промени правното положение на въззивника.

По довода за разлика в собствеността на въззивника настъпила след разпореждането на ЧСИ М. Д. съдът намира за необходимо да посочи отново, че ЧСИ се е разпоредил с 1/12 ид.ч. от собствеността на И.В. върху двете ниви и поради това не е останала негова собственост върху тях – първоначално ищецът В. е твърдял, че притежава 1/32 ид.ч., с уточняваща молба, че притежава 527/9000 ид.ч. и с въззивната жалба – 1/16 ид.ч. по наследство. Обединяващото трите претендирани части е обстоятелството, че всички те са по-малки от продадената от ЧСИ 1/12 ид.ч.

Изложените дотук съображения са важими и за жалбата в частта и по ревандикационния иск, тъй като за да се уважи искането за осъждане на “С.“ ЕООД да предаде владението върху двете процесни ниви следва да е налице собственост на въззивника върху тах каквато не се установи по делото.

С оглед изложеното първоинстанционното решение в тази част следва да бъде потвърдено.

По въззивната жалба на “С.“ ЕООД :

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемите:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.

Старозагорски районен съд, е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 108 ЗС.

За да постанови обжалваното решение по иска с правно основание чл. 108 ЗС първата инстанция е приела, че ответникът М.П. не е едноличен собственик на земеделските земи, предмет на договор за аренда от 18.11.2014 г. и това негово действие /сключването на договора/ не може да породи правно действие по отношение на притежаваните от ищците дялове от съсобствеността. Поради това е уважила иска.

Въззивният съд не споделя правните изводи на първата инстанция по съществото на спора.

На първо място следва да се посочи, че доводът във въззивната жалба за недопустимост на съдебното решение е неоснователен. Според задължителните указания, дадени в т. 2А от Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 от Закона за собствеността, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Това е необходимо, тъй като независимо от диспозитива на съдебното решение относно предаването на владението, силата на пресъдено нещо на това решение ще се формира относно предмета на делото, който в случая с иска по чл. 108 ЗС е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание. Поради тази причина при предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС, съдът с отделни диспозитиви установява правото на собственост на ищеца и осъжда ответника да предаде на ищеца владението върху имота.

Не се спори между страните и е установено по делото, че ответникът М.П. е съсобственик на трите земеделски имота и в качеството си на такъв е сключил на 18.11.2014 г. договор за аренда на земеделска земя с втория ответник “С.“ ЕООД. Съгласно чл. 3, ал. 4 от Закона за арендата в земеделието в редакцията му към момента на сключване на договора „Когато договорът за аренда е сключен само от някои от съсобствениците на земеделската земя, отношенията помежду им се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 от Закона за собствеността“. Сегашната редакция на посочената норма не намира приложение по силата на пар. 7 от ПЗР на Закона за арендата в земеделието, следователно сключеният от единия съсобственик договор за аренда обвързва и останалите съсобственици. В този смисъл управителните действия, включително сключването на облигационни договори по повод ползването, не съставляват такива, които отричат правата на собственика, респ. съсобственика. Договорът за аренда е облигационен по повод ползването на земеделска земя и/или недвижимите и движими вещи за земеделско производство съгласно легалното определение в чл. 2 Закона за арендата в земеделието/ЗАЗ/, като арендодателят предоставя за временно ползване обекта на договора, а арендаторът заплаща определено с договора арендно плащане.Този договор може да бъде сключен от всеки съсобственик, при изричното или мълчаливо/т.е. без противопоставяне/ съгласие на останалите, като отношенията по повод получените арендни плащания се уреждат съгласно чл. 30, ал.3 ЗС. Тази възможност, следваща нормите на чл. 30 и сл. ЗС е изрично уредена с новата ал. 4 на чл. 3 ЗАЗ, публикувана в ДВ бр.13/2007 г. Следователно сключването на договор за аренда, както преди,така и след приемането на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ,съставлява управително действие по отношение на вещта /в този смисъл е решение № 8/19.02.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 5109/2013 г., ІІ г.о/. Дори и да се приеме за правилна позицията на първата инстанция за наличие на разпоредително действие с оглед срока на договора от 20 години /още повече, че към момента на сключване на договора максималният срок е бил 50 години/ то поне към настоящия момент правата на арендатора върху имотите са противопоставими на останалите съсобственици за срок от 5 години от сключването на договора за аренда, тъй като съгласно редакцията на  чл. 4 ЗАЗ към момента на сключването на договора, минималният срок на договора за аренда е четири стопански години. Договорът е сключен на 18.11.2014 г. и към настоящия момент този четиригодишен срок все още не е изтекъл /така решение № 129/30.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 268/2015 г., I г.о./. В посоченото решение е прието още, че лице, което може да извършва само действия по обикновено управление на земеделска земя, не може да сключва договор за аренда за срок, по-голям от минимално установения в  чл. 4 ЗАЗ, а както се посочи към настоящия момент минималния предвиден в закона срок все още не е изтекъл.

С оглед изложените съображения първоинстанционнот решение следва да бъде отменено в частта му, с която е уважен ревандикационният иск за предаване на владението на процесните недвижими имоти и постановено ново, с което тази претенция да бъде отхвърлена. В останалата си установителна част следва да бъде потвърдено.

По разноските:

С оглед изхода на спора по въззивната жалба подадена от И.В. следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на М.П. сумата от 360 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция и на “С.“ ЕООД разноски в размер на 360 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.

По въззивната жалба на “С.“ ЕООД с оглед нейната основателност и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемите страни по нея, а именно В.К.В., Т.С.В., В.Г.Т., Л.Д.Т., С.Г.К., Д.Г.Б., Т.Т.В., Д.К.В., А.В.Д., Д.В.П. и М.К.М. следва да заплатят на въззивника сумата от 1200 лв. адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция и 600 лв. за първата инстанция, както и държавна такса в размер на 82 лв.

Възражението за прекомерност е неоснователно поради разграничаването на сумата от 1560 лв. в договора за правна защита и съдействие от 01.06.2017 г.

 

        Воден от горните мотиви, Окръжният съд

 

                  Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение № 93/26.01.2017 г. на С. районен съд постановено по гр. д. № 2126/2016 г., в частта, с която „С.“ ЕООД е осъдено по иска с правно основание чл. 108 ЗС да предаде владението на В.К.В., И.К.В., Т.С.В., В.Г.Т., Л.Д.Т., С.Г.К., Д.Г.Б., Т.Т.В., Д.К.В., А.В.Д., Д.В.П., М.К.М. на следните недвижими имоти: НИВА от 28.003 дка, трета категория, местност Ч., представляваща имот № 048006 по плана за земеразделяне на С. С.общ.С., при граници: имот № 000229 - напоителен канал на Община С., имот № 048005 - нива на Г. К.К., имот № 000231 - отводнителен канал на МЗХ-ХМС и имот № 048007 - нива на К. К. Ж.; НИВА от 55.499 дка, от които 53.835 дка трета категория и 1.664 дка четвърта категория, местност З., представляваща имот № 061008 по плана за земеразделяне на С. С.общ.С., при граници: имот № 061009 - мочурище на Община С., имот № 061019 - нива на Ж. И. И., имот № 061018 - нива на Г. И. Г., имот № 000243 - напоителен канал на Община С., имот № 061021 - нива на Г. К. К., имот № 000242 - отводнителен канал на МЗХ-ХМС; и НИВА от 30.406 дка, трета категория, местност Л., представляваща имот № 007007 по плана за земеразделяне на С. С.общ.С., при граници: имот № 000167 - напоителен канал на Община С., имот № 007008 - нива на Д. Г. И., имот № 000105 - полски път на Община С., имот № 007006 - нива на В. П. М.,  като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ  иска за осъждане на „С. “ ЕООД, ЕИК: …. и адрес: гр. С., ул. „Ш.“ №. да предаде на В.К.В., ЕГН: ********** ***, И.К.В., ЕГН: ********** ***, Т.С.В., ЕГН: ********** ***, В.Г.Т., ЕГН: ********** ***, Л.Д.Т., ЕГН: ********** ***, С.Г.К., ЕГН: ********** ***, Д.Г.Б., ЕГН: ********** ***, Т.Т.В., ЕГН: ********** ***, Д.К.В., ЕГН: ********** ***, А.В.Д., ЕГН: ********** ***, Д.В.П., ЕГН: ********** ***, М.К.М., ЕГН: ********** *** владението върху следните недвижими имоти: НИВА от 28.003 дка, трета категория, местност Ч., представляваща имот № 048006 по плана за земеразделяне на С. С.общ.С., при граници: имот № 000229 - напоителен канал на Община С., имот № 048005 - нива на Г. К.К., имот № 000231 - отводнителен канал на МЗХ-ХМС и имот № 048007 - нива на К. К. Ж.; НИВА от 55.499 дка, от които 53.835 дка трета категория и 1.664 дка четвърта категория, местност З., представляваща имот № 061008 по плана за земеразделяне на С. С.общ.С., при граници: имот № 061009 - мочурище на Община С., имот № 061019 - нива на Ж. И. И., имот № 061018 - нива на Г. И. Г., имот № 000243 - напоителен канал на Община С., имот № 061021 - нива на Г. К. К., имот № 000242 - отводнителен канал на МЗХ-ХМС; и НИВА от 30.406 дка, трета категория, местност Л., представляваща имот № 007007 по плана за земеразделяне на С. С.общ.С., при граници: имот № 000167 - напоителен канал на Община С., имот № 007008 - нива на Д. Г. И., имот № 000105 - полски път на Община С., имот № 007006 - нива на В. П. М. на основание чл. 108 ЗС.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 93/26.01.2017 г. на С. районен съд постановено по гр. д. № 2126/2016 г. в останалата му обжалвана част.

 

ОСЪЖДА И.К.В., ЕГН: ********** ***, да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК:.. и адрес: гр. С., ул. „Ш.“ № . сумата от 360 /триста и шестдесет/ лева представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.

 

ОСЪЖДА И.К.В., ЕГН: ********** *** да заплати на М.П.П., ЕГН: **********, и адрес: *** сумата от 360 /триста и шестдесет/ лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.

 

ОСЪЖДА В.К.В., ЕГН: ********** ***, И.К.В., ЕГН: ********** ***, Т.С.В., ЕГН: ********** ***, В.Г.Т., ЕГН: ********** ***, Л.Д.Т., ЕГН: ********** ***, С.Г.К., ЕГН: ********** ***, Д.Г.Б., ЕГН: ********** ***, Т.Т.В., ЕГН: ********** ***, Д.К.В., ЕГН: ********** ***, А.В.Д., ЕГН: ********** ***, Д.В.П., ЕГН: ********** ***, М.К.М., ЕГН: ********** *** да заплатят на „С.“ ЕООД, ЕИК: … и адрес: гр. С., ул. „Ш.“ № . сумата от 1800 /хиляда и осемстотин/ лв. разноски за адвокатско възнаграждение общо за двете съдебни инстанции и сумата от 82 /осемдесет и два/ лв. за държавна такса пред въззивната инстанция.

 

РЕШЕНИЕТО в необжалваната му част е влязло в законна сила.   

  

         Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в месечен срок от съобщаването му на страните.    

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                  

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:                   1.

 

 

 

                                                                                               2.