Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Номер…263…………………20.07.2017 година……………..Град Стара Загора    

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…двадесети юни….……..……………………………….…………..Година 2017

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар…Стойка Стоилова………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1222……по описа за 2017…………...година.

 

         Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

         С решение № 71/15.02.2017 г. по гр.д. № 1363/2016 г. на К. районен съд е отхвърлен искът, предявен от П.А.Г. против В.В.К. с правно основание чл. 29, ал. 3 СК за признаване в полза на ищцата на дял от 2/3 ид. части от семейното им имущество поради по-голям принос за придобиването му.

Решението на К. районен съд е обжалвано от ищцата. Въззивницата сочи за неправилен правния извод на районния съд, че посочените във въззивната жалба недвижими имоти са лична собственост на ответника по делото. За двуетажната масивна жилищна сграда се изяснява, че е построена през 1987 г., страните по делото са сключили граждански брак през 1985 г., а правото на строеж било учредено през 1984 г. Това означавало, че правото на строеж било реализирано по време на брака и сградата била съпружеска имуществена общност. Останалите недвижими имоти също били придобити по време на брака, което се установявало от разпитаните по делото свидетели. Позовава се на съдебна практика подробно изброена във въззивната жалба. Освен това въззивницата имала по-голям принос в придобиването на общото имущество предвид получаването на значително по-големи от нея доходи. Налице бил значително по-голям принос в придобиването на общото имущество, която обуславял получаването на по-голям дял от ищцата. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на иска, претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство В.В.К.. В открито съдебно заседание жалбата се оспорва чрез процесуален представител – адв. Л.Д., който моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:

Предявен е от П.А.Г. срещу В.В.К. иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на К. районен съд, като по този начин те стават част от мотивите на настоящия съдебен акт. Всички доказателства по делото са подробно и обосновано обсъдени от първата инстанция, страните не спорят за фактите по делото и във въззивната жалба не са релевирани оплаквания по отношение на установената от районния съд фактическа обстановка.

Предмет на настоящото въззивно производство са правните изводи на първата инстанция относно характера /СИО или не/ на процесното имущество и наличието или не на по-голям принос на въззивницата при придобиването му.

1/ По въпроса за наличието на СИО върху процесното имущество въззивният съд не споделя правните изводи на първата инстанция за наличие на лична собственост на ответника по делото на процесното имущество, като намира, че същото е съпружеска имуществена общност поради следното:

Действително правото на строеж за двуетажната монолитна жилищна сграда е учредено на въззиваемия преди сключването на брака – на 03.01.1984 г. /бракът е сключен на 04.08.1985 г./. Преди сключването на брака е издадено и разрешението за строеж – 09.10.1984 г. Не е спорно обаче между страните по делото, а и ответникът признава в отговора на исковата молба, че жилищната сграда е била построена през време на брака с младоженчески заем. Действително ответникът сочи, че към момента на брака изкопните работи са били довършени и са били положени основите, но меродавният момент за определяне на къщата като СИО е завършването на сградата в груб строеж /така определение № 357/11.06.2010 г. на ВКС по ч.гр.д. № 352/2010 г., IV г.о./, за което страните не спорят, че е настъпило по време на брака. Поради изложените съображения въззивният съд намира, че в случая е приложима практиката на ВКС постановена по реда на чл. 290 ГПК, а именно решение № 216/15.10.2013 г. на ВКС по гр.д. № 2925/2013 г., I г.о. и цитираната в него задължителна и незадължителна практика на ВКС, като в тези съдебни актове е прието, че когато на единия от съпрузите безвъзмездно е отстъпено право на строеж, това право е негова лична собственост по смисъла на чл. 20, ал. 1 СК 1985 г. /отм./, а съпружеска имуществена общност е сградата, която е построена при реализиране на това право от двамата съпрузи. В цитираните решения изрично се сочи, че ако по време на брака съпрузите са построили сграда върху чужд имот на основание право на строеж, отстъпено в полза на единия от тях чрез дарение или срещу личен имот, построената по време на брака сграда ще придобие статут на съпружеска имуществена общност, дори съпругът - титуляр на правото на строеж да не е прехвърлил идеална част от него на другия съпруг. Следователно когато правото на строеж съставлява лично по смисъла на чл. 20, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./ имущество на единия съпруг, то запазва този си характер и след построяването на обекта, за който е учредено, доколкото и след реализирането му продължава да съществува в латентно състояние и само носителят му може да възстанови обекта, ако последния погине. В този смисъл при спор по чл. 21 СК от 1985 г. /отм./ касаещ сградата, построена въз основа на отстъпената безвъзмездно на единия съпруг суперфиция не настъпва трансформация на лично имущество в размер на стойността на правото на строеж. Съпругът суперфициар продължава да бъде едноличен носител на съществуващото в латентно състояние право на строеж, а съпружеска имуществена общност е само построената с общи средства сграда, респ. идеална част от сграда /така решение № 259/21.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 96/2011 г., II г.о./. Изложените мотиви са важими и са наличието на СИО върху едноетажен монолитен двоен гараж и едноетажен монолитен единичен гараж, които са построени върху същия терен през време на брака.

По отношение на наличието на съпружеска имуществена общност върху зеземеделска земя /една нива с площ 880 кв.м./ подробно описана в исковата молба съдът намира, че общност е налице. От една страна първата инстанция не е отчела, че самият ответник не е възразил относно принадлежността на нивата към общността – в отговора на исковата молба /стр. 3/ е посочил, че „именно поради това доверителят ми имал волята да придобие имота за семейството“. От друга страна данни за произхода на средствата, с които е закупен имота се съдържат единствено в показанията на св. Стефан К. – „нивата купих със средства от касата на сервиза“, но нито ответникът твърди, нито свидетелят установява, че тези средства /дори и да се приеме, че нивата е закупена със средства на свидетеля/ са дарение от страна на св. К. към ответника по делото. В тази връзка съдът съобрази и практиката на ВКС обективирана в решение № 222/24.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 982/2010 г., I г.о., в което е прието, че не съществува законова презумпция, че дареното от родителите /в случая сина на бившите съпрузи/ на единия съпруг е само за него, а не за семейството, поради което обстоятелството, на кого е дарена парична сума или имот, подлежи на доказване на общо основание от страната, която твърди, че дарението е направено в нейна полза. В случая каква е била волята на дарителя – да надари собственото си дете /в случая възходящ/ или семейството следва да бъде доказана на основание чл. 154, ал. 1 ГПК от ищцата, която черпи права от този факт. По делото нито се твърди от ответника, че синът му е дарил средствата за закупуване на нивата, нито подобно дарение се установява от доказателствата по делото.

2/ По въпроса за наличие на по-голям принос на ищцата в придобиването на семейното имущество съдът намира следното:

Съгласно чл. 29, ал. 3 СК при прекратяване на съпружеската имуществена общност съдът може да определи по-голям дял от общото имущество на единия съпруг, ако приносът в придобиването му значително надхвърля приноса на другия съпруг. Искът по чл. 29, ал. 3 СК е конститутивен, като законът е предвидил изключение от законовия принцип за равенство на дяловете в прекратената съпружеска имуществена общност, при наличие на принос на единия съпруг, който значително надхвърля приносът на другия в придобиването на имуществото, по време на брака. В случая ищцата претендира по-голям дял /2/3 ид.ч./ от придобитото по време на брака имущество. Като основание за това сочи изпращаните от нея суми на семейството през време на работата й в Италия и погасяването на кредит, договор за който е сключен през време на брака. За да бъде основателен искът, следва да се установи по категоричен начин, че е налице значителено по-голям принос на единия съпруг, като приносът не се измерва единствено с получавания доход. Когато и двамата съпрузи са изпълнявали възложените им от чл. 17 СК задължения и чрез взаимно разбирателство, общи усилия и съобразно със своите възможности, имущество и доходи са осигурявали благополучието на семейството и са се грижили за отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на децата, няма да е налице основание за изменяне на равенстното на дяловете, установено от чл. 28 СК. Приносът в придобиването на имуществото като критерий за по-голям дял и предпоставките за определянето му, а именно, че трябва да се установява не само чрез съпоставяне трудовото възнаграждение на съпрузите, а като се държи сметка и за полагания от тях труд в домакинството на семейството, за отглеждането на децата от брака, за създадената спокойна обстановка на другия съпруг да се труди и твори и за всички други обстоятелства, които са от значение за приноса в придобиванията на общите вещи и изграждане благополучието на семейството – т. 8 от ППлВС № 5/1972 г. На преценка подлежи и фактът дали съпругът не е работил, без да е бил нетрудоспособен, или е разпилявал систематически придобитите от него средства /така решение № 73/13.07.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4874/2014 г., I  г.о./.

Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК ищцата следва да докаже своя принос и то във всички уредени от законодателя форми, като на никоя от тях не може да бъде даден приоритет, тъй като законодателят е равнопоставил всички форми на принос. В този смисъл е решение № 237/27.08.2011 г. на ВКС по гр.д. № 931/2010 г., I г.о. и решение № 136/11.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 607/2016 г., I г.о., в които е прието, че на никоя от проявните форми на принос /осигуряване на доходи, работа в домакинството и грижа за децата/ не трябва да се дава приоритет, тъй като дължимото поведение на всеки от съпрузите в брака е с взаимно разбирателство, общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигури благополучието на семейството и грижи за отглеждането, възпитанието и издръжката на децата. Посочено е, че при преценката на приноса на всеки един от съпрузите не следва да се дава приоритет на никоя от формите на приноса за сметка на друга, тъй като и законодателят е равнопоставил всички форми на принос. В същия смисъл е и становището, изразено в решение № 215/23.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1014/2010 г., II г.о, решение № 73/13.07.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4874/2014 г., I г.о. и решение № 72/15.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 290/2016 г., II г.о, в които е прието, че приносът, изразяващ се във влагане на средства не е по-значим от приноса, изразяващ се в личен труд или в грижи за децата и работа в домакинството, като преценката следва да се извършва винаги конкретно чрез съпоставяне на приноса на двамата съпрузи, независимо от начина, по който всеки един от тях е съдействал за материалните придобивки на семейството /така и определение № 105/22.02.2016 г. на ВКС по гр.д. № 419/2016 г., I г.о./.

Според приетото в сочената съдебна практика на ВКС, съдът може да определи по-голям дял от общото имущество по реда чл. 29, ал. 3 СК само в хипотезата на „изключителен случай“ по смисъла на закона. Такъв не е налице, когато и двамата съпрузи са изпълнявали задълженията си посредством взаимно разбирателство и общи усилия и съобразно със своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитанието и издръжката на децата. Не е налице „изключителен случай“ и при неравенство в размера на реализираните от съпрузите доходи, тъй като е необходимо да се изследва цялостния принос за придобиването, вкл. чрез полагания труд в домакинството, отглеждането и възпитанието на децата и всички други обстоятелства от значение за приноса в придобиванията на общите вещи и изграждане благополучието на семейството. Определянето на приноса на всеки от съпрузите не може да се извърши по математически начин чрез съпоставяне само на доходите на всеки от тях, а като се отчетат всички конкретни обстоятелства относно полаганите грижи за децата и семейството, работа в общото домакинство, помощ в работата на другия съпруг и др. След съвкупна преценка на всички факти по делото въззивният съд намира, че преценено конкретно и след съобразяване на сочените от ищцата обстоятелства за нейния по-голям принос, няма основание да се приеме, че съпругата има по-голям принос в придобиването на имуществото. Ответникът по делото е работил през цялото време, през което е съществувал бракът – „и двамата ми родители работеха, като до настоящия момент не е имало период, в който някои от тях да е бил безработен“ /св. Манолова, дъщеря на страните/, „не е имало период, в който баща ми да не е имал месечен доход и да не е имал работа“ /св. К., син на страните/. Действително ищцата по делото е изпращала след 2006 г. суми свързани със строителство на етажи от къщата, но следва да бъде отчетен фактът, че за сметка на това ответникът е участвал с личен труд в нейното изграждане – това обстоятелство се установява от показанията на св. Манолова, К., Атанасов и Чауш. Не може да се приеме, че приносът, изразяващ се във влагане на средства в строежа на къщата е по-значим от приноса, изразяващ се в личен труд при нейното изграждане. Отделно от това съдът съобрази, че процесната къща е изградена при реализиране на право на строеж на ответника по делото, което е негова лична собственост, като въпреки, че сградата е СИО, следва да се отчете като принос и личното на въззиваемия право на строеж, инкорпорирано/вложено в построената сграда /така решение № 1197/10.12.2008 г. на ВКС по гр.д. № 3506/2007 г., III г.о./. И двамата родители са се грижили за домакинството и децата, като в определени периоди от брака дори са работили заедно. Необходимо е да се посочи, че ищцата съсредоточава своите аргументи за по-голям принос в периода 2006 г. – 2015 г. с оглед на работата й в Италия и получаваното от нея трудово възнаграждение, но приносът се преценява за цялото времетраене на брака. Освен това са налице данни по делото, че ищата е предоставила на сина си сума в размер на 20 000 лв. /показания на св. К./ за закупуване на инструменти за неговия автосервиз и не може тази сума да се отчете като принос за придобиване на семейното имущество. Установява се от заключението на съдебно-икономическата експертиза, че ответникът е внесъл по каса на сметка на ищцата суми в общ размер на 11 390 лв., т.е. не само ищцата е внасяла по неговите сметки парични средства. Следва да се посочи също, че ответникът не е извършвал тегления от сметката на своята съпруга /т. 6 от експертизата/, което води до извода, че семейството не се е издържало само с нейните приходи. Не е без значение и обстоятелството, че ответникът освен, че е работил през цялото времетраене на брака, не е разпилявал семейните средства, не пиянствал и т.н. /показания на св. Манолова, св. Чауш/. Фактът на дългогодишно пребиваване на ищцата в чужбина с цел работа и по-добри доходи обосновава извод на съда, че през това време ответникът се е грижил изцяло за семейното имущество в България, вкл. и за домакинството. Въпросът за теглени кредити от съпрузите за семейни нужди, погасявани само от единия от тях е ирелевантен. Това е така, защото теглените кредити са били за нуждите на семейството, за тях бившите съпрузи са отговаряли солидарно /чл. 32, ал. 2 СК/ и погасяването на кредита от единия съпруг не обосновава наличието на по-голям принос, а само възникването на облигационни отношения между двамата бивши съпрузи /така решение № 232/12.08.2014 г. на ВКС по гр.д. № 7488/2013 г., IV г.о./. По изложените съображения съдът намира, че двамата съпрузи са изпълнявали възложените им от чл. 17 СК задължения и чрез взаимно разбирателство, общи усилия и съобразно със своите възможности, имущество и доходи са осигурявали благополучието на семейството и са се грижили за отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на децата, като не е налице основание за изменяне на равенстното на дяловете, установено от чл. 28 СК.

С оглед на обстоятелството, че правните изводи на въззивната инстанция за неоснователност на иска с правно основание чл. 29, ал. 3 СК съответстват на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.

  Предвид изхода на спора по настоящото производство, разноски се следват в полза на въззиваемата страна на основание чл.78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК, но предвид на липсата на искане за присъждане на такива и липса доказателства за извършване на разноски, разноски за въззивното производство не следва да бъдат присъждани.

 

Воден от горните мотиви, С.окръжен съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 71/15.02.2017 г. по гр.д. № 1363/2016 г. на К. районен съд.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в месечен срок от съобщаването му на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                  

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:                   1.

 

 

 

                                                                                               2.