Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер…276…………………28.07.2017 година……………..Град Стара Загора    

 

С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…единадесети юли…………………………………………………..Година 2017

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        НИКОЛАЙ УРУКОВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар Стойка Стоилова…………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1255……по описа за 2017…………...година.

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от И.М.И., М.И.И. чрез адв. Д.П. и от И.Г.А. чрез адв. М.Г. против решение № 16/06.01.2017 г. по гр.д. № 3020/2010 г. на С. районен съд, с което е уважен конститутивния иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД и е обявен за относително недействителен по отношение на “Р.“ ООД договор за дарение на недвижим имот обективиран в нотариален акт № ., том ., рег. № ., н.д. № . г. със страни И.М.И. и М.И.И. - дарители и И.Г.А. – надарен. Постъпила е и въззивна жалба от И.М.И., М.И.И. чрез адв. Д.П. и от И.Г.А. чрез адв. М.Г. против допълнително решение от 02.03.2017 г. по същото гражданско дело. Подадена е и частна жалба от въззивниците по делото против определение от 02.03.2017 г. постановено по гр.д. № 3020/2010 г. на С. районен съд.

Във въззивната жалба и допълнението към нея се правят идентични оплаквания против първоинстанционното съдебно решение свързани с приложението на материалния закон – чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Изложени са доводи, че след постановяване на влязло в сила решение по гр.д. № 4906/2009 г., с което е допуснато изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС в полза на ищеца по делото, същият е загубил правен интерес от иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Към настоящия момент ищецът нямало какво да изкупи и поради това нямал качеството кредитор на ответниците по делото. Не можел да предприеме принудително изпълнение, защото е постигнал целта си в друго производство. Решението по иска с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС не било осъдително в полза на ищеца по делото. Позовават се на практика на ВКС подробно описана във въззивната жалба. Молят за отмяна на решението и отхвърляне на иска като неоснователен, претендират разноски.

В постъпилия отговор на въззивната жалба от “Р.“ ООД чрез адв. М.П. се сочи, че първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение. В него са изложени фактите по делото, които не са спорни между страните и се сочи, че понеже исковата молба по иска с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС е била вписана след извършване на атакуваното с иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД дарение, отменителният иск бил допустим. Без успешното провеждане на отменителния иск правото на изкупуване било безпредметно. Посочени са подробни съображения относно предпоставките за уважаването на иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Моли за отхвърляне на въззивната жалба, претендира разноски.

Във въззивната жалба против допълнителното решение се излагат съображения, че съдът се е произнесъл по предявения иск и не били налице предпоставките за постановяване на такова решение. Конкретизацията на договора за дарение не представлява произнасяне по предявен иск и било недопустимо да бъде във формата за допълване на решението. Моли се за обезсилване на допълнителното решение и прекратяване на производството.

В постъпил отговор на тази въззивна жалба въззиваемата страна сочи, че същата е неоснователна. Съдът с първоначалното решение е пропуснал да се произнесе по цялото искане, тъй като не е посочил обективираната в кой нотариален акт сделка е обявил за относително недействителна. Моли за потвърждаване на допълнителното решение, претендира разноски.

В депозираната частна жалба са изложени съображения, че към момента на приключване на делото не са били представени доказателства за заплатени разноски на процесуалния представител на ищеца. Това не било сторено дори към момента на постановяване на решението. Изложеният мотив, че заплащането на разноските е станало в срок уговорен между ищеца и адвоката му било неправилен. Относимо било единствено дали са налице доказателства към момента на приключване на съдебното дирене за заплащане на разноски. молят за отмяна на обжалваното определение и оставяне без уважение на искането за изменение на решението в частта за разноските.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ищеца по делото, в който се взема становище за неоснователност на частната жалба. Уговореният адвокатски хонорар бил резултативен и съгласно договора за правна защита и съдействие падежирал след приключване на делото пред първата инстанция. Действително не бил заплатен до постановяване на съдебното решение, но след неговото заплащане на 18.01.2017 г. като новонастъпил факт бил правилно съобразен от първата инстанция на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Моли за отхвърляне на частната жалба и потвърждаване на определението, претендира разноски.

По въззивната жалба:

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:

Предявен е от “Р.“ ООД срещу И.М.И., М.И.И. и И.Г.А. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на К. районен съд, като по този начин те стават част от мотивите на настоящия съдебен акт. Всички доказателства по делото са подробно и обосновано обсъдени от първата инстанция, страните не спорят за фактите по делото и във въззивната жалба не са релевирани оплаквания по отношение на установената от районния съд фактическа обстановка.

Предмет на настоящото въззивно производство са правните изводи на първата инстанция относно правния интерес на ищеца от предявяване на иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, респ. неговата допустимост поради обстоятелството, че непаричното вземане /правото на изкупуване на ищеца/ било вече удовлетворено в друго производство с влязло в сила съдебно решение.

Възраженията във въззивната жалба и допълнението към нея свързани с допустимостта на иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД поради липсата на правен интерес от него не се споделят от настоящата инстанция. Действително с влязлото в сила решение № 344/13.01.2012 г. на С. окръжен съд по в.гр.д. № 201/2011 г. съдът е уважил иска с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС и е налице конститутивен ефект на това решение. Не може обаче да не се държи сметка за противопоставимостта респ. непротивопоставимостта на това съдебно решение на трети лица, защото не е достатъчно на ищеца по иска по чл. 33, ал. 2 ЗС да е признато потестативното право на изкупуване, необходимо е още той да има възможност реално да встъпи в продажбеното правоотношение като замести купувачите И.И. и М.И. в него, които към момента на влизането в сила на решението вече са прехвърлили/дарили процесния недвижим имот на И.А.. Исковата молба за изкупуване подлежи на вписване по силата на чл. 114, б. „в“ ЗС вр. чл. 112, б. „з“ и „а“ ЗС, тъй като съдебното решение, с което се допуска изкупуването, прави ищеца собственик на изкупената идеална част и в този смисъл замества акта, с който се прехвърля вещното право. Това вписване има оповестително-защитно действие придобитите от трети лица вещни права върху процесната идеална част са непротивопоставими на ищеца, ако са придобити след вписване на исковата молба /чл. 114, б. „в“ ЗС/. В случая исковата молба по чл. 33, ал. 2 ЗС е вписана на 08.06.2010 г., т.е. след сключване на договора за дарение от 29.04.2010 г. Вярно е, че надареният И.А.  е придобил спорното право по време на висящия процес и същият е правоприемник на дарителите Иларионови, но съдебното решение по чл. 33, ал. 2 ЗС не му е противопоставимо именно поради по-късното вписване на исковата молба от вписването на договора за дарение. В подкрепа на изложеното е решение № 281/29.10.2012 г. на ВКС по гр.д. № 130/2012 г.,I г.о., в което е прието, че приобретателят на спорното право няма да е обвързан от СПН на решението по делото само ако не е знаел за спора, тоест когато е придобил имота преди вписване на исковата молба, ако тя е подлежала на вписване съгласно чл. 114 ЗС и че извън тези изключения съдебното решение обвързва приобретателя на спорното право, дори когато не е бил страна в процеса, като съставът на ВКС се е позовал на разпоредбите на чл. 226, ал. 3 ГПК и чл. 114 ЗС, които имат предвид случаите, в които вписването на исковата молба има не само оповестително, но и защитно действие /така и решение № 422/13.03.2013 г. на ВКС по гр.д. № 223/2012 г., I г.о. - от поведението на ищеца зависи дали и от кой момент ще се прояви действието на вписването. Ако исковата молба е вписана той ще се ползва от ефекта на вписването от момента на извършването му./. Същият казус като настоящия е разгледан и във влязлото в сила решение № 493/05.04.2016 г. на П. окръжен съд по в.гр.д. № 3335/2015 г. /определение № 188/07.12.2016 г. на ВКС по гр.д. № 3179/2016 г., II г.о./, мотивите на което се споделят от настоящия състав, като въпреки уважаването на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС, с оглед наличие на прехвърляне на спорния имот в хода на делото е разгледан и уважен и иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

 Вярно е, че не съществува забрана да се прехвърлят субективни права, които са предмет на висящ правен спор. В тези случаи, делото следва своя ход между първоначалните страни, т.е. прехвърлителят, който вече не е носител на спорното материално право, продължава да бъде главна страна в процеса. От момента на прехвърлянето той придобива качеството на процесуален субституент. Приобретателят на спорното право не става задължително страна в процеса. Той може да встъпи или да бъде привлечен като трето лице, а също може и да замести своя праводател, но само при изрично съгласие на двете страни. Въпреки че не е станал страна, приобретателят ще бъде обвързан от силата на присъдено нещо, с която се ползва решението по спора. Когато предмет на правния спор е движима вещ, приобретателят няма да бъде обвързан, ако може да се позове на чл. 78 ЗС, а ако предмет на делото е правото на собственост върху недвижим имот, приобретателят няма да бъде обвързан от решението само ако не е знаел за спора, т.е. когато е придобил имота преди вписване на исковата молба по спора, ако тя е подлежала на вписване съгласно чл. 114 ЗС. Само извън тези изключения съдебното решение обвързва приобретателя на спорното право, дори когато не е станал страна в процеса. Той няма да може да го обжалва, нито пък ще може да иска отмяната му. Като адресат на силата на присъдено нещо, той няма да може да води отново същия спор, в случай че постановеното решение е неблагоприятно за него. В същия смисъл е и определение № 200/13.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1123/2011 г., III  г.о., в което се сочи, че приобретателят на права от ответник по вписана искова молба, чиито права са отречени, чрез уважаване на иска се явява частен правоприемник на спорното право и ако е придобил правата си в хода на висящия процес е обвързан от силата на присъдено нещо на постановеното срещу праводателя му съдебно решение, съгласно чл. 226, ал. 3 ГПК, т.е. когато исковата молба не е вписана преди настъпване на правоприемството приобретателят не е обвързан от силата на присъдено нещо на постановеното срещу праводателя му съдебно решение.

Неоснователни са доводите, че правната промяна вече е настъпила на друго правно основание /в конкретния случай признатото право на изкупуване на ищеца/, тъй като както се посочи е необходимо той реално да има възможността да встъпи в продажбеното правоотношение като поради по-късното вписване на исковата молба, извършеното в хода на делото по иска по чл.33, ал. 2 ЗС прехвърляне на процесния имот не само е релевантно, но и решението по иска за изкупуване не е противопоставимо на надарения И.А.. Поради това сочената във въззивната жалба практика на ВКС е неотносима към настоящия спор поради различието на фактите в различните случаи, като в решенията си ВКС е разгледал случаи на непротивопоставимост на сделката на друго основание /напр. вписване в нотариални книги/, нещо което по настоящето дело не е налице. Вписването на исковата молба в частта досежно заявената претенция за изкупуване е оповестително-защитно, т.е., след вписване на исковата молба за изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС, извършеното от ответника-купувач прехвърляне на процесната идеална част в полза на трето лице е непротивопоставимо на ищеца, който при уважаване на иска ще придобие собствеността върху тази идеална част. Законът не съдържа забрана, ответникът по иск за изкупуване на част от имота по чл. 33, ал. 2 ЗС, да прехвърли права върху имота в полза на трети лица след вписване на исковата молба. Напротив, именно с оглед наличието на такава възможност, законодателят е предвидил и разпоредбите на чл. 114, б.“в“, изр. второ от ЗС и чл. 226 ГПК.

В мотивите на обжалваното съдебно решение не се съдържат неточностите сочени във въззивната жалба, но дори това да беше така това не води до неправилност съдебния акт. Първоинстанционният съд правилно е посочил, че съдът по иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД не може да проверява съществува ли вземането, освен ако то не е отречено с влязло в сила решение. В настоящия случай обаче производството по отменителния иск е било спряно докато се разреши със сила на присъдено нещо дали ищецът по него е носител на непарично вземане, като след решаване на този въпрос делото е възобновено. В определение № 336/01.06.2011 г. на ВКС по ч.гр.д. № 257/2011 г. е прието, че установяването на съществуването на правото на изкупуване на ищеца по иска по чл. 33, ал. 2 ЗС се явява обуславящо материалната легитимация на ищеца, който в качеството си на кредитор иска обявяване на недействителност на извършеното разпореждане с процесния недвижим имот, като увреждащ го акт. В контекста на посоченото във въззивната жалба, че с уважаването на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС ищецът няма повече правен интерес от иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД следва да се посочи, че с цитираното определение ВКС също приема за възможно след уважаване на иска за изкупуване да се води отменителен иск. И това е така, защото след уважаване на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС на ищеца се признава качеството на кредитор на непарично вземане, но с оглед на непротивопоставимостта на това решение на ответника А. поради по-късното вписване на исковата молба, той остава неудовлетворен кредитор, тъй като правната промяна по конститутивното решение не може да настъпи спрямо правоприемника на ответниците Иларионови, без да бъде уважен и иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

Преобразуващото право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД на кредитора да обяви за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника възниква по силата на закона при наличието на следния фактически състав: действително вземане на кредитора, възникнало преди извършването на действието, чието обявяване за недействително се иска; извършване на действие, което уврежда кредитора и знание на длъжника за увреждането в хипотезата на безвъзмездни действия. Наличието на вземане е основна предпоставка за пораждане на правото по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, като титулярът и на парично, и на непарично вземане може да си служи с Павлов иск. Правото на кредитора да обяви за недействителни увреждащите го актове на длъжника възниква ex lege - при наличието на визираните елементи. Лице, което няма качеството на кредитор, не е носител на правото по цитирана норма. В случая от посочените елементи от фактически състав по чл. 135 ЗЗД е установено извършване на увреждащо действие - договор за дарение, намаляващ имуществото на прехвърлителя, и знание на последния за увреждането. В случая са налице всички предпоставки от този фактически състав, защото “Р.“ ООД притежава качеството на кредитор за непаричното си вземане за изкупуване на процесния навес, налице е и действие, извършено от длъжника за увреждане на кредитора, като страните са знаели за увреждането, понеже са били страни по сделката за покупко-продажба, атакувана впоследствие по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС. Надареният И.А. не се явява добросъвестно лице по смисъла на чл. 135, ал.1, изр. последно, тъй като е придобил процесния имот по договор за дарение, а не чрез възмезден придобивен способ.

По гореизложените съображения въззивният съд намира, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони, изводите съответстват на събраните по делото доказателства.

По въззивната жалба против допълнителното решение:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Действително първоинстанционният съд се е произнесъл по цялото заявено искане от ищеца – иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД и неправилно съдебният акт е посочен като допълнително решение. Това обаче не обуславя неговата недопустимост, тъй като за характера на един съдебен акт не се преценява само по начина на неговото озаглавяване. Постановеното допълнително решение се приближава по своя характер до такова за поправка на явна фактическа грешка, но по-важното е, че първата инстанция при своето произнасяне нито е нарушила забраната за непререшаемост на спора, нито е накърнила процесуалните права на страните. Не е извършено произнасяне и по друг иск. Извършената конкретизация има за цел единствено избягване на по-нататъшни спорове между страните и е направена в рамките на предмета на делото.

По изложените съображения допълнителното решение следва да бъде потвърдено.

По частната жалба:

Частната жалба е подадена в срок, допустима е и редовна. Разгледана по същество е основателна.

За да се извърши проверка на правилността на определението и в частност на размера на присъдените разноски, следва да се отговори преди всичко на въпроса кой е релевантния момент за определяне на размера на разходите, направени от всяка от страните, в т.ч. и адвокатското възнаграждение.

Чл. 81 ГПК предвижда произнасянето по искането за присъждане на разноски с всеки акт, с който се приключва делото в съответната инстанция. В случай, че съдът е пропуснал да се произнесе по това искане, страните могат да поискат допълване на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК. Това производство има за цел да отстрани непълнотата в решението, поради което и резултатът от него следва да равни на този, който би бил налице, ако съдът беше се произнесъл по искането своевременно и съобразно правилото на чл. 81 ГПК. Ето защо в производството по допълване на решението в частта за разноските, съдът следва да присъди тези по вид и размер разноски, които би присъдил и с решението.

В случая страните по делото спорят с оглед момента на реалното заплащане на адвокатското възнаграждение от ищеца в първата инстанция “Р.“ ООД, което е извършено след приключване на устните състезания и дори след постановяване на съдебното решение на районния съд. Настоящата инстанция приема, че моментът, към който се определя видът и размерът на разноските, направени от всяка от страните, е приключване на устните състезания в съответната инстанция /в същия смисъл са определение № 62/23.03.2011 г. на ВКС по ч.гр.д. № 218/2011 г., I г.о., определение № 42/13.03.2017 г.  на ВКС по гр.д. № 2165/2016 г., II г.о./. Това е така, защото тогава страните изчерпват разходите си по водене на делото. Допълнителен аргумент в подкрепа на тези съображения е и разпоредбата на чл.80 ГПК, която определя, че най-късният възможен момент за страната да заяви чрез представяне на списък вида и размера на разноските, които иска да й бъдат присъдени, е именно последното съдебно заседание в съответната инстанция. В настоящият случай устните състезания по гр.д. № 3020/2010 г. по описа на С. районен съд са приключили в откритото съдебно заседание, проведено на 19.10.2016 г. и това е моментът, към който следва да бъде определен размерът на сторените от страните разноски. действително чл. 36, ал. 4 от Закона за адвокатурата предвижда възможност за отлагане на плащането на адвокатското възнаграждение, като го поставя в зависимост от изхода на спора. Страните по договора за правна защита могат да постигнат съгласие по всички допустими от закона условия, в т.ч. и заплащане на резултативен хонорар, който да бъде дължим след приключване на делото и да се определя от неговия изход. Тази свобода в договарянето обаче се свързва единствено с отношенията между клиент и адвокат, но не предпоставя разширително тълкуване на чл. 78 ГПК.

По изложените съображения обжалваното определение следва да се отмени, като се допусне изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските и същите бъдат намалени до размер на 77,50 лв. – държавна такса и такса за вписване на исковата молба съгласно списъка по чл. 80 ГПК /л. 70 от първоинстанционното дело/.

Предвид изхода на спора по настоящото производство, разноски следва да се присъдят в полза на въззиваемата страна “Р.“ ООД на основание чл.78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК в общ размер на 657,06 лв. – 507,06 лв. адвокатско възнаграждение за защита по въззивната жалба против решение № 16/06.01.2017 г., постановено по гр.д. № 3020/2010 г. по описа на С.я районен съд /възражението за прекомерност на претендираните 800 лв. адвокатско възнаграждение е основателно/ и 150 лв. за защита против допълнително решение от 02.03.2017 г. постановено по същото гражданско дело. Следва на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК на И.М.И., М.И.И. и И.Г.А. да бъдат присъдени разноски в размер на 15 лв. държавна такса за частната жалба.

На основание чл. 280, ал. 2, т. 1, пр. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване пред ВКС – цената на иска е в размер на 3958,70 лв.

 

Воден от горните мотиви, С.ят Окръжен съд 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 16/06.01.2017 г., постановено по гр.д. № 3020/2010 г. по описа на С.я районен съд.

 

ПОТВЪРЖДАВА допълнително решение от 02.03.2017 г., постановено по гр.д. № 3020/2010 г. по описа на С.я районен съд.

 

ОТМЕНЯ определение от 02.03.2017 г. постановено по гр.д. № 3020/2010 г. по описа на С.я районен съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

 

ИЗМЕНЯ решение № 16/06.01.2017 г., постановено по гр.д. № 3020/2010 г. по описа на С.я районен съд, в частта за разноските, като намалява размера на присъдените в полза на “Р.“ ООД, ЕИК: …, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „К.“ № ., вх. ., ет. ., ап.., разноски направени в хода на исковия процес по гр.д. № 3020/2010 г. по описа на С. районен съд /първоинстанционното производство/, от 584,61 /петстотин осемдесет и четири лева и шестдесет и една стотинки/ на 77,50 /седемдесет и седем лева и петдесет стотинки/.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК И.М.И., ЕГН: **********, М.И.И., ЕГН: ********** и И.Г.А., ЕГН: ********** тримата с адрес: *** да заплатят на “Р.“ ООД, ЕИК: …, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „К.“ № ., вх. ., ет. ., ап.. сумата 657,06 /шестстотин петдесет и седем лева и шест стотинки/, представляваща направените разноски пред въззивната инстанция -  адвокатско възнаграждение.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК “Р.“ ООД, ЕИК: …, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „К.“ № ., вх. ., ет. ., ап.. да заплати И.М.И., ЕГН: **********, М.И.И., ЕГН: ********** и И.Г.А., ЕГН: ********** тримата с адрес: *** сумата 15 /петнадесет/ лева, представляваща държавна такса за частната жалба.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                               ЧЛЕНОВЕ:          1.                                                                                                              

 

 

2.