Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер 325…………………16.10.2017 година……………..Град Стара Загора    

 

С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…деветнадесети септември……..……………………….…………..Година 2017

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар Пенка Василева…………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1276……по описа за 2017…………...година.

 

         Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

          С решение № 210/12.05.2017 г.  постановено по гр. д. № 2569/2016 г. на К. районен съд е уважен предявения от В.А.Т. *** положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като със съдебното решение първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на ответника по делото Община К., че ищцата В.Т. е собственик по давностно владение и наследство на 1/3 ид. част от недвижим имот ЛОЗЕ с обща площ 1.271 декара, девета категория, находящо се в землището на гр. К., местността „С.“ /бивши местности „З.“ и „Т.“/, с планоснимачен номер 230406 и граници: имот № 230407, имот № 230408, имот № 230410, имот № 000043, имот № 230405 и имот № 230404.

         Решението на С. районен съд е обжалвано от ответника по делото. Въззивникът поддържа, че заключението на назначената и приета по делото съдебно техническа експертиза се установявало, че процесният имот представлявал земеделска земя, включена в списъка по чл. 19 ЗСПЗЗ и поради това първата инстанция неправилно приела, че имотите предмет на делото не подлежали на възстановяване. Изводът, че процесният имот не подлежи на възстановяване противоречал и на нормата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ. След като към момента на колективизацията на имотите ищцата, респ. нейният наследодател не били собственици на имотите, те не можели да им бъдат отнети юридически, а дори и да били отнети това било сторено спрямо действителните собственици, които можели да искат възстановяване. Сочи, че при наличие на изпълнена административна процедура по чл. 19, ал. 2-3 и чл. 45в ЗСПЗЗ, трети лица, които твърдят, че имотът е останал свободен след реституцията и неправило е бил включен в описа по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ следвало да представят документи легитимиращи ги като собственици. В случая ищцата се позовавала на договор от 1967 г., с купувач нейния съпруг и продавачи – две лица посочени с две имена, които се легитимирали като наследници на лице, за което не било доказано да е собственик на имота. От показанията на свидетелите също не се установявало владение на имота от страна на наследодателя на ищцата преди колективизацията. Спорният имот е запазил земеделския си характер и бил под режима на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. Поради това Община К. била собственик на 1/3 ид.част от процесния имот. Освен това след 1967 г. била налице забрана за придобиването на вещи държавна или общинска собственост по давност. Ищцата не била доказала по категоричен начин владението си върху имота – същият бил ограден с бодлива тел, която била компрометирана, представлявал необработваема земя, обрасла с дървета и храсти. Моли се за отмяна на съдебното решение, отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски.  

         В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата в първоинстанционното производство В.А.Т., в съдебно заседание не се явява и не се представлява. В постъпило по делото становище се оспорва подадената въззивна жалба с аргументи изложени в него и се моли да бъде потвърдено решението на първата съдебна инстанция.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита. Поради това първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Предявен е от В.А.Т. *** положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на К. районен съд, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

Във връзка с доводите въведени във въззивната жалба следва да се добави и следното:

Положителният установителен иск за собственост съдържа искане за съдебно-потвърдително установяване срещу ответника, че ищцата действително притежава вещното право върху имота, предмет на спора. Следователно тя трябва по положителен начин да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е придобила твърдяното право. По делото е установено, че наследодателят на ищцата е установил фактическа власт върху процесния имот от 1967 г. предадена му на основание писмен договор за продажба. От установяването на тази фактическа власт Иван Турлаков и семейството му трайно, необезпокоявано, непрекъснато и явно с намерение за своене са владели имота. Това владение е продължено и от неговите наследници след смъртта му през 1982 г. Няма данни по делото владението на имота да е било загубено или същият да е бил внасян в ТКЗС или отнет чрез отчуждаване или одържавяване. Тези обстоятелства, заедно с удостоверението за наследници легитимират ищцата като собственик на процесната 1/3 идеална част от имота.

Неоснователни са възраженията във въззивната жалба свързани с приложението на чл. 19 ЗСПЗЗ. По делото е установено, че както наследодателят на ищцата, така и тя никога не са губили владението върху процесния недвижим имот, нито той им е бил отнеман физически или юридически. По делото няма твърдения или данни този имот да е бил внасян в ТКЗС /така т. 1 от заключение на съдебно техническа експертиза/ и поради това недвижимият имот нито е заявяван за възстановяване /т. 3 от заключението/, нито други лица са заявили претенции по отношение на имота /т. 2 от заключението/. При това положение той не е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Съгласно чл.10, ал. 1-14 ЗСПЗЗ на въстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети от собствениците им /Решение № 883/14.12.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1432/2009 г., І г.о., Решение № 798/16.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3303/2008 г., І г.о., Решение № 21/04.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1327/2009 г., ІІ г.о./. Не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място, са станали държавна или кооперативна собственост при масовизацията, нито стават такива при промяна на регулационния план, респ. не придобиват статута на земеделски /Решение № 189/05.08.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1150/2010 г., ІІ г.о., Решение № 88/10.04.2014г. на ВКС по гр.д. № 6773/2013 г., І г.о., Решение № 249/04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 621/2010 г., І г.о., Решение № 269/19.12.2013 г. на ВКС по гр.д. № 654/2012 г., І г.о./. В такъв случай, ако земята фактически не е била отнета, собственикът запазва собствеността си изцяло, респ. по силата на наследственото правоприемство тази собственост преминава върху неговите наследници. Както бе посочено по-горе, такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, нито пък могат да бъдат включени във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. В този фонд влизат само земеделски земи, които подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове  /Решение № 21/04.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1327/2009 г., ІІ г.о./. Ответникът по делото не е навел твърдения и не е представил доказателства, че е придобил имота на друго правно основание.  Поради тези съображения съдът намира, че възражението на ответната община, че е собственик на процесния недвижим имот по силата на закона, е неоснователно. Включването на този имот във фонда по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ и придобиването му в собственост от общината не намира опора в закона /Решение № 197/10.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 430/2010 г., І г.о./, респ. не поражда никакви права за ответника.

По отношение на такива имоти не е приложима и забраната за придобиване по давност по чл. 86 ЗС. След като имотът никога не е внасян в ТКЗС и от 1967 г. е владян от наследодателя на ищцата, а след смъртта му и от нея през годините явно и необезпокоявано, следва да се направи извод, че имотът е запазил статута си на частна собственост и е могъл да бъде обект на придобивна давност. Действително договорът за покупко-продажба от 22.04.1967 г. е сключен в ненадлежна форма и негов предмет е предаване на владението върху недвижимия имот, а купувачът не е придобил правото на собственост поради извършване на разпореждането в ненадлежна форма, но с оглед на дотук приетото от съда не е налице забрана за придобиването му по давност. В разписната книга /списък/ към кадастралния план на местността „Т.“ от 1996 г. имотът е записан на наследниците на И. С. Т. /т. 4 от заключението на съдебно-техническата експертиза/, което също води до извода, че този имот има собственик/ци. Разпитаните по делото свидетели безпротиворечиво изясняват, че имотът е бил ограден и работен/стопанисван от ищцата и нейния съпруг още отпреди 1990 г., в тази връзка св. Т. сочи, че „са си работили имота от 1967 г.“, св. Стоянов знае, че ищцата е работила имота от 1987 г. Свидетелските показания освен, че пресъздават лични възприятия вследствие на лични посещения на мястото се потвърждават и от заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза, от която също се установява, че недвижимия имот е имал ограда, макар и компрометирана и в част от него са почиствани храстите, т.е. била е налице дейност по неговото почистване и поддържане. В откритото съдебно заседание пред първата инстанция проведено на 12.04.2017 г. вещото лице изяснява, че южната част на имота е била обработвана. Изложените от въззивника обстоятелства за прекъсване на владение са неоснователни, тъй като не е необходимо ищцата и нейния съпруг непрестанно да се намират в имота, за да се счита, че го владеят непрекъснато. Следователно в полза на наследодателя на ищцата е изтекла изискуемата десетгодишна придобивна давност. Няма данни за смущаване на неговото или на наследниците му владение в рамките на давностния срок.

Следва да  се посочи още, че ищцата се легитимира като наследник на И. С. Т. и твърди, че нейният наследодател е придобил недвижимия имот на основание придобивна давност. По делото не е установено, а и не се твърди от страните, че наследодателят на ищцата приживе се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност, следователно това би могло и следва да бъде сторено от неговите наследници. В този смисъл е и т. 3 от ТР № 4/17.12.2012 г. на ВКС по тълк.д. № 4/2012 г., ОСГК - ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя.

         По отношение на индивидуализацията на имота с оглед на т. 6 от заключението на съдебно-техническата експертиза, съдът приема, че наследодателят на ищцата и самата тя са владели имота описан в исковата молба – имотът предмет на договора от 1967 г. е идентичен с имот планоснимачен № 406, като на тази основа е създаден и разписния списък от 1996 г. при заснемане на имота. Отделно от това снимка - част от експертното заключение /стр. 50 от първоинст. дело/ е предявена на св. Т. и С. , като двете сочат, че това е същия имот на ищцата, за който са депозирали своите показания по делото, като по делото не са налице доказателства водещи до друг извод.

С оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивната инстанция е достигнала, съответстват изцяло на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.

Възиваемата страна не е претендирала разноски за въззивната инстанция, нито е представила доказателства за извършени такива, следователно такива няма да се присъждат.

 

Воден от горните мотиви, Окръжният съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 210/12.05.2017 г. по гр.д. № 2569/2016 г. на К. районен съд.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в месечен срок от съобщаването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                  

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:                   1.

 

 

                                                                                               2.