Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Номер…360………………03.11.2017 година……………..Град С. 

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…трети октомври……………………………………………………..Година 2017

В публичното заседание в следния състав:  

                                             

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ                                                        

 

                                                 ЧЛЕНОВЕ:           МАРИАНА МАВРОДИЕВА     

                        

                                                                                 СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

 

Секретар Маргарита Стоянова……………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1324……по описа за 2017…………...година.

 

         Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданско-процесуалния кодекс /ГПК/.

С решение 373/27.04.2017 г., постановено по гр.д. № 4199/2016 г. на С.районен съд е признато за установено по положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ, че Ж.М.Ж., е носител на правото на парично вземане по отношение на Р.Г.В., в размер от 10 500 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от 05.10.2015 г. до окончателното изплащане на задължението, представляващо дължима сума по запис на заповед, издаден от ответника на 07.08.2014 г. в гр. С., с падеж - 03.10.2014 г., за което парично притезание по гр. дело № 5032/2015 г. по описа на С.районен съд, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК, като Р.Г.В. е осъден да заплати на Ж.М.Ж. сумата от 1055 лева - разноски за първоинстанционното разглеждане на делото и разноски за заповедното производство в размер на 803 лева.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищцата по делото, в която се излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт, постановен от С.районен съд. Във въззивната жалба са изложени подробни съображения че ищецът е претендирал сума от запис на заповед без да даде каквато и да е индиция за облигационно задължение, което да обуславя издаването на менителничния ефект. Нямало данни са основанието за поемане на задължение от страна на длъжника по записа на заповед. Поради това следвало да се има предвид нормата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, че договори които нямат основание били нищожни. Действително записът на заповед бил абстрактна сделка, но чрез него се целяло да се гарантира изпълнение на поети с каузална сделка отношения. Каузалното правоотношение подлежало на изследване. Сочи практика на ВКС. Изложени са и съображения относно формалната порочност на текста – налице били редица модалитети, които създавали условност на задължението, а то било необходимо да е безусловно. Задължението било да се плати в пари, а не да се изпълни по друг начин. Освен това не било изяснено това граждански или търговски спор е. Моли се за отмяна на съдебното решение, отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски.

  В постъпилия отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство Ж.М.Ж. чрез адв. Л.Н. е оспорена подадената въззивна жалба като се сочи, че първата инстанция е постановила правилно съдебно решение. Съдебното решение на било нищожно, тъй като не била налице нито една от хипотезите на нищожност. По отношение на твърденията за необходимост от каузално правоотншение се поддържа, че е било необходимо да се въведат твърдения за такова, за да бъде то изследвано. Първата инстанция се била произнесла по наличието на всички реквизити на процесния запис на заповед и не били налице условия за пораждане на задължението. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение, претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжалваното решение е валидно /не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията - постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/, както и е допустимо. Настоящият състав следва да обсъди доводите на жалбоподателя относно законосъобразността на обжалваното решение.

С.районен съд е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 535 ТЗ.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че е налице редовен от външна страна менителничен ефект – запис на заповед и направено общо оспорване на задължението от ответника, поради което при липса на твърдения от всяка от страните за наличие на конкретно каузално правоотношение между страните е уважил иска. Прието е още, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна с съдържа всички законови реквизити посочени в нормата на чл. 535 ТЗ.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК „предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект“.

Заповедта за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК е издадена въз основа на запис на заповед от 07.08.2014 г. с падеж на определен ден - 03.10.2014 г., поради което и с оглед на цитираните задължителни за съдилищата тълкувателни разяснения, именно тази едностранна, абстрактна, формална правна сделка, обективираща спорното менителнично задължение, а не каузалното правоотношение, за обезпечение на паричното задължението по което е поет менителничният дълг, е основанието на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 535 ТЗ. Следователно, именно съществуването на материализираното в записа на заповед, а впоследствие и в издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и претендирано с исковата молба вземане е предмет на установяване в настоящото съдебно производство.

Изложените правни съображения налагат извод, че на първо място следва да бъде извършена преценка относно редовността на менителничния ефект независимо от нормата на чл. 269 ГПК /така решение № 71/03.07.2012 г. на ВКС по т.д. № 444/2011 г., II т.о./, а едва при констатация, че той отговаря на формалните изисквания на закона, на разглеждане подлежат заявените от въззивника фактически и правни доводи по отношение на липсата на каузално правоотношение, представляващо житейското основание за издаване на записа.

Процесният запис на заповед е действителен и редовен от външна страна, тъй като съдържа всички изискуеми от закона, в частност от разпоредбата на чл. 535 ТЗ, реквизити - документът, обективиращ сделката, е наименован „запис на заповед“, като този израз е част и от неговото съдържание; поето е безусловно обещание за плащане на сумата от 10 500,00 лева с падеж на задължението на точно определена дата - 03.10.2014 г.; като място на плащане е посочен гр. С.; вписаните дата и място на издаване са: „град С., 07.08.2014 г.“, ответникът с отговора на исковата молба не е оспорил автентичността на записа на заповед, като с доклада на районния съд по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 вр. т. 4 ГПК е обявено за безспорно обстоятелството, че ценната книга е подписана от издателя й – ответника Р.Г.В. – така и изявление на процесуалния представител на ответника в о.с.з. пред първата инстанция проведено на 27.03.2017 г. – „не отричаме, че е подписан записът на заповед“ /л. 21 от първоинстанционното дело/. Доводите във въззивната жалба свързани с формална нередовност на записа на заповед поради записване в него на отговорност на длъжника при неизпълнение на задължението с цялото си движимо и недвижимо имущество, вкл. и дялове в търговски дружества съдът преценява като неоснователни. Изразът в текста на записа на заповед от 07.08.2014 г. „отговарям с цялото си движимо и недвижимо имущество, вкл. и с имущество собственост на търговски дружества, в които имам дялово участие“ не въвежда условие по смисъла на закона и съдебната практика – Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. на  ВКС по тълк.д. № 1/2004 г., ОСТК.Този израз действително е излишен от гледна точка на изискващите се за записа на заповед реквизити. Той обаче не поставя някакво условие. Длъжникът отговаря с цялото си имущество по силата на закона, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 133 ЗЗД. Добавянето на този израз, макар и ненужно, не прави нищожен записа на заповед, тъй като с него не се въвежда условие, при което да се наруши безусловния характер на сделката /така и влязлото в сила като необжалваемо решение № 246/26.08.2014 г. на Великотърновски окръжен съд по в.гр.д. № 434/2014 г./. Поради това съдът приема, че обсъжданият израз в текста на менителничния документ не квалифицира записа на заповед в недействителна едностранна правна сделка, защото не въвежда каквото и да било условие в съдържанието й като едно бъдещо несигурно събитие за пораждане на задължението. Прибавянето е лишено от правна значимост, защото и без този добавен израз, ответникът като всеки длъжник пак ще отговаря за изпълнение на задължението с цялото си имущество по силата на закона. Не е посочено, че това е алтернативна престация, както твърди въззивникът, а представлява отговорност при неизпълнение на задължението за плащане. Също в решение № 18/04.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 3396/2014 г., IV г.о. се сочи, че за обезпечаване вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество -  чл. 133 ЗЗД, поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество и длъжникът не разполага с възможност за избор - срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. Поради това съдът не споделя доводите, че посоченият израз на длъжникова отговорност представлява алтернативна възможност за даване в изпълнение на задължението. Договорът по чл. 65, ал. 2 ЗЗД, при който кредиторът се съгласява да приеме нещо различно от дължимото се отнася до съглашение, което се постига между страните по правоотношението след като задължението по него вече е възникнало. Това съглашение има договорен характер, тъй като за него се изисква съгласието и на двете страни по правоотношението и има за цел да погаси задължението по същото. Именно за това разпоредбата на  чл. 65, ал. 2 ЗЗД предвижда, че за това съглашение, при евентуалното съдебно отстранение или при наличието на недостатъци на вещта, се прилагат последиците на договора за продажба. С постигането на това споразумение собствеността върху вещите преминава върху кредитора, от момента на сключването му, като задължението се погасява. Това сочи, че даването вместо изпълнение по реда на  чл. 65, ал. 2 ЗЗД не е точно изпълнение на задължението - доколкото се предоставя нещо различно от дължимото се, но замества същото. Предвид на това то има самостоятелен характер и трябва да се преценява като самостоятелно разпореждане с имущество на длъжника. В записа на заповед обаче е използван изразът „отговарям“ и така следва да се тълкува този израз – като отговорност при неизпълнение на задължението. Не е налице съгласие между страните за даване вместо изпълнение или някаква алтернативност на задължението, както сочи въззивникът. Касае се единствено за посочване на обем на отговорността, което както се каза е излишно с оглед нормата на чл. 133 ЗЗД. Освен това съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД отделните уговорки в една сделка следва да бъдат тълкувани в цялост, а съдържанието на записа на заповед установява неотменно и безусловно задължаване на ответника да заплати 10 500,00 лв. /налице е безусловна клауза/, като отговаря /очевидно при неизпълнение, бел. на съдията докладчик/ с цялото си имущество, т.е. страните са посочили какво е задължението и каква съответно е отговорността при неизпълнение.

В записа на заповед са посочени като място на плащането /чл. 535, т.4 ТЗ/ и място на издаването /чл. 535, т. 6 ТЗ/ гр. С., без да е посочен адрес в рамките на града. Адресът на издаване и плащане не е самостоятелен реквизит по чл. 535 ТЗ на записа на заповед, но е необходим за индивидуализацията на задължителните реквизити място на плащане и място на издаване. Липсата на вписан адрес като част от двата реквизита е равнозначно на липса на самите реквизити и опорочава менителничния ефект до степен на нищожност /в този смисъл решение № 225/28.03.2014 г. на ВКС по т.д. № 948/2012 г., ІІ т.о./. Но следва да се съобрази обстоятелството, че в текста на записа на заповед до името на издателя е посочен неговия пълен постоянен адрес:*** /така и посоченото решение № 225/28.03.2014 г. на ВКС по т.д. № 948/2012 г., ІІ т.о./. С оглед на това непълнотата в двата реквизита следва да се преодолее с помощта на установените с чл. 536, ал. 3 и ал. 4 ТЗ презумпции. Съгласно чл. 536, ал. 4 ТЗ записът на заповед, в който не е посочено мястото на издаването, се смята за издаден в мястото, посочено до името на издателя. Съгласно чл. 535, ал. 3 ТЗ ако не е уговорено друго, мястото на издаването се смята за място на плащането.

Следователно процесния запис на заповед съдържа посочените в чл. 535 ТЗ реквизити, като тяхната кумулативна наличност, обуславя валидността му. С оглед изложеното, за доказано от страна на ищеца, комуто принадлежи процесуалното задължение /доказателствената тежест/ за установяване на това правнорелевантно обстоятелство, следва да се приеме възникването в правната му сфера на спорното менителнично задължение за сумата от 10 500,00 лв., като 

падежът на задължението е настъпил на 03.10.2014 г., поради което документът материализира изискуемо вземане на поемателя. 

Въззивният съд намира всички доводи в жалбата свързани с липса на изследване, респ. недоказване от ищеца на каузално правоотношение между страните по делото за неоснователни поради следните съображения – ищецът е обосновал претенцията си с наличието на редовен от външна страна запис на заповед издаден от ответника, като единствен източник на установяваното по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК парично вземане. В исковата молба ищецът не се позовава на съществуването на каузално правоотношение между него и ответника. Записът на заповед е едностранна и абстрактна сделка, по силата, на която издателя обещава безусловно да плати на падежа определена сума на поемателя. Сделката е абстрактна, тъй като извършването й не се обуславя от някакво основание. Действително записа на заповед е обусловен и е в причинна връзка с други извънменителнични правоотношения, но те не са предпоставка за проявяване на неговото действие. Задължението на издателя възниква независимо от причините, заради които е било поето. С оглед на това не е необходимо ищецът да доказва наличието на каузално правоотношение, за да се уважи претенцията му за заплащане на сумата, посочена в него. То има своето значение относно възможността на издателя да се защити, при едно неправомерно упражняване на менителничните права, посредством възражения произтичащи от това правоотношение между него и поемателя. Следователно издателят е този, който трябва да релевира възраженията основани на каузални отношения с ремитента. Но възраженията му следва да са свързани с конкретно каузално правоотношение. В решение № 69/09.05.2016 г. на ВКС по т.д. № 1185/2015 г., II т.о. също е прието, че записът на заповед е самостоятелна правна сделка от категорията на абстрактните, при която основанието е извън съдържанието на документа. С оглед на това е разяснено, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът-кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Когато ответникът-длъжник се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, ищецът-кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването на съществуването на каузалното правоотношение между него и издателя по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед.

В хода на процеса ответникът не е противопоставял възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, изведени от конкретно каузално правоотношение, а е твърдял, че между него и ищеца не съществува каузално правоотношение, обусловило издаването на менителничния ефект и че не дължи сумата по него, тъй като не е получавал пари от ищеца. Конкретно в отговора на исковата молба ответникът е посочил, че не е получил от ищеца сочената в записа на заповед сума и не е сключвал договор за заем с ищеца. В хода на процеса ответникът също не е противопоставял възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, изведени от конкретно каузално правоотношение, а е твърдял, че абстрактният характер на менителничната сделка не е абсолютен и не дава основание той да се разглежда отделно от каузалното правоотношение, каквото не се сочело от ищеца.  Ответникът обаче нито е посочил защо е подписал записа на заповед, нито е конкретизирал и уточнил наличието на други каузални правоотношения между издателя и поемателя. Т. е. налице е възражение за безпаричност на записа на заповед, при което ответникът би следвало да конкретизира твърдението си, чрез посочване на обстоятелствата, при които е издал записа на заповед. Поради това процесуалната позиция на ответника следва да се квалифицира като общо оспорване на вземането по записа на заповед и с оглед указанията в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 4/2013 г., ОСГТК не е налице задължение за ищеца да сочи и да доказва каузално правоотношение като основание за възникване на вземането, чието съществуване е доказано с редовния от външна страна и действителен запис на заповед. В решение № 26/15.04.2015 г. на ВКС по т.д. № 2205/2013 г., II т.о. се сочи, че възражение на ответника, че между него и ищеца не е сключен договор за заем и че не е получател на посочената в записа на заповед сума, /каквито са възраженията в отговора на исковата молба по настоящето дело/, следва да се квалифицира като общо оспорване на вземането по записа на заповед, поради което за ищеца не налице задължение да сочи и доказва наличие на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден процесният запис на заповед. В решение № 143/22.01.2013 г. на ВКС по т.д. № 870/2011 г., I т.о. отново е изяснено, че единствено въвеждането на твърдение за липса на причина за издаването на записа на заповед представлява общо възражение, поради което в тази хипотеза не подлежи на изследване съществуването на каузално правоотношение между издателя и поемателя, тъй като издаденият редовен запис на заповед е основание и доказателство за съществуването на вземането. Възражението за безпаричност на записа на заповед следва да е конкретизирано чрез посочване на обстоятелствата, при които длъжникът е издал ценната книга. В случая въззивникът не е сочил такива обстоятелства с отговора на исковата молба. Също в решение № 27/07.07.2015 г. на ВКС по т.д. № 1384/2013 г., I т.о., решение № 66/28.07.2015 г. на ВКС по т.д. № 378/2014 г., II т.о., решение № 141/05.10.2016 г. на ВКС по т.д. № 1516/2015 г., II т.о., решение № 17.16.02.2015 г. на ВКС по т.д. № 116/2014 г., II т.о., решение № 122/06.10.2015 г. на ВКС по т.д. № 1941/2014 г., I т.о. и решение № 5/02.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 75/2011 г., I т.о., е прието, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, без ответникът да противопоставя конкретни възражения срещу съществуването му, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение между него и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. В решение № 12/30.01.2015 г. на ВКС по т.д. № 2714/2013 г., I т.о. също се изяснява, че наведеното от ответника общо оспорване на поетото задължение за плащане с доводи за безпаричност на ценната книга, не могат да имат за последица вменяване в доказателствена тежест на ищеца да посочи причината поради която издателят едностранно и безусловно се е задължил да престира сумата, т.е. да установява възникване на конкретно каузално правоотношение, връзката на записа на заповед с него и съществуването на задължение по обезпечената сделка. В решение № 143/17.06.2015 г. на ВКС по т.д. № 371/2012 г., II т.о. отново се сочи, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК каузалното правоотношение подлежи на изследване само при въведени конкретни възражения /от ответника – бел. на съдията докладчик/, основани на това правоотношение и доколкото те биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В хипотеза, в която длъжника отрича изобщо връзка между менителничния ефект и каквото и да е правоотношение, което да се обезпечава осъществяваната от решаващия съд дейност следва да се ограничи единствено и само до проверка на редовността на записа на заповед. В случая с отговора на исковата молба ответникът е направил общо оспорване на вземането на ищеца по основание и размер, като изрично е посочил липсата на установени договорни отношения между страните, в изпълнение на които клаузи процесният запис на заповед да е издаден. Твърдение за каузално правоотношение между страните, изпълнението на което процесният менителничен ефект да обезпечава, не е въведено и с исковата молба. Поради това и съдът приема, че в случая на изследване в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК не подлежи някакво хипотетично каузално правоотношение /така определение № 294/05.05.2017 г. на ВКС по т.д. № 2364/2016 г., II т.о./. Поради това въззивният съд приема, че въпросът дали ценната книга е издадена с обезпечителна цел би бил релевантен по делото само при въведени конкретни възражения срещу предявеното вземане, но когато длъжника отрича изобщо връзка между менителничния ефект и каквото и да е правоотношение, което да се обезпечава съдебната проверка се ограничава единствено до проверка на редовността на записа на заповед. В решение № 38/04.04.2013 г. на ВКС по т.д. № 1165/2011 г., I т.о. е прието, че когато длъжникът твърди безпаричност на записа на заповед, следва да конкретизира това твърдение, чрез посочване на обстоятелствата, при които длъжникът е издал ценната книга. В този случай тежестта на доказване е на издателя. Затова,  дори ищецът да би посочил конкретно каузално правоотношение от което произтича процесният запис на заповед, при наличието на общо оспорване от страна на ответника каквото е в настоящия случай, не се променя предметът на делото, а от недоказване на евентуално посочена кауза ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка /така решение № 248/23.01.2015 г. на ВКС по т.д. № 3437/2013 г., I т.о./. Това е така, защото ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на записа на заповед, като при липса на релативно възражение, към която се приравнява и общото възражение на ответника за безпаричност на ценната книга, вкл. в случаите на разкрита в исковата молба обезпечителна функция на менителничния ефект, ищецът-поемател не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение /изцяло в този смисъл решение № 38/07.04.2015 г. на ВКС по т.д. № 1008/2014 г., I т.о. и решение № 94/22.06.2015 г. на ВКС по т.д. № 829/2014 г., I т.о./.

Сочената от въззивника съдебна практика на ВКС, а именно решение № 73/29.06.2016 г. на ВКС по т.д. № 1025/2015 г., II т.о., решение № 88/27.05.2013 г. на ВКС по т.д. № 374/2012 г., II т.о. и решение № 386/25.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 1490/2014 г., IV г.о. е неотносима към настоящето дело. В първото от посочените решения на ВКС е прието, че само при надлежно въведени от страните в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК твърдения и възражения за връзка между записа на заповед и каузалното правоотношение, съдът е длъжен да изследва наличието на такава връзка, а при доказването й - наличието на неизпълнено задължение по каузалната сделка. В случая не са въведени твърдения, а длъжникът се е задоволил да направи общо оспорване като твърди липса на каузално правоотношение, без обаче да сочи поради защо е подписал записа на заповед. Поради това доводът в писмената защита какво друго да възрази длъжника, за да потвърди отсъствие на релевантни отношения не се споделя от въззивния съд, тъй като длъжникът след като сам твърди да липсва всякакво каузално правоотношение и не е получавал парична сума от ищеца по делото, следва да посочи поради каква причина е подписал записа на заповед. Останалите две решение са постановени по различни хипотези от настоящата – с решение № 386/25.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 1490/2014 г., IV г.о. е решен правен спор по менителнично поръчителство, а в решение № 88/27.05.2013 г. на ВКС по т.д. № 374/2012 г., II т.о. е обсъдено доказателственото значение на записа на заповед за предаване на определена сума.

В хода на устните състезания пред въззивния съд, както и с писмената защита по делото въззивникът за пръв път въвежда възражение за нарушение на Закона за ограничаване на плащанията в брой /ЗОПБ/, с оглед на уговорката в записа на заповед дължимата в размер на 10 500 лв. сума да бъде заплатена в брой. Посоченото възражение за „нередовност на ценната книга“ поради противоречието на императивна норма на чл. 3, във връзка с § 2 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за ограничаване на плащанията в брой е неоснователно. Уговорката за плащане в брой на сума в размер, по - голям от посочения в цитирания нормативен акт - 10 000 лева, не води до недействителност на менителничния ефект, тъй като закона не забранява договарянето на плащане в брой на суми над посочения размер, а реалното извършване на такива плащания, като забраната е скрепена със санкциониране на нарушителите по административен ред на основание разпоредбата на чл. 5 ЗОПБ /така решение № 1423/07.06.2016 г. на Софийски апелативен съд по в.т.д. № 1704/2016 г., недопуснато до касационно обжалване с определение № 216/10.04.2017 г. на ВКС по т.д. № 2522/2016 г., I т.о./. Същият правен извод е направен и в определение № 1193/11.12.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4396/2015 г., III г.о., както и в определение № 1411/10.12.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4866/2015 г., IV г.о. - следва да се посочи, че нарушаването на Закона за ограничаване на плащанията в брой има за последица административнонаказателната отговорност на дееца, но няма значение нито за надлежността и доказването на извършеното плащане, нито за валидността на договора, от който произтича вземането. В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК определение № 388/11.07.2017 г. на ВКС по ч.т.д. № 831/2017 г., II т.о. отново е прието, че нарушението на разпоредбата на  чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗОПБ е основание единствено за налагане на административно наказание съгласно чл. 5, ал. 1 ЗОПБ, но не и за отхвърляне на претенцията. Отделно от това следва да се посочи, че изпълнението на паричните задължения се осъществява чрез плащане, т.е. има за предмет плащане. Не се провежда разлика между плащане в брой или по безкасово плащане каквато е тезата на въззивника, тъй като това са само способи за изпълнение на парично задължение. И в двата случая се касае за задължения за стойност, при който длъжникът не може да се освободи от отговорност поради невиновна невъзможност за изпълнение /арг. чл. 81, ал. 2 ЗЗД/. С оглед на тези съображения и посочената съдебна практика съдът намира, че евентуалното административно нарушение на чл. 5, ал. 1 ЗОПБ не може да доведе до претендираните от въззивника гражданскоправни последици изразяващи се в нищожност на сключената между страните сделка. Освен това при подписване на записа на заповед длъжникът е бил наясно със своите задължения по чл. 5, ал. 1 ЗОПБ, а към настоящия момент твърди, че има забрана да заплати дълга си в брой. В случая се касае за противоречиви и непоследователни действия, а съгласно правния принцип никой не може да се поставя в противоречие с предшестващото си поведение.

Както се посочи по-горе автентичността на подписа не е оспорена от ответника. С оглед на това, въззивният съд приема, че с подписването му издателят на записа е заявил желание да се обвърже с правата и задълженията по него. Не се спори, че на падежа издателят на записа на заповед не е извършил плащане. Тъй като ответникът не е доказал да е погасил вземането следва извод, че вземането съществува, а предвид настъпилия падеж на записа на заповед - че същото е изискуемо и подлежи на изпълнение. Действително по делото не са представени доказателства за предявяване на менителничния ефект, но за да е налице подлежащо на изпълнение вземане, не е необходимо записът на заповед да е бил предявен за плащане - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г.  на ВКС по тълк. дело № 1/2004 г., ОСТК.

Въз основа на тези правни съображения и с оглед на обстоятелството, че правният извод до който въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответства на правните съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.

При този изход на правния спор, предмет на настоящото въззивно производство, въззивникът следва да заплати на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК сумата от 845 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред С.окръжен съд, съгласно договор за правна защита и съдействие от 29.09.2017 г. В посочения договор е отбелязано изрично заплащането в брой на адвокатското възнаграждение като с това е изпълнено изискването на т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК.  

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК /след изменението й с ДВ, бр. 50 от 2015 г./, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела и до 20 000 лв. - за търговски дела. С посочената разпоредба е въведен обективен критерий за ограничаване достъпа до касационно обжалване - не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. за граждански дела, и до 20 000 лв. за търговски дела. Въведеното с чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК ограничение за обжалваемост на решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. се отнася до търговски дела. В конкретния случай с въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за сумата 10 500 лв. Когато искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е за установяване на вземане, основано на запис на заповед, сделката е търговска по см. на чл. 286, ал. 1, вр.  чл. 1, ал. 1, т. 8 ТЗ и съгласно чл. 286, ал. 2 ТЗ търговски са и сделките по чл. 1, ал. 1 ТЗ независимо от качеството на лицата, които ги извършват. Оттук следва, че естеството на търговско дело има всяко заведено по иск с предмет право или правно отношение, породено или отнасящо се до търговска сделка, вкл. нейното сключване и изпълнение или неизпълнение /така определение № 580/20.07.2011 г. на ВКС по ч.т.д. № 453/2011 г., I т.о./. Предявеният иск е под определения минимален размер за касационно обжалване 20 000 лв., а именно 10 500 лв. По аргумент от текста на чл. 365, т. 1 ГПК всеки иск с предмет право или правно отношение, породено или отнасящо се до търговска сделка, вкл. нейното сключване, тълкуване, валидност, изпълнение, неизпълнение или прекратяването й, както и последиците от последното, е годен да сложи началото на търговски спор, т. е. такъв, по който се образува търговско дело в широк смисъл /така определение № 169/01.07.2011 г. на ВКС по т.д. № 624/2011 г., I т.о./. Не е от значение обстоятелството, че правният спор касае отношения между физически лица, от които нито едно не е търговец, както и поради това, че не е бил разгледан по реда на гл. ХХХII ГПК /така определение № 249/03.04.2013 г. на ВКС по т.д. № 1492/2013 г., I т.о./. В подкрепа на извода за необжалваемост на въззивното решение са и определение № 182/29.03.2017 г. на ВКС по ч.т.д. № 1633/2016 г., II т.о., определение № 57/15.02.2017 г. на ВКС по гр.д. № 4325/2016 г., IV г.о., определение № 240/09.11.2016 г. на ВКС по т.д. № 2128/2016 г., II т.о., определение № 400/27.05.2014 г. на ВКС по ч.т.д. № 1141/2014 г., I т.о., определение № 728/04.11.2013 г. на ВКС по ч.т.д. № 3981/2013 г., II т.о., определение № 203/19.09.2013 г. на ВКС по т.д. № 3087/2013 г., II т.о., определение № 151/02.03.2012 г. на ВКС по ч.т.д. № 114/2012 г., II т.о., определение № 150/02.03.2012 г. на ВКС по ч.т.д. № 112/2012 г., II т.о.

 

Така мотивиран, Старозагорският окръжен съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 373/27.04.2017 г., постановено по гр.д. № 4199/2016 г. по описа на С. районен съд.

 

ОСЪЖДА Р.Г.В., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на Ж.М.Ж., ЕГН: ********** ***, сумата 845 /осемстотин четиридесет и пет/ лева, представляваща направените разноски пред въззивната инстанция -  адвокатски хонорар.

 

         Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

        

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                  

 

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:                   1.

 

 

 

 

                                                                                               2.