Р Е Ш Е Н И Е

 

        412                                                11.12.2017 г.                 гр. С.

 

 В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

ОКРЪЖЕН СЪД С.                             ІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На четиринадесети ноември                                                                Година 2017

в публично заседание в следния състав:                             

 

                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:  МАРИАНА МАВРОДИЕВА

                                                                         ЧЛЕНОВЕ:  НИКОЛАЙ УРУКОВ

                         НИКОЛА КЪНЧЕВ

 

При участието на секретаря СТОЙКА СТОИЛОВА като разгледа докладваното от мл. съдия КЪНЧЕВ въззивно гражданско дело № 1428 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ ГПК.

В законния срок е входирана въззивна жалба от Т.Г.Т. чрез пълномощника му – адв. Ж.З. против Решение № 642 от 04.07.2017 г., постановено по гражданско дело № 798 от 2017 г. по описа на Районен съд – С., VІІІ граждански състав, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 240, ал. 1 и частично уважен предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно. Неправилно първоинстанционният съд бил тълкувал събраните по делото доказателства и в частност свидетелските показания на свидетелката З.С., които всъщност не доказвали твърдените от ищцата обстоятелства. В показанията си С. била посочила, че не е видяла ищцата да дава пари на ответника, нито е могла да чуе разговора между страните по делото. Нито размерът на сумата, нито съгласието на ответника за сключване на договор за заем били установени по делото. Приетата като доказателство разписка не установявала наличието на заемно правоотношение. В тежест на ищцата било провеждането на пълно и главно доказване на наличието на договор за заем, което не било проведено, поради което искът с основание чл. 240, ал 1 ЗЗД останал недоказан. Моли се първоинстанционното решение да бъде отменено изцяло, като вместо него бъде постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени като недоказани. Молят за направените разноски пред двете инстанции.

В законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата К.Г.М.,чрез пълномощника адв. В.З.. Счита се, че подадената въззивна жалба е изцяло неоснователна. Правилно районният съд бил обсъдил събраните по делото доказателства и установил фактическата обстановка. Свидетелката З.С. категорично установявала, че ищцата е дала пари в заем именно на ответника, като посочвала времето и мястото на сключване на договора. Показанията ѝ се подкрепяли и от останалите доказателства по делото. Доказано било по несъмнен начин предаването на паричната сума. Правилно не били кредитирани показанията на свид. Енев. Ищцата провела пълно и главно доказване на претенцията си. Моли се решението на Районен съд – С. да бъде потвърдено. Молят се направените пред въззивната инстанция разноски.

След съвещание настоящият съдебен състав обсъди изложените в жалбите и отговорите към тях становища, провери гражданско дело № 268/2017 г. по описа на Районен съд – С. и намери за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законния срок, от процесуално легитимирана страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт, т.е. е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК, съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът констатира, че първоинстанционното решение е обжалвано от ответника в частта, в която исковете са уважени. Следователно първоинстанционното решение е необжалвано в частта, с която искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен като недоказан за размера над 136.11 лв. до предявения размер от 400,55 лв. и като такова е влязло в сила.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.

От представена по делото разписка от 24.06.2014 г. се установява, че ответникът Т.Т. и свидетелят Е. Е.са получили от К.Г.М. сумата от 2000 лева. В разписката също е записано, че двамата дължат на ищцата сума от още 1500 лева.

От свидетелските показания на свидетелката З.С. се установява, че през месец юни 2014 г. била в С. заедно с К.М., която ѝ казала, че ответникът иска от нея пари. Същия ден изтеглила парите и двете отишли до бензиностанция „OMV“ намираща се в южната част на града. Там се срещнали с Т.Т. и негов съдружник – Е.     Е.. Ищцата предала парите на ответника, получила подписаната разписка и я показала на свидетелката.

Свидетелските показания на свид. Е. Е.не следва да бъдат кредитирани. Показанието му, че не е получавал от ищцата сумата от 1500 лева се опровергава категорично от подписаната от самия него разписка. Обстоятелството, че не е давал на ищцата сумата от 500 лева не се счита за релевантно, тъй като не е част от предмета на доказване. Отговорите му, че нямал спомен за срещи с К.М. на бензиностанция „OMV“ са уклончиви и не доказват факти по делото.

От Покана за доброволно изпълнение от 11.03.2016 г., връчена на Т.Т. на 14.03.2016 г. се установява, че К.М. е поискала връщане на така предадената сума.

От така установените факти, съдът достигна до следните правни изводи:

Настоящата инстанция счита, че фактът на сключване на договор за заем между страните е пълно и главно доказан от ищцата. Видно от представената разписка, Т.Т. и Е. Е.са получили от К.М. сумата от 2000 лева, като в разписката е отбелязано, че двамата „дължат още 1500 лева“. По този начин се доказва, че така получените на 24.06.2014 г. пари са предадени срещу поето задължение за връщане, т.е. не е налице намерение за дарение, а именно за предоставяне в заем. По делото не бяха установени други правоотношения между страните, по които Т.Т. да дължи на К.М. пари, следователно парите са предадени на основание възникнало заемно правоотношение.

Безспорно е, че договорът за заем е реален договор, който се сключва с предаване на заемната сума. За да се счете, че такъв договор е сключен, е необходимо да се докаже, че сумата е реално предадена. В своите показания свид. С. категорично заявява, че ищцата е дала пари на ответника. Вярно е, че тя не може да посочи конкретната сума, но размерът се установява безспорно от предадената разписка. В този смисъл бива опровергано твърдението на ответника във въззивната жалба, че свидетел-ката не била видяла предаването на парите. Съгласно същата: „…К. ходи да тегли пари. След това му ги даде, но аз не присъствах на разговора. Парите му ги даде на бензиностанцията на „OMV“...“ Тези показания, заедно с посоченото изявление в разписката, че се дължат още 1500 лева, което обективира признание за дълг, а не за дарение или за получена сума в изпълнение на някакво задължение от страна на К.М., доказват по несъмнен начин наличието на сключен договор за заем, по който е била предадена сумата от 2000 лева, като по признания на самата ищца, 500 са ѝ били върнати впоследствие. Съгласно с чл. 240, ал. 1 ЗЗД със сключването на договора за ответника е било породено задължението да върне посочените 1500 лева. Поради това, съдът счита, че възражението, посочено във въззивната жалба и в писмената защита, че не е доказано основанието за предаване на процесната сума е неоснователно и следва да се остави без уважение. Твърдението на ответника, че е възможно предаването на сумата да е представлявало изпълнение на задължение по друг неформален договор не беше доказано с каквито и да било доказателства в рамките както на първата, така и на настоящата инстанция.

По отношение на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът съобрази следното: съгласно посочената разпоредба длъжникът дължи на кредитора обезщетение от деня на забавата. Тъй като по делото не е установен срок за изпълнение, с изтичането на който длъжникът да изпадне в забава, за начален неин момент следва да се приеме този, от който е поискано връщане на сумата. Видно от покана за доброволно изпълнение, този момент е получаването ѝ от ответника – 14.03.2016 г. Служебна проверка установи дължимата законна лихва от 14.03.2016 г. до 07.02.2017 г. в размер на 136.11 лв.

Всички тези изводи са правилно установени и от районния съд, поради което ОС – С. се солидаризира с мотивите му, като препраща към тях без да ги преповтаря на основание чл. 272 ГПК.

По отношение на разноските, съдът счита, че с оглед оставянето на въззивната жалба без уважение, сторените такива от ответника следва да останат в негова тежест. Искането на ищцата, формулирано в отговора, да ѝ бъдат присъдени разноските пред въззивната инстанция следва да се остави без уважение. Пред настоящата инстанция не са представени доказателства за реалното извършване на плащания от ищцата.

В заключение, ОС – С. намира, че решението на първоинстанционния съд, е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

Водим от всичко изложено и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен съд – С.

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 642 от 04.07.2017 г., постановено по гражданско дело № 798 по описа за 2017 г. на Районен съд – С., VІІІ граждански състав.

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

         

          2.