Р Е Ш Е Н И Е

 

418                                              14.12.2017г.                           гр.Стара Загора

 

    В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,  ГРАЖДАНСКО отделение, ІІ  състав

На четиринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година

В публичното заседание в следния състав:

                                         

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ

                                                          ЧЛЕНОВЕ : МАРИАНА МАВРОДИЕВА                                                                           

                                                                               НИКОЛА КЪНЧЕВ

 

Секретар Стойка Стоилова

прокурор Петър Василев

като разгледа докладваното от съдията - докладчик ЗЛАТЕВ

въззивно гражданско дело  1437 по описа за 2017 година,

за да се произнесе съобрази следното :

 

          Производството е на основание чл.269- 273 от ГПК и във вр. с чл.2б, ал.1от ЗОДОВ и във вр. с чл.6, §1 от ЕКЗПЧ.

 

Въззивното производството по делото е образувано по подадени 2 бр. въззивни жалби вх.№ 21920/09.08.2017г. от СРС- гр.С. и вх.№ 22299/10.08.2017г. от СРС- гр.С., в които те сочат, че обжалват в съответната му осъдителна част първоинстанционното Решение № 713/19.07.2017г. по гр.д.№ 5543/2016г. по описа на РС- С., като считат, че  атакуваното Решение в обжалваната част е недопустимо и молят ОС да го обезсили, тъй като според тях надлежните писмени доказателства по делото сочели, че заявлението по чл.60а от ЗСВ, депозирано от ищеца М.Х., е било оставено от специализираното звено към ИВСС- С. без разглеждане“, като просрочено- видно Писмо изх.№ 94-М- 254/30.09.2016г., а нормата на чл.60а, ал.4 от ЗСВ установявала законов 6- месечен преклузивен срок за подаване на заявлението, който започвал да тече от влизане в законна сила на съдебния акт, с който е окончателно приключило съдебното производство, от чиято продължителност се оплаквал заявителя/Определение № 1343/25.11.2015г./, постановено по гр.д.№ 5310/2015г. на ВКС- С., което на основание чл.288 от ГПК не подлежало на обжалване, а по аргумент от чл.7, ал.2 от ГПК не подлежало и на съобщаване на молителя- ищец. Считат, че заявлението по чл.60а от ЗСВ е подадено на 14.07.2016г. след изтичане на законния 6- месечен преклузивен срок, поради което при изричен отказ на административния орган/ИВСС- С./ да разгледа по същество подаденото от ищеца М.Х. заявление по чл.60а от ЗСВ поради неговата недопустимост, първоинстанционният РС неправилно е приел, че предявения срещу СГС иск е процесуално допустим. Твърди, че отговор на процесуалния въпрос за пропускането на срока по чл.60а, ал.4 от ЗСВ прекратява ли правото на гражданите да търсят обезщетение по реда на чл.2б от ЗОДОВ бил даден в съответните актове на върховните съдилища по аналогични казуси. Когато МПр/респ. оправомощено от него лице/ откажело да разгледа заявлението по чл.60а от ЗСВ с мотива, че това заявление е подадено извън срока по чл.60а, ал.4 от ЗСВ/какъвто е и настоящия случай/, бил налице отказ да бъде разгледано по същество искане за издаване на административен акт по чл.60е от ЗСВ. Този отказ не бил без правно значение, тъй като той препятствал предявяването на иск по чл.26 от ЗОДОВ, защото бил процесуална пречка да бъде осъществена положителната процесуална предпоставка по чл.8, ал.2 от ЗОДОВ за допустимост на този иск. При отказ да бъде разгледано по същество заявление по чл.60а от ЗСВ, административната процедура по Глава Трета „а" от ЗСВ не само, че не била финализирана, но тя дори не била и започнала, защото решаващият орган бил счел, че е сезиран с едно недопустимо за разглеждане по същество заявление. Като бил разгледал по същество един иначе недопустим иск, първостепенният РС бил постановил срещу всеки от ответниците един недопустим съдебен акт. Молят ОС да обезсили решението в обжалваната част и да прекрати производството по делото, като недопустимо. Претендират присъждане на разноски в пълен размер за двете съдебни инстанции на основание чл.78, ал.4 и ал.8 във вр. с чл.32, т.3 от ГПК.

Алтернативно- в случай, че намери Решението на РС за допустимо в обжалваната част, молят ОС- С. да го отмени, като неправилно и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените срещу тях искове изцяло, тъй като фактически бил необоснован правният извод на РС за наличието на забава при постановяване на съдебното решение по в.гр.д.№ 4364/2012г. на СГС, както и при администриране на касационната жалба на Х.. Едномесечният срок по чл.235, ал.5 от ГПК бил инструктивен, като за разумен съгласно практиката на ВСС по планови проверки и дисциплинарни производства, се приемал 3- месечния срок. Видно било от писмените доказателства, съдържащи се в приложеното в.гр.д.№ 4364/2017г. на СГС, решението на въззивната инстанция било постановено в инструктивния 3- месечния разумен срок, поради което забава не била налице и тази констатация на съда била неправилна. Допълнително следвало да се посочи и практика на ЕСПЧ, с която РС е следвало да съобрази решението си, простото неспазване на процесуалните срокове (каквито са например сроковете за произнасяне на съдебния акт), и каквото е нарушението в случая, не било налице и не водело до извода, че производството е продължило неразумно дълго по смисъла на чл.6, §1 от ЕКЗПЧ, като изложеното се отнасяло и за периода на администриране на депозираната от Х. касационна жалба. Считат, че всички действия на СГС били извършвани своевременно и при стриктно спазване на процесуалния закон, като неправилно първоинстанционния съд е приел, че ответникът неоснователно е причинил забавено администриране на касационната жалба. Отношение по тези фактически твърдения на ищеца, които РС- С. необосновано бил приел за верни, СГС бил взел още с Отговора си на исковата молба, където изрично е било възразено, че съдът като орган на съдебната власт, не може да упражнява пряк контрол върху поведението на адвокатите, които са членове на адвокатурата, която е независима и съдът по нито една законова разпоредба не се явявал възложител на работа по отношение на процесуалните представители на страните. А в случая ответникът СГС бил извършвал ритмично всички необходими действия по осигуряване на правото на защита на ищеца Х., като изрично е бил указал на назначения по реда на чл.94 от ГПК процесуален представител- адвокат, че за поредното неизпълнение на указанията на администриращия съд, ще бъде уведомена С. адвокатска колегия- тоест предприемани били необходимите дисциплиниращи спрямо процесуалния представител на ищеца действия, които по закон съдът има правомощия да извършва. Така гореизложеното обосновавало извода за неправилност на изводите на решаващия РС за липсата на произнасяне от страна на СГС в процеса на администриране на касационната жалба на ищеца, както и за забавяне, дължащо се на поведението на ответника СГС. Твърдят, че обжалваното Решение не било съобразено и с друг критерий на ЕСПЧ- какъв е бил залогът на делото за лицата, които твърдят да са претърпели вреди от забавянето му, и неправилно РС- С. бил приел, че заложеният интерес за ищеца е бил особено значим, тъй като делото било с предмет защитимо от ЗЗДиск. право, и най- вече обвързвайки значимостта на интереса с обективното положение на ищеца, изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна". В последователната си практика ЕСПЧ изрично бил посочвал кога интересът е значим, обвързвайки го единствено с предмета на спора, а не с обективното положение на жалбоподателя, като значението на делото за лицето означавало да се вземе под внимание всичко това, което е зависело от делото за лицето. Практиката на ЕСПЧ приемала за значими трудовоправните спорове, дела за пенсии, дела за упражняване на родителски права, дела отнасящи се до обезщетение за причинени телесни увреждания, наказателни дела, при които обвиняемият/респ. подсъдимият/ е с мярка за неотклонение „задържане под стража", дела за трудова злополука и т.н. А в настоящия случай предмет на делото, за което се твърди да е забавено, е било оплакване на ищеца Х., което според него съставлявало дискриминационно поведение на служител от администрацията на затвора, което поведение се изразявало в зачеркване на написаното от Х. „изисквам" и написване върху него „умолявам". Като се съобрази практиката на ЕСПЧ било повече от видно, че в конкретният случай самото дело не е представлявало значителен интерес за ищеца, именно предвид предмета му и не е изисквало по- завишено внимание от страна на съдилищата. При това положение ЕСПЧ е приемал, че не е налице нарушение на изискването за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, дори и да има известни забавяния, и обезщетение не следва да бъде присъждано. Неправилно и без опора в събрания по делото доказателствен материал РС бил приел за установено, че ищецът Х. е претърпял описаните в исковата молба вреди по причина на поведението на ответника СГС. Исковете, по които било образувано производството по гр.д.№ 5543/2016г. по описа на РС- С., били предявени срещу СРС, СГС и ВКС на РБ при условията на разделност, поради което по отношение на всеки един от ответниците РС- С. е следвало да установява кумулативното наличие на елементите от фактическия състав на специалния деликт

 


Цитирано било единствено гр.д.№ 27668/2009г. по описа на СРС, и то нееднократно в хода на съдебното дирене, но по делото не били ангажирани други доказателства за твърдяната причинно- следствена връзка между сочените от ищеца вреди и поведението на СГС. Ето защо и по аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК РС при недоказване на релевантните за спора факти от страната, носеща доказателствената тежест за това/в случая ищеца/, е следвало да постанови съдебен акт, с който да отхвърли предявените искове срещу двата съда, като неоснователни и недоказани, а не да уважава същите в условията на допуснатото съществено процесуално нарушение на цитираната норма на ГПК. Твърдян и, че е допуснато и нарушение на материалния закон/чл.52 от ЗЗД/, тъй като РС- С. бланкетно бил изброил в мотивната част критериите, разработени от трайната и задължителна съдебна практика, изпълващи в съдържателно отношение понятието за „справедливост" по смисъла на чл.52 от ЗЗД, без обаче да изложи съображения какво е проявлението на всеки един от тях в правната сфера на ищеца, и по какъв начин и в каква степен същата е засегната неблагоприятно, а направо е приел, че сума в размер на 1500 лв. е достатъчна, за да възстанови търпените от молителя- ищец душевни болки и страдания. Твърдят, че всъщност РС- С. не бил изложил никакви мотиви защо искът е основателен до посочения размер. Считат, че предвид неоснователността на главния иск, неоснователна се явява и претенцията за лихви по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Неправилно разпределена се явява и отговорността за разноски, като смятат, че такива не се дължат от двата съда предвид неоснователността на исковете против тях. Съобразно с всичко гореизложено, молят ОС- С. да обезсили Решението в обжалваната част и да прекратите производството по делото, а при условията на евентуалност да отмени този съдебен акт в частта, с която двете съдилища са били осъдени да заплатят на М.Г.Х. съответните суми в лева, представляващи парични обезщетения за претърпени от него неимуществени вреди от нарушение на законното му право на разглеждане и решаване в разумен срок на в.гр.д.№ 4364/2012г. по описа на СГС, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в РС- С./30.11.2016г./, до окончателното изплащане, както и в частта за разноските пред РС. Претендират присъждане на разноски си в пълен размер за двете съдебни инстанции. Нямат свои нови доказателствени искания пред настоящата въззивна съдебна инстанция. Не са се явили техни процесуални представители и не са пледирали пред настоящата въззивна съдебна инстанция. Само от СГС преди датата на о.с.з. е постъпила писмена Молба- становище от 07.11.2017г., в която се взема отношение по хода на делото и по съществото на въззивната си жалба.

 

В законния 2- седмичен срок по чл.263, ал.1 от ГПК не са постъпили писмени Отговори на двете въззивни жалби от третият ответник ВКС- С., който и не е обжалвал изцяло отхвърлителното спрямо него първоинстанционното Решение на РС- С., не се е явил процесуален представител и не е пледирал пред настоящата въззивна съдебна инстанция.

 

         В законния 2- седмичен срок по чл.263, ал.1 от ГПК не са постъпили писмени Отговори на двете въззивни жалби и от ищеца М.Г.Х. ***.. Същият се явява лично пред настоящата въззивна съдебна инстнация, взема становище по в.жалби и по атакуваното с тях първоинстанционно Решение, като пледира лично, че иска да се отмени първоинстанционното Решение/което не е обжалвал/ в частта за присъдените разноски за двата съда/СРС и СГС/ пред РС, тъй като нямало никакви данни за направени от тях разноски по делото в посочения в Решението размер.

 

Контролиращата страна ПРБ- С. в лицето на РП- С. и съответно ОП- С. не са взели писмено отношение по въззивните жалби по делото. Представителят на ОП- С. заявява в о.с.з.пред настоящия въззивен ОС- С., че двете в.жалби са изцяло основателни и доказан, както относно изначалната процесуална недопустимост на исковите претенции на ищеца, като просрочени, като моли ОС да прекрати производството по делото на това основание, така и относно алтернативното оплакване за прекомерността на присъденото парично обезщетение- заявява, че то е твърде завишено с оглед реално осъществената срещу ищеца наказателна репресия от всеки един от двата съда. Поради което предлага присъденото парично обезщетение да бъде значително намалено до един съвсем минимален и справедлив размер.

 

Въззивният ОС- С., след като обсъди доводите на всяка от страните, като провери мотивите и диспозитивите на атакуваното първоинстанционно съдебно Решение, като обсъди събраните по делото писмени и гласни доказателства, и като взе предвид становищата на всяка от страните, намира за установена и доказана по несъмнен и безспорен начин следната фактическа и правна обстановка по делото :

Предметът на спора се определя от посочените от ищеца, като основание на иска обстоятелства и от търсената от ищеца защита, като въззивният съд е длъжен да разреши материалноправния спор между страните по същество. Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 във вр. с чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ, Държавата отговаря чрез своите органи/в случая РС- С. и ГС- С./ за техните действия и бездействия в кръга на законовите им правомощия.

ОТНОСНО ПРОЦЕСУАЛНАТА ДОПУСТИМОСТ НА ИСКОВЕТЕ: Към гр.дело на РС- С. са приложени всички писмени материали, съдържащи се в преписката, образувана по заявлението по чл. 60а от ЗСВ от ищеца М. Х., от които е видно, че на 14.07.2016г. той е изпратил по пощата заявление до ИВСС, депозирано с вх.№ РС– 16– 282/19.07.2016г., съдържащо оплакване за бавно правораздаване по гр.д. № 27668/2009г. по описа на СРС, с искане за определяне на справедливо обезщетение за нарушено право на разглеждане и решаване на делото му в разумен срок. Впоследствие с писмо изх.№ 94– М 254/30.09.2016г., за което липсват данни на коя дата е било връчено на заявителя- ищец, той е бил уведомен за извършената проверка, като състав на специализираното звено на ИВСС е констатирал, че не е спазен законният 6- месечен срок по чл.60а, ал.4 от ЗСВ, поради което заявлението не подлежало на разглеждане по реда на Глава 3„а” от ЗСВ, за което е бил съставен и Констативен протокол от 19.09.2016г. С оглед на гореизложеното въззивният съд приема, че в случая е налице положителната процесуална предпоставка по чл. 8, ал.2 ЗОДОВ за допустимост на предявените искове, предвидена в чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ. Самото провеждане на административната процедурата по Глава 3„а” от ЗСВ представлява предпоставка, обуславяща допустимостта на иска, като в случая е налице проведена и приключила без резултат процедура, по която няма и постигнато споразумение между страните. Поради което ирелевантно по делото се явява изясняване на обстоятелството от кога е започнал да тече и кога е изтекъл законния 6- месечен срок по чл.60а, ал.4 от ЗСВ, тъй като в  конкретния случай изясняването и установяването на този факт по никакъв начин не се явява определящ за процесуалната допустимост на исковите претенции, тъй като доказва само приключило без резултат предварително административно производство. След което исковите претенции по реда на чл.2б, ал.1 във вр. с чл.8, ал.2 от ЗОДОВ се явяват изцяло процесуално допустими.

          ОТНОСНО ДЪЛЖИМОСТТА НА ОБЕЗЩЕТЕНИЯТА : Относно спорния по делото въпрос за определяне на справедливия размер на дължимото парично обезщетение на пострадалото от органите на Държавата лице/ищеца- въззиваем/, в мотивите на атакуваното първоинстанционно Решение, РС подробно, мотивирано, обосновано и законосъобразно е обсъдил всички събрани пред него писмени и гласни доказателства, и е постановил в осъдителната част на своето Решение един, като цяло обоснован от фактическа и правна страна извод за дължимост на търсеното парично обезщетение от въззиваемия/ищец/ против двамата въззиваеми/двата съда извън ВКС/. Поради което установената по безспорен начин пред РС- С. и неоспорена от никоя от страните фактическа обстановка по процесния случай, исковата претенция се явява изцяло основателно и доказана по фактическо и правно основание съгласно разпоредбите на чл.2, ал.1, т.3 във вр. с чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ, и във вр. с чл.52 и чл.82- 86 от ЗЗД. В хода на въззивното производство не се доказва по какъвто и да е начин защитната тези на въззивника/ответник/ РС- С. за прекомерен, необоснован и твърде завишен размер на определеното от РС- С. парично обезщетение по спора между страните- а именно уважения за 800 лв. при претендирани общо 1600 лв. против СРС. Още повече, че този въззивник никъде в жалбата си не сочи по- конкретно кои евентуален размери под присъдените процесни 800 лв. биха били нормални по размер в процесния казус, според него. А по отношение оплакванията на другия въззивник/СГС/, предвид продължителността на закъснението му, естеството на съдебното производство, извършените процесуални действия от тази въззивна инстанция и предвид константната практика на съдилищата в региона по аналогични казуси през последните години, настоящия въззивен ОС- С. счита, че присъденият от РС- С. размер на паричното обезщетение в размер на съответно уважените за 1 500 лв. при претендирани 2 100 лв. против СГС, се явяват твърде завишени. Поради което ОС- С. счита, че справедливия размер за това обезщетение от страна на СГС към пострадалия от действията и бездействията му ищец Х. се явява сумата 500 лв., като напълно мотивирана, обоснована и справедлива. В останалата част до претендираните общо 2 100 лв. против СГС исковата претенция и съответната част от атакуваното първоинстанционно Решение се явяват прекалено завишени, необосновани и недоказани. Поради което следва да се уважи частично тази в.жалба, да се отмени частично атакуваното първоинстанционно Решение относно размера над 500 лв. до присъдените от РС- С. общо 1 500 лв., и да се отвени Решението на РС- С. в тази му част, ведно със законните последици от това. А в останалата му част атакуваното Решение следва да се потвърди, със законните от това последици.

 

ОТНОСНО РАЗНОСКИТЕ ПО ДЕЛОТО :

Тъй като не е налице обжалване на първоинстанционното Решение в частта му относно митивите и диспозитива за разноските от никоя от страните, и най- вече от страна на въззивника- ищец Х., то настоящия въззивен ОС- С. не се явява сезиран с такова въззивно оплакване и няма процесулна възможност служебно да се произнася по въпроса за разноските на всяка една от страните, направени от тях пред първоинстанционния РС- С.. Поради което устното оплакване на въззиваемия Х. в о.с.з. на 14.11.17г. пред настоящия ОС- С. се явява процесуално недопустимо и въззивния ОС- С. следва да го остави без разглеждане, ведно със законните последици от това. Във връзка с гореизложените мотиви и с оглед резултата от въззивното обжалване, на осн. чл.273 във вр. с чл.78, ал.1 и 2 от ГПК, всяка от страните следва сама да понесе разноските, които е направила пред настоящата въззивна съдебна инстанция, ведно със законните последици от това.

 

          Настоящото въззивно съдебно Решене е окончателно и не подлежи на обжалване пред по- горестоящ съд съгласно чл.284, ал.3, т.1, пр.1 от ГПК.

 

   Ето защо мотивиран от горните съображения и на осн. чл.269- 273 във вр. с чл.269- 273 и във вр. с чл.78, ал.1 и 2 и чл.80- 81 от ГПК, във вр. с чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ и чл.6, §1 от ЕКЗПЧ, въззивният ОС- С.

 

                                                 Р   Е   Ш   И   :

 

          ОТМЕНЯ Решение № 713/19.07.2017г. по гр.д.№ 5543/2016г. по описа на РС- С. в частта му, с която е бил осъден СГС- гр.С., бул.“В.“ № . да заплати на М.Г.Х.- ЕГН **********,***- С., парично обезщетение над доказаните 500 лв./петстотин лева/ до присъдените му 1 500 лв., представляваща парично обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на в.гр.д.№ 4364/2012г. по описа на СГС, в разумен срок, съгласно чл.6, §1 от ЕКЗПЧ, ведно със законната лихва върху върху сумата, считано от 30.11.2016г. до окончателното изплащане на сумите, като необосновано.

 

          ОТХВЪРЛЯ иска на М.Г.Х.- ЕГН **********,***- С. срещу С.- гр.С., бул.В.“. за заплащане на сумата над присъдените от ОС- С. 500 лв./петстотин лева/ до уважените от РС- С. 1 500 лв./хиляда и петстотин лева/, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото му на разглеждане и решаване на в.гр.д. № 4364/2012г. по описа на СГС в разумен срок, съгласно  чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.11.2016г. до окончателното й изплащане, като неоснователен и недоказан.

 

          ПОТВЪРЖДАВА в останалата му атакувана част Решение № 713/19.07.2017г. по гр.д.№ 5543/2016г. по описа на РС- С..

 

          РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                ЧЛЕНОВЕ :