Р Е Ш Е Н И Е

 

         423                                              14.12.2017 г.                 гр.С.

 

 В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

ОКРЪЖЕН СЪДС.                             ІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На двадесет и първи ноември                                                              Година 2017

в публично заседание в следния състав:                             

 

                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  МАРИАНА МАВРОДИЕВА

       НИКОЛА КЪНЧЕВ

 

При участието на секретаря СТОЙКА СТОИЛОВА като разгледа докладваното от мл. съдия КЪНЧЕВ въззивно гражданско дело № 1446 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ ГПК.

В законния срок е входирана въззивна жалба от Р.М.Д. чрез пълномощника ѝ – адв. Ц.В. против Решение № 639 от 03.07.2017 г., постановено по гражданско дело № 1277 от 2017 г. по описа на Районен съд – С., с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59, ал. 3 ЗС.

В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно. Не се оспорват фактите на направеното дарение, както и на клаузата за запазване правото на ползване. Първоинстанционният съд не бил обсъдил обстоятелството, че, за да бъдело погасено по давност вещното право на ползване, било необходимо да се докаже, че то не е било упражнявано за период повече от пет години. Този срок не течал от деня на неговото учредяване, а от деня, в който ползвателят е имал възможността да започне упражняването на това право. Като е обитавала до 2016 г. имота, ищцата била възпрепятствала достъпа на учредителката до него. Не се установявало бездействието на ответницата като носител на правото на ползване, тъй като последната изплащала сметки за ток и вода. Установено е, че била участвала в извършен през 2014 г. ремонт на къщата както и че била направила навес в двора. Моли се отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. Молят се и направените по делото разноски.

В законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата П.Б.Т., подаден чрез пълномощника ѝ – адв. М.Г.. Счита се, че подадената въззивна жалба е изцяло неоснователна. Правилно районният съд бил обсъдил събраните по делото доказателства и установил фактическата обстановка. Ищцата била трайно установена и живеела на посочения етаж още преди сключването на договора за дарение. Обитавала този етаж постоянно от 1997 г. до 2016 г., когато е била сменена входната брава на къщата. През този период ответницата била обитавала само първия етаж от къщата. По делото било установено, че ответницата не била ползвала този втори етаж под каквато и да било форма. До 2016 г. от ответницата не били отправяни никакви възражения по отношение ползването от страна на ищцата. Съгласно съдебната практика правото на ползване върху етажа предполагало да се живее в него, тъй като това било неговото предназначение. Поведението на ответницата да възпрепятства ползването на имота било сторено много късно – около 19 години след сключване на договора за дарение. Моли се първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Молят се направените пред въззивната инстанция разноски.

След съвещание настоящият съдебен състав обсъди изложените в жалбата и отговора към нея становища, провери гражданско дело № 1277/2017 г. по описа на Районен съд – С. и намери за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законния срок, от процесуално леги-тимирана страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт, т.е. е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК, съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът констатира, че първо-инстанционното решение е обжалвано от ответника в частта, в която искът е уважен.

Решението е валидно и допустимо в обжалваната му част.

Съдът приема за безспорни между страните фактите, че ответницата Р.Д. е втора съпруга на бащата на ищцата П.Т. – Б. Т. Д.; че на 21.10.1997 г. двамата съпрузи са сключили с ищцата и със синът на ответницата Т. С.Т. договор за дарение, по силата на който на ищцата е прехвърлена собствеността върху втория етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр.С., ул. “Х.“ № ., като дарителите са си запазили правото на ползване пожизнено и безвъзмездно; че дарителят Б. Т. Д. е починал на 01.07.2015 г.

От свидетелските показания на свидетелката Д. Д. се установява, че ищцата е живеела на втория етаж в имота, построен от баща ѝ още от ученическите си години. След като се омъжила и се родила дъщеря ѝ, семейството продължило да живее в една стая на втория етаж. След като ищцата се развела със съпруга си продължила да живее на втория етаж заедно с дъщеря си. Не е имало период, през който ответницата и бащата на ищцата да са живеели на втория етаж – те живеели само на първия. От 2016 г. била сложена нова греда, за която П.Т. нямала ключ.

От свидетелските показания на свидетелката Е. А. се установява, че от 1997 г. ищцата е живеела в къщата. Баща ѝ и доведената ѝ майка живеели на първия, като нямали претенции към втория. П.Т. извършвала ремонт на втория етаж – смяна на дограма и мазане. Сега Т. Т. искал да се изведе вход към втория етаж от северната страна на къщата. От 2016 г. ищцата не можела да влезе в къщата, тъй като нямала ключ.

От свидетелските показания на свидетеля М. Д. се установява, че П.Т. живеела на втория етаж от доста време, а баща ѝ и ответницата – на първия. На втория етаж е имало гардероб с дрехи на Т. Т., който е бил изхвърлен от ищцата. Ботьо и Р. Добройкови плащали сметките за ток, вода и телефон.

От свидетелските показания на свидетелката Г. Д. се установява, че ответницата и съпругът ѝ са плащали сметките за консумативите по къщата през годините. П.Т. живеела на втория етаж, а Р.Д. – на първия. На втория етаж е имало гардероб на Т. Т., който е пречел на П.Т. и бил преместен през 1992 г.

От така установените факти, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл. 59, ал. 3 ЗС, правото на ползване се погасява с изтичането на период от пет години, в който то да не е упражнявано. Упражняването на правото на ползване представлява всяко активно действие, с което вещта се ползва по предназначение, както с фактически действия със самата нея, така и с действия по управление – отдаването ѝ под наем, в заем, аренда или други юридически действия. За да се приеме, че правото на ползване е погасено, е необходимо да се докаже, че не са предприемани такива действия за период, по-дълъг от пет години. В случая правото на ползване е възникнало за ответницата със сключването на договора за дарение на 21.10.1997 г. Тогава тя е прехвърлила и загубила правото на собственост като цяло и за нея е останало само правото на ползване. Тук следва да се отбележи, че по делото не се установи невъзможност на ответницата да ползва този етаж. В този смисъл възражението във въззивната жалба, че петгодишният давностен срок започва да тече от момента, в който е налице възможност за ползвателя да го упражни, е юридически вярно, но ирелевантно към случая, доколкото ответницата е имала такава възможност още към момента на учредяването му. През периода след 1997 г. до 2016 г. по делото беше доказано, че единствено ищцата и дъщеря ѝ са живеели на този етаж. Т. е извършвала ремонти там, третирала е етажа като свой, като е изхвърляла от него вещи, които не са ѝ били нужни – гардероба с дрехи на Т. Т.. През това време ответницата е живеела само на първия етаж, като е заплащала сметките на цялата двуетажна къща. Възражението във въззивната жалба, че с тези си действия тя е ползвала вещта, съдът намира за несъстоятелно. Съгласно чл. 57, ал. 1 ЗС, ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на вещта. Изпълнението на това вменено от закона задължение обаче не може само по себе си да се приеме като ползване, т.е. като активно действие, с което се извличат полезните свойства на вещта. Първото активно действие на ответницата да ползва този втори етаж е установено през 2016 г., когато бравата на входната врата на къщата е била сменена. До този момент са изминали 19 години, през които ответницата не е упражнявала правото си на ползване на този етаж. Поради това съдът счита, че това право е погасено по давност. В писмените защити, представени пред въззивната инстанция новият пълномощник на Р.Д. – адв. С. Т. навежда довода, че ответницата е ползвала процесният втори етаж като го е предоставяла на ищцата – налице бил договор за заем за послужване. Това възражение е направено за първи път на този етап в производството и като такова се счита преклудирано. За пълнота съдът следва да разясни, че не споделя това становище. Договорът за заем е реален, т.е. се счита сключен с предаване на вещта от заемодателя на заемателя. По делото липсват доказателства, че ответницата е предала вторият етаж за временно ползване на ищцата. Напротив, свидетелските показания установяват, че ищцата е живеела на етажа още преди сключването на договора за дарение. Освен това по делото се установи, че именно ответницата е заплащала консумативите в къщата – ток, вода, телефон. Това е в противоречие с разпоредбата на чл. 245 ЗЗД, съгласно която заемателят – т.е. П.Т. – понася разноските по ползването на вещта. Тази разпоредба е диспозитивна и за да бъде дерогирана следва да е налице изрична противна уговорка, каквато не беше установена по делото.

Всички тези изводи са правилно установени и от районния съд, поради което ОС –С. се солидаризира с мотивите му, като препраща към тях без да ги преповтаря на основание чл. 272 ГПК.

По отношение на разноските, съдът счита, че с оглед оставянето на въззивната жалба без уважение, сторените такива от ответника следва да останат в негова тежест. Искането на ищцата, формулирано в отговора, да ѝ бъдат присъдени разноските пред въззивната инстанция следва да се уважи. Пред настоящата инстанция от пълномощника ѝ беше представен списък за разноските по чл. 80 ГПК, както и договор за правна защита и съдействие № 105580, където е посочено, че е заплатена сумата от 350 лева в брой. Съгласно указанията, дадени в ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., т. 1, когато адвокатското възнаграждение е заплатено в брой, договорът е достатъчно доказателство за извършването им и има характера на разписка. Т.е. разноските са редовно заявени, доказани и следва да се присъдят в тежест на ответницата.

В заключение, ОС –С. намира, че решението на първоинстанционния съд, е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

Водим от всичко изложено и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен съд –С.

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 639 от 03.07.2017 г., постановено по гражданско дело № 1277 по описа за 2017 г. на Районен съд – С..

ОСЪЖДА Р.М.Д., ЕГН ********** и адрес *** да заплати на П.Б.Т., ЕГН ********** и адрес *** сумата от триста и петдесет лева – разноски за водене на делото пред въззивна инстанция.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховен касационен съд по реда на глава ХХІІ ГПК при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

         

          2.