Р Е Ш Е Н И Е

 

        33                                                29.01.2018 г.                 гр. С.В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

ОКРЪЖЕН СЪД С.                          ІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На шестнадесети януари                                                                       Година 2018

в публично заседание в следния състав:                             

 

                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  МАРИАНА МАВРОДИЕВА

       НИКОЛА КЪНЧЕВ

 

При участието на секретаря СТОЙКА СТОИЛОВА като разгледа докладваното от мл. съдия КЪНЧЕВ въззивно гражданско дело № 1500 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на глава ХХ ГПК.

В законния срок е постъпила въззивна жалба от “Н.“ ЕООД чрез пълномощника – адв. Н.М. – против Решение № 53 от 14.06.2017 г. на Районен съд – Г., с което са уважени исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 КТ за общата сума от 8198.35 лв., с правно основание чл. 82, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 124, ал. 1 КТ върху просрочените задължения за трудово възнаграждение за сумата от 1558,99 лв. с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за сумата от 769,95 лв. и с правно основание чл. 82, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 221, ал. 1 КТ за сумата от 18,64 лв.

В жалбата се взима становище, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на процесуалните правила. Ищецът бил взел трудовото си досие и вещото лице нямало достъп до тази документация при извършването на съдебно-счетоводната експертиза. Твърди се, че ищецът работел в пункт за скрап, имал достъп до всички помещения, бил плащал и на други работници. Ищецът определил с колко пари бил ощетен, а съдът му присъдил цялата сума за периода, съгласно експертизата, въпреки че увеличението на иска било незаконно. Ищецът незаконно взел документи от пункта за скрап и поради това тези доказателства не могли да бъдат представени.

Моли се за отмяна на първоинстанционното решение.

 

В законния срок е подаден отговор на въззивната жалба от Т.И.И.. Взима се становище за неоснователност на жалбата. Никъде в отговора на исковата молба, ответникът не посочил, че ищецът взел документи от помещенията на ответника. Ответникът също така не оспорил експертизата и не представил доказателства, че е платил трудовите възнаграждения на работника си. Ответникът имал достатъчно време да организира защитата си и да доведе исканите от него свидетели. Неотносимо към спора било обстоятелството, че ищецът се намирал в пункта за скрап пет дни след като бил освободен от работа. Моли се оставяне в сила на първоинстанционното решение и присъждане на правените пред въззивната инстанция разноски.

 

След съвещание настоящият съдебен състав обсъди изложените в жалбата и отговора към нея становища, провери гражданско дело № 241/2017 г. по описа на Районен съд – Г. и намери за установено следното:

 

Въззивната жалба е подадена в законния срок, от процесуално леги-тимирана страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт, т.е. е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК, съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът констатира, че първо-инстанционното решение е обжалвано от ответника в частта, в която исковете са уважени. Следователно първоинстанционното решение е необжалвано в частта, с която искът за заплащане на трудово възнаграждение за месец ноември 2013 г., този за заплащане на лихва за забава върху посоченото вземане, както и този за забава върху вземането за обезщетение за неползван платен годишен отпуск са отхвърлени като погасени по давност и като такова е влязло в сила.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.

От представените по делото доказателства се доказват, а и съдът приема за безспорни между страните, следните обстоятелства: ищецът и ответникът са били страни по валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е полагал труд в качеството на работник или служител на длъжност „Технически изпълнител“; трудовото правоотношение е било пре-кратено на 01.10.2016 г.

От назначена и приета съдебно-счетоводна експертиза се установява, че трудовото възнаграждение, дължимо на Т.И.И. през процесния период е било както следва: 224.63 лева за всеки от месеците ноември и декември 2013та година; 63.54 лева за месец януари 2014та година; 108.48 лева за месец февруари 2014та година; 170.28 лева за месец март 2014та година; 232.09 лева за всеки от останалите месеци през 2014та година; 243.74 лева за всеки от месеците през 2015та година; 265.90 лева за всеки от месеците от януари 2016та година включително до септември 2016та година включително. Установен е и размерът на обезщетението за неползван платен годишен отпуск – 769,95 лв.

От представените от ответника молби за ползване на неплатен отпуск, се установява, че през 2010та, 2011та, 2012та и април 2013та г. ищецът е ползвал неплатен отпуск за различен брой дни през определени месеци.

От така установените факти, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл. 124 КТ, работникът е длъжен да полага труд, а работодателят – да изплаща в уговорените срокове трудовото възнагражде-ние. Съгласно уредената в чл. 8, ал. 2 КТ оборима презумпция, добросъвест-ността при изпълнение на трудовите задължения се предполага до доказване на противното. В настоящия случай от ответника не беше доказано недобросъвестно изпълнение от страна на Т.И. на трудовите му задължения, следователно настоящата инстанция счита, че такова не е налице и ищецът има право да получи възнаграждението, което му се дължи в установения в трудовия договор размер. В тежест на ответника е да докаже реалното плащане, за да се приеме, че това му задължение е качествено изпълнено. От представените по делото доказателства не се установи ответникът “Н.” ЕООД да е заплащал на Т.И. дължащото му се трудово възнаграждение. Съгласно чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК е недопустимо със свидетелски показания да се установява погасяване на установени с писмен акт парични задължения. Тъй като трудовият договор е винаги такъв акт – чл. 62, ал. 1 КТ – то изпълнението на задължението за заплащане на трудово възнаграждение може да бъде доказано само с писмени документи. Такива не са били представени пред първата, нито бяха представени пред настоящата инстанция. Поради това ОС – С.приема искът с правно основание чл. 124 КТ за заплащане на трудово възнаграждение за посочените в исковата молба месеци за доказан по основание и в размерите, посочени с изменението на иска, направено с молба от 31.05.2017 г.

Искът за заплащане на лихва за забава върху неизплатените трудови възнаграждения също е доказан по основание и размер. Съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД, ако денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава с изтичането му. Съгласно чл. 270, ал. 2 КТ трудовото възнаграждение се изплаща всеки месец, ако не е уговорено друго. В представения по делото трудов договор или в допълнителните споразумения и заповеди, с които той е изменян, не е уговорен различен срок за изпълнение. Следователно трудовото възнаграждение за всеки месец се дължи на точно установена дата – последния ден на съответния месец. Т.е. с настъпването на първия ден на следващия месец, работодателят е бил в забава да изпълни задължението си. Поради това съдът счита, че и тези искове са доказани, основателни и следва да бъдат уважени в пълен размер.

Искането за обезщетение за неползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, съдът също намира за доказано. Съгласно посочената разпоредба при прекратяване на трудовото правоотношение работникът има право на обезщетение за неползвания платен годишен отпуск. Твърдението, посочено в отговора на исковата молба, че Т.И. е използвал напълно полагащия му се платен годишен отпуск, не беше доказано по делото. Представените от ответника молби за ползване на неплатен отпуск доказват точно това – че И. е ползвал неплатен отпуск. Изводът, поддържан от ответника, че щом ищецът е ползвал неплатен отпуск, значи вече е използвал платения си, не се споделя от настоящата инстанция. Никой нормативен акт не урежда подобна презумпция и следва да се докаже реално използване именно на платения годишен отпуск, като тежестта за това пада върху ответника. Такова доказване не беше осъществено, следователно искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ също се приема за доказан и следва да бъде уважен в определения с приетата съдебно-счетоводна експертиза размер от 769.95 лв. Тъй като това обезщетение се дължи при прекратяването на трудовото правоотношение, КТ отново поставя определен момент на неговата изискуемост, с изтичането на който, работодателят изпада в забава. Това обосновава и претенцията за обезщетение за забава и върху тази сума за периода от прекратяването на трудовото правоотношение – 01.10.2016 г. до подаването на исковата молба – 27.12.2016 г. в размер на 18.64 лева.

По отношение на отхвърлената част на заявените претенции първоинстанционното решение е влязло в сила и съдът не може да се произнесе по тяхната основателност или размер.

Всички тези изводи са правилно установени и от районния съд, поради което ОС – С.се солидаризира с мотивите му, като препраща към тях без да ги преповтаря на основание чл. 272 ГПК.

По отношение на разноските, съдът счита, че с оглед оставянето на въззивната жалба без уважение, сторените такива от ответника следва да останат в негова тежест. Искането на ищеца, формулирано в отговора, да му бъдат присъдени разноските пред въззивната инстанция следва да се уважи. Пред настоящата инстанция от пълномощника му беше представен списък за разноските по чл. 80 ГПК, както и договор за правна защита и съдействие № 0209968, където е посочено, че е заплатена сумата от 1000 лева в брой. Съгласно указанията, дадени в ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., т. 1, когато адвокатското възнаграждение е заплатено в брой, договорът е достатъчно доказателство за извършването им и има характера на разписка. Т.е. разноските са редовно заявени, доказани и следва да се присъдят в тежест на ответника.

В заключение, ОС – С.намира, че решението на първоинстанционния съд, е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

Водим от всичко изложено и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен съд – С.

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 53 от 14.06.2017 г., постановено по гражданско дело № 241 по описа за 2017 г. на Районен съд – Г., граждански състав.

 

ОСЪЖДА „Н.“ ЕООД, ЕИК ., с адрес гр. М., ул. „Р.“ № ., представлявано от управителя Н. Т. К. да заплати на Т.И.И. ЕГН **********, с адрес *** сумата от 1000 /хиляда/ лева – разноски по делото пред въззивната инстанция.

 

Решението подлежи на обжалване в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 КТ за сумата от 8198,35 лева, пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

         

          2.