Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 63                                                 22.04.2013г.                        гр. СТАРА ЗАГОРА

                                            В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                            НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ

На двадесети март                                                                                    Година 2013

в публичното заседание в следния състав:                                     

 

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ТОНЬО ТОНЕВ

                                                                ЧЛЕНОВЕ:   СПАСЕНА ДРАГОТИНОВА

                                                                                     КРАСИМИРА ДОНЧЕВА

                                                                                             

секретар Даниела Хопчева

прокурор  Радостин Рахнев 

като разгледа докладваното от съдията - докладчик  СП. ДРАГОТИНОВА

ВНОХД № 1042 по описа за 2013 година.

 

 

 Производството е по чл.318 и сл. от НПК.

   Постъпила е въззивна жалба от защитника на подсъдимия по НОХД № 183/2012г. по описа на РРС П.К.Й. - адв. Д.Е. против постановената по това дело присъда № 2/ 07.01.2013г., с която същият е признат за виновен и осъден по предявеното му обвинение по чл.346, ал.2 т.3, вр. с ал.1, вр. с чл. 195, ал.1 т.4, вр. с чл. 20, ал.1 и ал.4 от НК и във вр. с чл. 54 от НК е бил осъден на 3 години лишаване от свобода, което да изтърпи в затвор от закрит тип при строг режим. На основание чл.25, ал.1, вр. с чл. 23, ал.1 от НК е определил едно общо най- тежко наказание  по така определеното по това дело и по друго НОХД № 78/ 2012г. по описа на РРС, а именно 3 години лишаване от свобода, което да изтърпи в затвор от „закрит” тип при първоначален „строг” режим.  На основание чл.59, ал.1 от НПК е зачетено предварителното задържане по взетата срещу него мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 10.04.2012г. – 20.04.2012г., а на основание чл.25, ал.2 от НПК е зачетено изтърпяното до момента наказание по присъда № 57 /2012г. по НОХД № 78 /2012г. по описа на Районен съд – гр.Раднево.  На основание чл.68, ал.1 от НК съдът е постановил и отделното изтърпяване на друго наказание от една година и десет месеца лишаване от свобода по присъдата по НОХД № 59/ 2010г. по описа на РС- Тополовград, което същият да изтърпи в затвор от „закрит” тип при първоначален „строг” режим. 

           Жалбата е бланкетна като от съдържанието и се извличат оплаквания за неправилност- незаконосъобразност, необоснованост, и допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждането на делото и постановяване на присъдата. Искането е за отмяна на присъдата и постановяване на нова такава на основание чл.334 т.2, във вр. чл.336, ал.1 т.3 от НПК, с която подсъдимия да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение.

           В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбата се поддържа от подсъдимия и неговите защитници по делото адв.Д.Е. и адв.Т.Д., които в пледоариите си по същество развиват подробни доводи в подкрепа на оплакванията.  Прави се и алтернативно искане - предвид допуснатите съществени процесуални нарушения – непълнота и неяснота  на обвинителния акт, както и недаване на възможност от съда за конституиране на пострадалия като граждански ищец и/или частен обвинител по делото, присъдата да бъде отменена и делото- върнато за ново разглеждане на друг състав.

          Подсъдимият П.К.Й. поддържа казаното от защитниците си и заявява, че няма какво да добави. В последната си дума към съда заявява, че желае оправдателна присъда.

        Представителят на ОП- Стара Загора взема становище, че жалбата е неоснователна, а постановената присъда законосъобразна, поради което предлага същата да бъде потвърдена. 

         След като се запозна с материалите по първоинстанционото НОХД № 183/2012г. по описа на Радневския районен съд, както с оплакванията и доводите на страните пред настоящата инстанция, и анализира мотивите на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд в настоящия си съдебен състав приема за установена следната фактическа и правна обстановка:

          Оплакванията във въззивната жалба и доводите на защитниците на подсъдимия в съдебно заседание СА НЕОСНОВАТЕЛНИ.

          С обжалваната присъда подсъдимият П.К.Й. е признат за виновен в това, че на 08.03.2012г. в гр.Раднево като помагач, в съучастие с Е.С.Б. – като извършител, и чрез използване на техническо средство – ключ, противозаконно отнел чуждо МПС – лек автомобил „Мерцедес ML”, рег. № СТ 47 28 АН, на стойност 18 500 лева от владението на К.Г. ***, без нейно съгласие, с намерение да го ползва, поради което и на основание чл.346, ал.2, т.3, вр. с ал.1 от НК, вр. с чл.195, ал.1, т.4 от НК, вр. с чл.20 ал.1 и ал.4 от НК и чл.54 от НК го е осъдил на три години „Лишаване от свобода”, което наказание да изтърпи при първоначален „строг” режим в затворническо общежитие от „закрит” тип.

         Не са налице допуснати от органа на ДП или от съда при разглеждане на делото съществени нарушения на процесуалните правила. Още на досъдебното производство, което е проведено съобразно правилата на НПК са били събрани достатъчно доказателства, необходими за пълното и безспорно изясняване на фактическата обстановка по делото.

          За да постанови атакуваната присъда Радневския районен съд е приел за установено от фактическа страна, че подсъдимият, който е осъждан преди това за други умишлени престъпления от общ характер и дори е извършил настоящото деяние в изпитателния срок на друго предходно осъждане, на инкриминираната дата- 08.03.2011г. в гр. Раднево е извършил система от действия, изразяващи се в умишлено улесняване извършването на престъплението – отнемане на чуждо МПС  чрез използване на техническо средство- ключ. Съдът е изложил обосновани и законосъобразни мотиви относно механизма на деянието и извършването му от подсъдимия, съответстващи на приетото за установено от прокурора в обстоятелствената част на обвинителния акт, а именно, че умишленото улесняване за отнемането на чуждото МПС от негова страна се е изразило в: даване на разяснения на подсъдимия Б., относно обстоятелството къде се е намирал автомобила; набавянето на средства – изработване на ключ, и отстраняване на спънки – оставяне на автомобила отключен, като всички тези действия са били насочени към прекъсване  по този начин на упражняваната от собственика фактическа власт върху превозното средство и установяване на такава от подсъдимия Б..

        Съдът е изложил   убедителни мотиви и относно субективната страна на деянието като е посочил, че и двамата подсъдими са съзнавали, че предприемат ползване на МПС без предварително съгласие от страна на собственика му- св.К.Т., съжителка на съпружески начала с подс. Й.. Категорично от събраните по делото доказателства е установено, че при отнемането на автомобила е използван изработен предварително контактен ключ от подсъдимия Й., предоставен лично от него на подсъдимия Б., който като извършител е осъществил самото отнемане. Категорично е установено, че на инкриминираната дата двамата са провели телефонни разговори, при които са уточнили как ще стане това като ключът е бил оставен от подсъдимия Й. в жабката на автомобила, а самия автомобил е бил оставен незаключен на паркинг, за което подсъдимия Биволарски е бил уведомен. В тази насока са налице и частичните признания на подсъдимия, който при разпита си на ДП /л.110/ е заявил, че на инкриминирата дата при телефонно обаждане от страна на подс. Б. „по друг повод” случайно бил уведомил, че изважда контактен ключ от колата и ще го остави в автомобила, като обясненията му за това, дадени в присъствието на защитник, са прочетени пред съда по реда на чл. 279, ал.2, вр. с ал.1 т.3 от НПК. Установено е, че изваждането на ключа е станало тайно от собственичката му, който факт е бил скрит от страна на подсъдимия Й. дори и от застрахователя въпреки изрично зададения му въпрос за това. Неубедителни са обясненията му, че това бил направил, за да избегне скандал със собственичката му– св.К.Т., с която имали някакви предварителни уговорки за поправянето на автомобила, във връзка с което тя му била разрешила да го ползва. Относно факта на предварителното уговаряне с подсъдимия Б. за самото отнемане правилно са били обсъдени и свидетелските показания на св.С.Е.Е., както и показанията на подсъдимия Б., по отношение на когото производството е прекратено със споразумение, и който е разпитан два пъти като свидетел по време на съдебното следствие- при двукратното разглеждане на делото пред съда. Действително последният се е опитал да омаловажи казаното от него по време на разпита му по ДП, като прикрие участието на подсъдимия Й.. Неговите обяснения, дадени при предходното разглеждане на делото пред съда по НОХД № 225 /2011г. по описа на РРС /вж.протокола от съдебно заседание на 09.12.2011г./ са били прочетени по реда на чл. 281, ал.2, вр. с ал.1 т.1 от НПК, вр. с чл. 118, ал.1 т.1 от НПК. От последните е установено, че действително двамата са имали уговорка подсъдимият Й. да му предаде лекия автомобил „Мерцедес” срещу което да получи друг автомобил- „Ауди А-6”, като му бъде заплатена и допълнителна парична сума с оглед възможностите му за това.  Единственото, с което се различават показанията на св.Биволарски, дадени при новото разглеждане на делото от тези при предходното му разглеждане е, че при новото разглеждане същият е заявил, че автомобилът е  бил оставен отключен на паркинг, пред блок, посочен му от подсъдимия Й., като при предходното разглеждане е заявил, че е бил докаран от него и оставен със запален двигател, както и оставен в него ключ. Талонът на автомобила пък лично му бил предаден от подс. Й. преди това. Св.Б. при тези си разпити не е скрил факта, че автомобила му е бил предоставен без съгласие от страна на собственичката, като подробно е описал подготовката за извършването на деянието и помощта, която подс. Й. му е оказал. От неговите показания е безспорно установено, че същият е пристигнал в гр.Раднево след предварителна уговорка с подсъдимия Й., с единствената цел отнемане на автомобила с цел противозаконното му ползване. Неговите показания се подкрепят недвусмислено от показанията на друг разпитан по делото свидетел- св.С.Е., който потвърждава обстоятелството относно тези предварителни уговорки. Поради което съдът основателно не е възприел защитната версия на подсъдимия, че няма никакво участие в извършването на деянието, не се е уговарял с него за противозаконното отнемане и ползване на автомобила, както и че не е предавал ключ на свидетеля Б. и не е оставял колата на паркинга незаключена. Неговите обяснения категорично се опровергават и от показанията на пострадалата свидетелка К.Т., която при двукратните и разпити пред съда заявява, че не е знаела, че подсъдимият е извадил друг ключ от колата и е разбрала това едва в полицията, както и че не е имала с него никакви уговорки за продажбата или замяната на автомобила. Поради което правилно и обосновано РС е преценил, че тази защитна версия е изцяло опровергана от доказателствата по делото.

        Правилни и законосъобразни са изложените от съда правни изводи относно съставомерността на деянието по чл.346, ал.2, т.3 от НК, а не по чл.195 от НК. В тази насока във връзка с дадените указания от друг въззивен състав при отмяната на първоначалната присъда и връщането на делото за ново разглеждане съдът е подкрепил своите изводи с относимата в случая непротиворечива съдебна практика относно разграничителните белези между отнемането и кражбата  на МПС./Тълкувателно решение № 42 /84г. на ОСНК, Решение № 668 /90г. по н.д. № 644 /90г. на І-во н.о. на ВС на РБ и Решение № 283 /91г. по н.д. № 110 /91г. на ІІ-ро н.о. на ВС на РБ/. Правилно е прието, че с оглед свидетелските показания на св.Б., че щял „да кара колата докато го хванат” и липсата на направени опити за преодоляване на външните белези на лекия автомобил /липса на промяна на оригиналните регистрационни номера на колата, както и на други вътрешни части и уреди на автомобила/, не може да се приеме, че умисълът в случая е за своене, т.е. за кражба, а не за ползване, поради което обосновано е прието, че именно това е било намерението на подсъдимите. Доказателства за наличие на умисъл за своене по делото липсват, поради което правилно съдът  при новото разглеждане на делото не е изградил такъв извод. Разграничителният критерий между кражбата на МПС и противозаконното отнемане на такова, по смисъла на чл.346, от НК е в субективната страна на деянието. Когато деецът със субективните си действия манифестира намерение да присвои МПС, да се разпорежда с него като със своя вещ, деянието следва да се квалифицира като кражба. В случаите, когато деецът отнема противозаконно, макар и пак без съгласието на собственика чуждото МПС с намерение да го ползва кратковременно, без да се обективират други разпоредителни действия с него, присъщи само на собственика му, налице е престъпление по чл.346 от НК. Не може да се приеме обаче, че деянието във връзка с противозаконното отнемане с цел ползване не е довършено, тъй като е налице отнемане на автомобила от фактическата власт на собственика му чрез прекъсване на тази власт и установяване на свое фактическо владение, тъй като автомобилът е бил успешно отнет и ползван в продължение на един месец и открит след обявяването му за издирване. В това се състои и квалифициращото обстоятелство на деянието, поради което същото правилно е било квалифицирано като такова по ал.2 т.3 на чл.346 във вр. с чл.195, ал.1, т.4 от НК, представляващо по-тежко наказуемия състав на престъплението по чл.346, ал.1 от НК.

       Предвид всичко изложено въззивният съд намира, че описаната по-горе фактическа и правна обстановка е установена от първоинстанционния съд по несъмнен начин и след внимателен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства. Същите са взаимно допълващи се и непротиворечиви, с изключение на променените едва при второто разглеждане на делото показания на св.Б., които са неубедителни и изцяло целящи да услужат на жалбоподателя, поради което правилно не са били кредитирани изцяло с доверие от съда. Поради което са неоснователни доводите на защитата – адв.Д.,  за несъставомерност на деянието от обективна и субективна страна и необоснованост на съдебния акт.

       Законосъобразно и обосновано съдът е приел, че с оглед обстоятелството, че и двамата подсъдими са съзнавали, че предприемат ползване на МПС без предварително съгласие на собственика му, довършили са деянието като са обективирали намерението си да своят, и са създали необходимите предпоставки за по-нататъшно разпореждане на вещта като тяхна, налице е безспорно доказан общ пряк умисъл. В съзнанието им е била оформена представата, че за отнемането на МПС си служат с техническо средство – изработен дубликат на оригинален ключ, без съгласието на собственика на МПС. Поради което изцяло неоснователен е довода на защитника  адв.Е., че ползването на автомобила от страна на подзащитния и му е било разрешено от самата собственичка, поради което той е нямало нужда да го върши противозаконно. Правилно и обосновани са изводите на съда в тази насока, че при извършване на деянието подсъдимият К. е действал като помагач, улеснявайки достъпа до автомобила на подсъдимия Б. , за когото пък липсва дадено съгласие от страна на собственичката му за това.

      Неоснователни са и доводите за допуснато съществено процесуално нарушение още на досъдебното производство, което се състояло в това, че не бил посочен като пострадал и съпруга на собственичката, с когото автомобилът бил притежаван в СИО, и който не бил призован за участие по делото в нарушение на чл.271, ал.6 от НПК. Чл.346, ал.1 от НК има предвид владелеца, а не собственика, предвид което е било достатъчно уведомяването на само на владеещия собственик, а не и на невладеещия съсобственик- съпруга на пострадалата, с когото същата е живяла във фактическа раздяла. Неоснователен е и другия довод, че и самата пострадала била лишена от възможността да се конституира в качеството на страна в съдебния процес, което било пропуск от страна на съда, и също представлявало нарушение на правата и по чл.274, ал.2 от НПК. Действително в първото по делото заседание, в което е сключено споразумението с другия подсъдим Е.С.Б. и прокуратурата, пострадалата К.Г.Т.  не е присъствала  и не е била редовно призована, макар че с разпореждането от закрито заседание това е било сторено. Това производство обаче се е развило пред друг състав на съда и е приключило с влязло в сила споразумение, за което действително не е дадено съгласието на пострадалата, но съществува друг ред за евентуалната му отмяна. След прекратяването на делото пред новия състав на съда  пострадалата Т. е била редовно призована и се е явила лично в първото по делото заседание, а с разпореждане от закрито съдебно заседание от 10.10.2012г. същата отново е била уведомена за правата си да поиска конституирането и като граждански ищец и частен обвинител по делото. Такова искане обаче от нейна страна не е направено, видно от протокола от с.з., с оглед на което съдът е спазил процесуалния закон и не е допуснал никакво съществено процесуално нарушение при постановяване на присъдата.

        Неоснователно е също така и оплакването, че обвинителния акт страдал от някаква липса на яснота или пълнота на обвинението като: непосочване на фактическия състав на съучастническите действия на подсъдимия, с които той е улеснил и подпомогнал извършителя при извършване на деянието; както и непосочване на началния момент, мястото и конкретните му действия, обосноваващи наличието на общ умисъл за извършване на деянието. Видно от обвинителния акт - на стр.2 и стр.3 от същия, са посочени подробно и тяхната последователност и пълнота  извършените от подсъдимия Й. фактически действия, а на стр.4 е налице и изграден на основата на това фактическо описание и обоснован правен извод относно участието му като помагач в извършване на деянието, като е посочено по какъв начин и чрез какви средства същият умишлено е улеснил извършването на престъплението. Предвид което оплакванията на защитата са напълно неоснователни.

Съдът намира, че наложеното наказание е правилно и законосъобразно определено в съответствие с принципите на законоустановеност и индивидуализация на наказанието, визирани в чл.54 от НК. Същото е правилно индивидуализирано като законосъобразно е определено при прилагане на разпоредбата на чл.54 от НК в рамките на предвиденото в закона наказание „Лишаване от свобода”- от една до десет години при превес на смекчаващите вината обстоятелства. Съдът при определяне на наказанието правилно е взел предвид като смекчаващо вината обстоятелство младата му възраст, а като отегчаващи такива - обремененото му съдебно минало, както и висока стойност на откраднатото. Не е отчетено като смекчаващо вината обстоятелство единствено процесуалното поведение на подсъдимия, а именно- направените частични самопризнания.

Въззивният съд намира, че следва да обърне внимание на съдията- докладчик единствено по отношение на неправилно отчетеното при постановяване на мотивите като отегчаващо вината  обстоятелство липсата на критично отношение към извършеното. Непризнаването на вина и липсата на критичност са елемент от даденото на подсъдимия от закона право на защита, прокламирано от конституцията и законите на страната, както и в ЕКЗПЧОС. Подсъдимият има право на каквато и да е позиция по отношение на обвинението, включително и правото да развива различни защитни версии. Извън преценката на съда е останало друго смекчаващо вината обстоятелство, а именно- трудовата му ангажираност. Освен това при така изложените мотиви всъщност наказанието би следвало да бъде определено при превес на отегчаващи вината обстоятелства, а всъщност е определено при превес на смекчаващи такива. Въззивният съд намира, че поради липсата на протест обсъждането на този въпрос е безпредметно, а и въпреки това като резултат е постигнато едно справедливо по  вид и  размер наказание, което ще съдейства за поправянето и превъзпитанието на дееца както по отношение на него, както и отношение на останалите членове на обществото. Не е надценена нито обществената опасност на деянието, нито личната обществена опасност на дееца.

Поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че в рамките на предвиденото в закона наказание лишаване от свобода в размер от една до десет години, на подсъдимия следва да бъде наложено едно близко  до минимума наказание в размер на 3 години лишаване от свобода. В тази насока съдът намира и че мотивите досежно преценката на съда, относно липсата на необходимост от увеличаване на така определеното общо наказание по чл.24 от НК е правилна и обоснована.

             Поради което въззивният съд счита, че обжалваната присъда като правилна, законосъобразна и обоснована, постановена при липса на допуснати съществени процесуални нарушения, и не се налага изменението и поради  липса на явна несправедливост на наложеното наказание. С оглед на което същата следва да бъде потвърдена изцяло.

 

        Водим от гореизложеното и на основание чл.338 във вр. с чл.334 т.6 от НПК, съдът

 

Р     Е     Ш    И :

 

       ПОТВЪРЖДАВА изцяло обжалваната присъда № 2/ 07.01.2013г.,  постановена по НОХД № 183/2012г. по описа на Радневския  районен съд.

 

       На основание чл.346 т.4 от НПК настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.

 

 

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                             2.