РЕШЕНИЕ

 

               /  08.05.               Година 2019                          гр. С.З.

 

                                      В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД         ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

На  02.04.                                                                                      2019 година

В публично заседание в следния състав:

 

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТО СИМИТЧИЕВ

                                                             

И секретаря Стойка Иванова, като разгледа докладваното

от съдията СИМИТЧИЕВ т.д. № 240 по описа за 2018 година,

за да се произнесе, съобрази:

 

Производството е по реда на чл.365 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от „Ф.“, с ЕИК ***, с адрес: гр.С.З.***против „В. и Т.“ ООД с ЕИК 201052265 с адрес: *** А; В.В.В. *** с ЕГН ********** и В.Г.Т. *** с ЕГН **********.

В исковата молба се твърди, че по силата на сключени 3 нотариално заверени контракта, а именно: Договор № 343 за гранулиран карбамид от 12.11.2015 г., Договор № 371 за гранулиран карбамид от 27.11.2015 г. и Договор №436 за гранулиран карбамид от 15.01.2016г., ищецът, в качеството на продавач, е поел ангажимент да достави съответното уговорено в отделните договори количество гра­нулиран карбамид на Купувача - „Н. А. **“ЕООД, със седалище и адрес на управление на дейността: с.Ветрен дол, община Септември, област П.** с ЕИК 201815547, като последният следвало да заплати дължимата се цена, възли­заща в общ размер по трите договора на 167 330.18 лева. Посочва се, че в изпълнение на постиг­натата договореност, доставката на заявеното за закупуване количество гранулиран карбамид по всеки един от контрактите е реализирана от ищцовата страна в рамките на уговорените срокове. Въпреки наличието на изпълнение от страна на ищеца, насрещната страна - Купувач не предприела практически действия по заплащане на дължимата се про­дажна цена в рамките на уговорените в отделните договори срокове.

Ищецът сочи, че се е възползвал от правната възможност, предоставена с разпоредбата на чл. 417 и сл. от ГПК, като въз основа на описаните 3 броя нотариално заверени договора поискал от компетентния съд издаване на Заповеди за незабавно изпълнение и Изпълнителни листи въз основа на документи по чл. 417, т. 3 от ГПК. Пред Районен съд гр. П.** били образувани 3 /три/ заповедни производства срещу неизрядния контрагент „Н. А. **“ ЕООД, на база на които ищецът се снабдил с 3 /три/ Изпълнителни листи, удостоверяващи подлежащото на изпълнение вземане, както следва:

По ч.гр.д. № 3191/2016 г. по описа на Районен съд гр. П. е издаден Изпълнителен лист № 2430 от 19.09.2016 г., съгласно който „Н. А.**“ ЕООД е осъдено да заплати главница в размер на 20 960,18 лв., мораторна лихва в размер на 209,60 лв., законна лихва върху главницата, считано от 15.09.2016 г., както и разноски в общ размер на 1073,40 лв.;

По ч.гр.д. № 3192/2016 г. по описа на Районен съд гр. П.** е издаден Изпълнителен лист № 2435 от 20.09.2016 г., съгласно който „Н. Агро“ ЕООД е осъдено да заплати главница в размер на 20 910,00 лв., мораторна лихва в размер на 209,10 лв., ведно със законна лихва върху глав­ницата, считано от 16.09.2016 г., както и разноски в общ размер на 1062,40 лв. и

По ч.гр.д. № 3193/2016 г. по описа на Районен съд гр. П.** е издаден Изпълнителен лист № 2429 от 19.09.2016 г., съгласно който „Н. А.**“ ЕООД е осъдено да заплати главница в размер на 125 460,00 лв., мораторна лихва в размер на 1254,60 лв., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 15.09.2016 г., както и разноски в общ размер на 6 374,30 лева.

Предвид снабдяването с горните 3 изпълнителни титула и с цел удов­летворяване на съдебно присъденото вземане срещу „Н. А.**“ ЕООД, с молба от 26.09.2016 г., е образувано изп. дело № 20167650403000 по описа на ЧСИ Г.И.,*** действие, този на Окръжен съд гр. С.З..

В хода на воденото изпълнително дело и с оглед снабдяването с информация за предприемане на конкретни действия срещу неизрядния длъжник, е изискана от ТД на НАП гр. П. Справка за Дневниците за продажби на „Н. А. **“ ЕООД за периода от м. Януари 2016 г. до м. Август 2016 г. включително. От тази справка е установено, че през м. Юни 2016 г., длъжникът е реализирал търговски сделки на продажба на стоки /картофи/ с купувач по тях-ответникът в нас­тоящото производство „В. ***. На практика, видно от отразяванията в Дневника за продажби за м. Юни 2016 г., в полза на „Н. А.**“ ЕООД е възникнало взе­мане от третото лице - ответник в общ размер на 264 600 лева с вкл. ДДС.

Въз основа на събраната в хода на изпълнителното дело информация и с оглед възможността, предоставена по чл. 507 от ГПК, е наложен запор върху парични вземания на „Н. А.**“ ЕООД от третото задължено лице „В. и Т.“ ООД. Запорното съобщение е получено от това трето лице и ответник в настоящото производство на 17.10.2016 г., като в отговора си от 20.10.2016г., „В. и Т.“ ООД твърди, че няма парични задължения към „Н. А.**“ ЕООД към датата на налагане на запора.

В Им се поддържа, че в контекста на разпоред­бата на чл. 450, ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 507, ал. 3 от ГПК, от датата на получаване на запорното съобщение /17.10.2016 г./, третото задължено лице и ответник в настоящо­то производство - „В. и Т.“ ООД придобило качеството на пазач по отношение на дължими се от него след тази дата суми на длъжника „Н. А.**“ ЕООД.

С оглед факта на липса на каквито и да е финансови постъпления за погасяване на дълга по изп. дело № 20167650403000 по описа на ЧСИ Г.И. и изчерп­ване на възможните изпълнителни способи за удовлетворяване на вземането от „Н. А.**“ ЕООД, от ищцовата страна е изискана нова Справка от ТД на НАП гр. П. за Дневници за продажба на длъжника за периода от м.Декември 2016 г. до м. Април 2017 г. включително. От направената проверка за надлежно отразените вписвания в Дневника за м. Декември 2016 г. се установило, че „Н. А.**“ ЕООД отново е реализирало търговски сделки с ответната страна и то след датата на налагане на запора. По-конкретно се посочва, че само в рамките на посочения един календарен месец, длъжникът е издал по отношение на третото задължено лице „В. и Т." ООД 8 броя фактури за извършени продажби на стока /картофи/, вследствие на което е възникнало вземане в полза на „Н. А.**“ ЕООД на обща стойност от 63 229.60 /шестдесет и три хиляди двеста двадесет и девет и 0.60/ лева с вкл. ДДС, както следва:

- с фактура № 0200000036 от 07.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 8106,00 лева с вкл. ДДС;

- с фактура № 0200000037 от 08.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 7 498,40 лева с вкл. ДДС;

- с фактура № 0200000038 от 09.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 9 016,00 лева с вкл. ДДС;

- с фактура № 0200000039 от 12.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 6 876,80 лева с вкл. ДДС;

- с фактура № 0200000040 от 13.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 8 444,80 лева с вкл. ДДС;

- с фактура № 0200000041 от 14.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 8 008,00 лева с вкл. ДДС;

- с фактура № 0200000042 от 15.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 7 770,00 лева с вкл. ДДС и

- с фактура № 0200000043 от 20.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 7 509,60 лева с вкл. ДДС.

Предвид наличието на реализирани сделки за покупко-продажба, докумен­тирани с издадените от „Н. А.**" ЕООД първични счетоводни доку­менти /фактури/, отразени в Дневника за продажби на същия за м. Декември 2016 г., т.е. след датата на налагане на запора /17.10.2016 г./ и с оглед липсата на парични преводи по изп. дело, ищецът твърди, че за него е налице обосновано съмнение, че ответ­ното дружество „В. и Т." ООД не е изпълнило законовото си за­дължение, визирано в нормата на чл. 507, ал. 3 от ГПК да пази дължимите се на длъжника суми, възникнали в резултат на техни отношения след датата на налагане на запора, респективно да внесе дължимата се сума по банковата сметка на ЧСИ Г. И., съгласно изискването на разпоредбата на чл. 508, ал. 3 от ГПК.

Ищецът заявява, че с Уведомително писмо - покана с обр. разписка от 13.06.2017г., за пореден път е приканил ответното дружество да предприеме действия по изпълнение на законовото си задължение по чл. 507, ал. 3 от ГПК, като преведе по воденото срещу „Н. А.**“ ЕООД изп. дело дължимите се суми по наложения от 17.10.2016 г. запор. В рам­ките на предоставения 7-мо дневен срок от датата на получаване на горната покана, ответното дружество не предприело действия в тази посока.

Ищецът се позовава на чл. 452, ал. 3, предл. първо от ГПК, като посочва, че смисъла на разпоредбата е да защити взискателя в случаите, когато трети­те задължени лица, въпреки получаването на запорното съобщение, извършват пла­щане на длъжника, поради което и разпорежданията, осъществени след получаване на запорното съобщение са недействителни спрямо взискателя и той може да иска плащане от третото лице, въпреки извършеното от негова страна плащане в полза на длъжника. В крайна сметка, в случай на предприети такива действия, третото лице се санкционира за извършеното реално неизпълнение на свое законово задължение, ка­то се конституира като солидарен длъжник на първоначалния такъв, до размера на извършеното от него плащане след датата на налагане на запора.

Ищецът счита, че в настоящият случай, с оглед обективния факт, че описаните по-горе 8 броя фактури са издавани само през м. декември 2016 г., с незначителни интервали от време и в период от около 15 дни, противно на всякаква търговска и житейска ло­гика, би било длъжникът да извършва последващи доставки на съответната стока, без да получава за това дължимата му се цена и въпреки това да реализира тази дей­ност, до натрупването на парично задължение на „В. и Т.“ ООД в общ размер на 63 229,60 лева. Именно поради наличието на т.нар „трайни“ търговски от­ношения между двете търговски дружества - длъжникът „Н. А.**“ ЕООД и ответното дружество - „В. и Т.“ ООД, развили се след датата на нала­гане на запора от страна на ЧСИ Г. И., с надлежно връчване на запорното съоб­щение на ответника по настоящото дело, явяващ се трето задължено лице, ищецът определе­но счита, че е налице неизпълнение от страна на последното на ангажимента му да бъде пазач по смисъла на чл. 507 от ГПК. Посочва се, че за доказване на тезата за наличие на ефективно погасяване на паричното задължение на ответника към „Н. А.**" ЕООД служи и подадената от последния Молба за откриване на производство по несъстоятелност, по повод на която е образувано т.д. № 194/2018 год. по описа на Окръжен съд гр. П.**. Съгласно тази молба, /стр. 4-5/ към датата на нейното депозиране - 29.05.2018 г., длъжникът няма парично вземане от „В. и Т.“ ООД, което означава, че последното търговско дружество е осъществило ефективно погасяване на паричното си задължение по 8-те процесни фактури. Имен­но съгласно нормите на чл. 450, ал. 3 и чл. 507, ал. 3 от ГПК, запорът върху вземане на длъжника от трето лице се смята за наложен спрямо това лице /в случая ответното търговско дружество „В. и Т." ООД/ от датата на връчването на запорното съобщение, от която дата то има задължение на пазач и му се забранява да пре­дава дължимите от него суми на длъжника. Посочените норми са императивни и не дават възможност за отклонение от предвидените в тях правила.

С оглед възможността, предоставена съгласно текста на чл. 452, ал. 3, предл. първо от ГПК, в контекста на наличие на реално извършени от страна на ответното дружество плащания по описаните по-горе фактури, след датата на налагане на запора, ищецът сочи, че за него е налице правен интерес от завеждане на настоящата искова претенция. Посочва, че съгласно разпоредбата на чл. 452, ал. 3, предл. второ от ГПК, лицата от органите на управление на третото задължено лице, изпълнило свое парично задължение към длъжника въпреки наложения запор, отговарят солидарно с него за изпълнението на това задължение. Посочва, че именно предвид тази законова постановка, настоящата иско­ва претенция е насочена и срещу двамата управители и собственици на капитала на „В. и Т." ООД - В.В.В. и В.Г.Т. при условията на солидарност.

Въз основа на изложеното, ищецът прави искане да бъдат осъдени ответните солидарно отговорни страни - „В. и Т.“, В.В.В. и В.Г.Т., при условията на солидарност да му заплатят сумата от 63 229,60 /шестдесет и три хиляди двеста двадесет и девет 0.60/ лева, представляваща сумата от дължимата се главница по цитираните по-горе 8 броя фактури.

Претендира за присъждане на законна лихва върху главницата от да­тата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на дължи­мата се сума, както и направените по делото съдебно-деловодни разноски и изплатено адвокатско възнаграждение.

 

В законния срок е постъпил отговор на исковата молба, с който ответниците заявяват, че предявеният срещу тях иск е неоснователен, недоказан и недопустим, и следва да бъде отхвърлен, респ. производството по него прекратено, ведно с всички произтичащи от това правни последици. Молят да им се присъдят и разноските по делото.

В подкрепа на така изразеното от становище излагат следните доводи:

На 15.06.2017 г., в град С., на адреса на дружеството е получено уведомително писмо покана от г-жа Т. Х. - тогавашен изпълнителен директор на „Ф.“ АД, копие от което е приложено към исковата молба. Ответниците твърдят, че с „Ф.“ АД нямат никакви отношения.

В писмото се посочва, че „Ф.“ АД, гр. Б. се явява взискател по изпълнително дело образувано срещу „Н. А.**“ ЕООД, с. Ветрен, с ЕИК 201815547.

С писмото се иска дружеството „В. *** да изпълни вместо „Н. А.**“ ЕООД, с. Ветрен задължение към „Ф.“ АД в размер на 52 691,32 лева, като е даден 7 дневен срок за това, като ако не бъде изпълнено горното задължение дружеството ще бъде привлечено като солидарен с „Н. А.**“ ЕООД длъжник на „Ф.“ АД, както и че имуществената претенция ще бъде насочена, както към „В. И Т.” ООД, гр. С., така и лично към физическите лица, в качеството им на негови управители при условията на солидарност.

Ответниците изразяват несъгласие с направеното изявление, че било безспорно установено допуснато от страна на „В. И Т.” ООД неизпълнение на законовия му ангажимент по смисъла на чл. 507, ал.3 от ГПК, като се твърди, че е умишлено осъществено закононарушение на практика са заобиколени задължителни законови разпоредби и предписания с единствената цел - облагодетелстване на длъжника на „Ф.“ АД и увреждане на неговата имуществена сфера. Считат, че това твърдение изложено и в исковата молба е невярно. Категорично не са съгласни с тези твърдения на представителя на „Ф.“ АД и същите са възприети единствено като заплахи, които целят да мотивират ответниците да извършат исканото от „В. И Т.” ООД плащане на чуждо задължение, като в тази връзка молят да се вземе предвид следното:

Признава се, че на 17.10.2016 г., от ответниците е получено запорно съобщение от ЧСИ Г. И., като трето задължено лице, с което е наложен запор по и.д. № 20167650403000 на вземанията на „Н. А.**“ ЕООД, които са налични при „В. И Т.” ООД към датата на налагане на запора. На следващия ден, в изпълнение на задължението си по чл. 508 от ГПК, с писмо изх. № 176/18.10.2017 г., е подаден отговор на съдебния изпълнител, че дружество, към датата на налагане на запора, няма задължения към „Н. А.**“ ЕООД, което абсолютно точно отговаря на действителното фактическо положение.

Посочват, че изпратеният им запор е общ и не посочва конкретно, детайлно и точно кои вземания и на каква стойност се цели да бъдат изпълнени, каквото изискване има чл. 507, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 450, ал. 2 от ГПК.

Поддържа се, че според чл. 450, ал. 2 от ГПК, запор върху движима вещ или вземане на длъжника може да бъде наложен и с получаване на съобщението за описа или запора, ако в него се посочи точно вещта или вземането, върху които се насочва изпълнението.

Сочат, че в запорното съобщение не се посочват конкретно размери на задължения, които са запорирани, договори, по които следва да се изпълни и т.н. Затова и не споделят мнението, изразено в цитираното по-горе писмо-покана и исковата молба, че се дължи плащане на сумите по упоменатите в него фактури на обща стойност 52691.32 лева, респективно 63229,60 лева /съобразно исковата молба - сумата е с ДДС/, които са формирани като задължение в етап, следващ изпълнителните действия по така наложеният запор /задължението е формирано в периода 07-20.12.2016г./ и са нововъзникнали такива, респективно не са предмет на този запор.

Оспорват иска и по основание, и по размер.

Твърдят, че дружество „В. И Т.” ООД няма каквито и да е отношения с „Ф.“ АД и не е страна по воденото от него изпълнително дело. В тази връзка, не е възможно да се установи, без да са надлежна страна по изп. дело, в който и да е момент, следващ датата на отговора им до съдия-изпълнителят, какво е развитието по това дело, както и как се е развило същото по отношение осребряване на задължението от длъжника на „Ф.“ АД.

Не споделят и становището, застъпено в изпратеното им писмо-покана и в последствие транслитерирано в исковата молба, че на основание чл. 507, ал. 3 от ГПК, „В. И Т.” ООД и неговите представители имат задължението на пазач на запорираните суми, тъй като към датата на налагането на запора, такива не е имало.

Внимателният прочит на исковата молба водел и до обоснования правен извод за неоснователност на иска. Считат, че от исковата молба и приложените към нея доказателства не се установява по безспорен начин основателността на иска - размера и основанието му. Поддържат, че предявеният иск е неоснователен и недоказан. Това е така, защото самите ищци твърдят в исковата си молба, че имат качеството на взискатели по и.д. № 20167650403000 по описа на ЧСИ № 765 и като такива е могло да експлоатират правата си срещу ответниците в рамките на изпълнителното дело, а не по избрания от тях сега исков ред. Считат подадената от тях исковата молба за недобросъвестно упражняване на процесуални права, в нарушение на принципа, залегнал в чл. 3 от ГПК.

Посочва се, че самите ищци твърдят в исковата си молба и правят признание, че към датата на подаването й в деловодството на Окръжен съд С.З., в Окръжен съд П.** - няколко месеца преди това - на 29.05.2018 г., вече има подадена молба от „Н. А.**“ ЕООД за откриване на производство по несъстоятелност. Този факт е от особено важно значение, тъй като осребряването на вземането им ще следва да стане по реда на ТЗ и след като се конституират като кредитори в инициираното производство по несъстоятелност. Ответниците считат, че предявеният към тях иск и евентуалното му успешно провеждане, би увредило масата на несъстоятелността и би накърнило права на кредитори с приети вземания или такива от по-висок разред, като напр. Държавата, общините, работници и др. Освен това, в тази молба, като кредитор в т. 22 е посочено дружеството на ищеца, с всички налични вземания, включително и това, което е обезпечено с атакуваната от тях обезпечителна заповед и което е предмет на висящият исков процес. Следвало да се вземат предвид и нормите на чл. 637 и чл. 638 от ТЗ, които императивно задължават спиране или прекратяване на съдебни и изпълнителни производства по отношение на длъжника. Посочват, че особено внимание следва да се обърне на чл. 638, ал. 4 от ТЗ, по силата на която норма спряното производство се прекратява, ако вземането бъде предявено и прието при условията на чл. 693 от ТЗ. Наложените в изпълнителното производство запори и възбрани са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността. Не се допуска налагане на обезпечителни мерки по реда на Гражданския процесуален кодекс или Данъчно-осигурителния процесуален кодекс върху имуществото на длъжника след откриване на производство по несъстоятелност. Като се вземе предвид факта, че ищците черпят правата си от вземането си към длъжника „Н. А.**“ ЕООД, то предявеният иск срещу ответниците е недоказан.

Излагат се съображения и че предявеният иск е недопустим. Сочат, че липсва активна процесуална легитимация на ищеца. В приложените към исковата молба доказателства не се установило наличието на Постановление на ЧСИ за възлагане на вземането по чл. 510 от ГПК в някоя от хипотезите му - за събиране на вземането или даване вместо изпълнение.

Твърдят, че не е налице една от основните предпоставки за воденето на настоящето дело, а именно, че не е налице и правният интерес от предявяването на иска за ищеца, тъй като наличието му е предпоставка за неговата допустимост, което пък, от своя страна, налага да се прекрати делото.

Конкретно в тази насока излагат следните доводи:

Според нормата на чл. 26, ал. 2 ГПК, освен в предвидените от закона случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. Поради това, когато третото задължено лице не преведе на съдебният изпълнител запорираното вземане, независимо от причините за това (включително и поради плащането му на длъжника след запора), взискателят не може да го събере принудително от същото трето лице, защото не разполага с изпълнителен лист срещу него, с който поради това следва да се снабди по реда на осъдителния исков процес. Взискателят, обаче, не е носител на запорираното вземане. То принадлежи на длъжника му и след запора, който не го лишава и от правото му на иск за същото вземане, нито пък легитимира взискателят да го предяви от свое име пред съда срещу третото задължено лице. Поради това, за да го предяви съдебно срещу последното, взискателят трябва да получи необходимата за това легитимация. Последната той получава чрез предаване на запорираното вземане за събиране или вместо плащане, като способът се избира от него, а вземането му се предава от съдебният изпълнител чрез възлагане (чл. 510 ГПК). Последното представлява следователно предвиденият в закона случай по смисъла на чл. 26, ал. 2 ГПК, който единствено легитимира взискателят да предяви от свое име пред съда запорираното вземане на своя длъжник срещу третото задължено лице, което въпреки запора не го е превело на съдебния изпълнител.

Възлагането му за събиране легитимира взискателя да го предяви пред съда от свое име, но за сметка на длъжника, в който случай взискателят има положението на процесуален субституент и поради това длъжникът „Н. А.**“ ЕООД следва да се конституира по делото като негов съищец (чл. 26. ал. 4 ГПК и чл. 134 ЗЗД), което в случая не е сторено. Възлагането вместо плащане има гражданските последици на цесия вместо плащане (чл. 65, ал. 3 ЗЗД), в който случай взискателят става притежател на вземането и го предявява от свое име и за своя сметка пред съда в това му качество, като негов носител. Липсва ли следователно едно от тези възлагания по чл. 510 ГПК, взискателят не е активно процесуално легитимиран да предяви от свое име пред съда запорираното вземане на своя длъжник, дори и третото задължено с него лице да го е платило на длъжника му след запора, защото нормата на чл. 452, ал. 3 ГПК не легитимира в този случай взискателят да го предяви пред съда и без възлагане по чл. 510 ГПК, а само сочи гражданскоправните последици на запора, който лишава длъжника от легитимацията да получи валидно плащане на запорираното вземане, респективно сочи, че плащането му на длъжника след запора е непротивопоставимо на взискателя и присъединилите се кредитори, които поради това могат да искат повторното му плащане от третото задължено лице (чл. 452, ал. 3 ГПК). Поради това, нормата на чл. 452, ал. 3 ГПК не представлява нито правно основание на предявените по делото искове, нито предвижда някакъв специален иск на взискателя, нито пък го легитимира да предяви от свое име пред съда вземанията на длъжника му от неговия длъжник, без преди това същите да са му били възложени от съдебния изпълнител по чл. 510 ГПК. Такава е не само трайната практика на ВКС (т. 5 от мотивите на ТР 6-2014-ОСГТК, Р 56-2014-11 т.о., Р 601-2009-IV г.о.), но и правната доктрина („Българско гражданско процесуално право“, проф. Живко Сталев, стр. 661 и 689-690, издателска къща „Сиела“ 2000 г., шесто издание).

Заявяват, че в случая, ищецът нито сочи, нито е представил до момента по делото постановление на ЧСИ по изпълнителното дело, с което да са му били възложени по реда на чл. 510 ГПК процесните вземания на длъжника му за събиране или вместо плащане от ответното трето задължено лице, както и че „Н. А.**“ ЕООД не е съищец по делото. Поради това, дори и „В. И Т.“ ООД да ги е платило на длъжника му след запора, нормата на чл. 452, ал. 3 ГПК не легитимира „Ф.“ АД да ги предяви пред съда за плащане от свое име и за своя сметка, както е сторил с исковата си молба. Ето защо, считат, че ищецът не е активно процесуално легитимиран да предяви по делото тези вземания на длъжника си срещу ответното трето задължено лице (чл. 26, ал. 2, във вр. с чл. 510 ГПК). Процесуалната легитимация обаче е абсолютна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, за наличието на която поради това съдът следи служебно, а в случая тя не е налице.

Посочват, че не е налице и друга съществена процесуална предпоставка, а именно - наличието на пасивна процесуална легитимация на ответниците по така предявеният иск. Считат, че по така предявеният иск ответниците не може да отговарят, тъй като не са действали в качеството си на трето задължено лице по смисъла на чл. 507, ал. 2 от ГПК. Легитимирани страни в процеса са тези, които претендират, че са притежатели на материалните права, засегнати от правния спор, предмет на процеса.

Във връзка със становището им, че искът е недопустим, молят да се извърши повторна проверка относно неговата допустимост по чл. 130 от ГПК.

 

Ищецът е депозирал допълнителна искова молба, с която взема становище по възраженията на ответниците.

По отношение на доводите, наведени от ответниците, счита същите за неоснователни и незаконосъоб­разни и по тях ще вземе отношение при разрешаване на спора по същество.

По отношение на изложението, относимо към недопустимостта на иска поради липса на активна процесуална легитимация у ищеца и на пасивна легитимация на ответниците по настоящото дело и претендираното в тази връзка прекратяване на делото на основание чл. 130 от ГПК, се посо­чва, че предявеният иск е допустим и като такъв следва да бъде разгледан, респ. спорът да бъде разрешен с постановяване на съдебно решение по него от настоящата съдебна инстанция . Това е така, защото безспорен факт е, че съгласно нормата на чл. 510 от ГПК е установена правната възможност, след снабдяване с издадено от ЧСИ Постановление за възлагане на вземането в хипо­тезите на събиране на вземане или даване вместо изпълнение, взискателя да постигне основната цел, преследвана в хода на изпълнителното производство - пълно удовлетворяване на своето притезание. Сочи, че това обаче е само една хипотеза, която би могла да бъде реализирана само при условие, че дължимите се от третото задължено лице, в случая „В. и Т." ООД суми по реализира­ни от длъжника, в случая „Н. А.**" ЕООД доставки не са реално изп­латени след датата на налагане на запора по отношение на тях. В конкретната ситуация, счита, че безспорно са налице сделки за покупко-продажба на земеделска продукция, реализирани и документирани в процесните 8 броя фактури, съгласно които длъжникът „Н. А.**“ ЕООД е продал на ответната страна /първият ответник по настоящото дело/ своя стока, след датата на налагане на запора, а ответникът, от своя страна, като „изряден купувач“ на тази стока е осъществил реално заплаща­не на пълната стойност по отделните фактури, но също след датата на налагане на запора. Посочва, че по този начин условието, визирано в разпоредбата на чл. 510 от ГПК реално е неизпълнимо, т.к. нито има какво да се събира, нито има какво да се дава, при условията на окончателно финализирани доставки и уредени пла­щания по тях, но след датата на налагане на запора. В конкретната хипотеза, предявеният от ищеца  осъдителен иск по чл. 452, ал. 3 от ГПК на прак­тика е предоставен на негово разположение, в качеството му на кредитор. Твърди се, че при наличието на тази правна постановка, взискателя по изп. производство и ищец в настоящото съдебно производство в лицето на „Ф." АД, е в правото си да иска плащане от третото задължено лице, в лицето на „В. и Т." ООД, както и от солидарно отговорните негови управители, въпреки плаща­нето, което то /третото лице и първи ответник/ е направило по отношение на длъжника след връчване на запорното съобщение. Заявява, че смисълът на тази разпоред­ба е да защити взискателя в случаите, когато третото задължено лице, въпреки получаване на запорното съобщение извършва плащане по отношение на длъж­ника. В този случай, на практика, осъществените от третото лице действия по разпореждане с парични средства, не по указания от закона ред, след получаване на запорното съобщение, са недействителни спрямо взискателя и той е в напълно законното си право да заяви осъдителна претенция за плащане по отношение на третото задължено лице, въпреки извършеното от негова страна плащане в пол­за на длъжника. Посочва, че горното е илюстрирано с римската максима „КОЙТО ПЛАЩА ЛОШО, ПЛАЩА ДВА ПЪТИ".

Изхождайки от горните правни постановки, ищецът счита, че има достатъчно ос­нование да се легитимира като активна процесуална страна - обстоятелство­то, че се явява взискател по изпълнително производство, макар и същото да не е насочено срещу ответниците. От друга страна, фактът, че първият ответник е нару­шил забраната, установена съгласно нормата на чл. 507, ал. 2 от ГПК - да се раз­порежда, в качеството му на трето задължено лице и пазач, с дължими се на длъжника суми, на практика предоставя правото на ищеца да се ползва от предоставената му съгласно разпоредбата на чл. 452, ал. 3 от ГПК правна въз­можност да предяви осъдителен иск спрямо третото задължено лице, допуснало горното нарушение, го легитимирало като пасивно легитимиран да отговоря по настоящия иск.

По отношение на цитираната в отговора съдебна практика, изрично по­сочва, че същата не е относима към настоящия спор. Сочи, че доказателство за това е Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. по т. д. № 6/2013 г., пос­тановено от ОСГК на ВКС, където в посочената от противната страна т. 5 се ко­ментира факта, че принадлежността на имуществото, предмет на обезпечението към патримониума на ответника не е предпоставка за допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана или запор.

 

По делото е постъпил допълнителен отговор от ответниците, в който излагат доводи за неоснователност на предявения иск и считат, че същият следва да бъде отхвърлен.

В подкрепа на така изразеното становище излагат следните доводи:

По отношение на активната и пасивната процесуална легитимация - Предявеният иск е недопустим, тъй като закона предвижда предявяването му единствено и само в хипотезата на предходно снабдяване на взискателят с нарочно постановление от ЧСИ в рамките на чл. 510 от ГПК, в една от предвидените законови възможности - даване вместо изпълнение или възлагане на вземането.

Считат, че е невъзможно, чрез даденото от ищеца становище, да се заобиколи нормата на чл. 26, ал. 2 ГПК, съобразно която, освен в предвидените от закона случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд.

Сочат, че настоящият случай е именно такъв - когато третото задължено лице не преведе на съдебният изпълнител запорираното вземане, независимо от причините за това (включително и поради плащането му на длъжника след запора), взискателят не може да го събере принудително от същото трето лице, защото не разполага с изпълнителен титул срещу него. Взискателят не е носител на запорираното вземане. То принадлежи на длъжника му и след запора и за това не може да легитимира директно взискателят да го предяви от свое име пред съда срещу третото задължено лице. Поради това, за да го предяви съдебно срещу последното, взискателят трябва да получи необходимата за това легитимация. Последната той получава чрез предаване на запорираното вземане за събиране или вместо плащане, като способът се избира от него, а вземането му се предава от съдебният изпълнител чрез възлагане (чл. 510 ГПК). Последното представлява следователно предвиденият в закона случай по смисъла на чл. 26, ал. 2 ГПК, който единствено легитимира взискателят да предяви от свое име пред съда запорираното вземане на своя длъжник срещу третото задължено лице, което въпреки запора не го е превело на съдебния изпълнител.

Посочват, че са изложили съображения в отговора на исковата молба, които навеждат на извода, че след като не е индивидуализиран обектът на запора от съдебният изпълнител и след като същият е наложен незаконосъобразно, то по отношение на претендираните вземания не са настъпили последиците на този запор.

От фактическа страна в производството следва установяване от ищеца на качеството си на взискател по изпълнението, притежаващ валиден изпълнителен титул по отношение на третото задължено лице, а на ответника - качеството на трето задължено лице по отношение вземане на длъжника по изпълнението, налагане на запор върху конкретни вземания на длъжника с посочена забрана на третото задължено лице да предава дължимите от него запорирани вземания, както и придобиване на качеството на пазач спрямо дължимите от него вещи или суми от деня на получаване на запорното съобщение, както и установяване, че третото задължено лице виновно не е спазило забраната, наложена му с получаване на запорното съобщение да не предава дължимите от него суми или вещи на длъжника и е нарушило същата като процесиите запорирани суми фактически са предадени на длъжника по изпълнението вместо на съответния съдебен изпълнител наложил запора за погасяване на задължението на длъжника, което има към взискателя.

Посочва се, че предвидено съобразно закона е също, третото задължено лице в тридневен срок от връчването на запорното съобщение да съобщи задължително на съдебния изпълнител дали признава за основателно вземането върху което се налага запорът и готово ли е да го плати; има ли претенции от други лица върху същото вземане; наложен ли е запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции и внасяне на дължимата от него сума по сметка на съдебния изпълнител, ако третото лице не оспорва своето задължение /чл.508 ал.1 - ал.3 от ГПК/.

В тази връзка, ответниците сочат, че са отговорили в нормативно определения 3-дневен срок на съдия-изпълнителят, че дружество „В. и Т.“ ЕООД към датата на налагане на запора няма задължения към „Н. А.**“ ЕООД, което абсолютно точно отговаря на действителното фактическо положение и не е спорно по делото.

Един от основните елементи от процедурата е валидното налагане на запор от съдебния изпълнител върху вземанията на длъжника, които има от третото задължено лице, което предполага надлежно уведомяване на третото задължено лице за задължението на длъжника, което има към взискателя, запориране в тази връзка на вземанията на длъжника, които има от третото задължено лице и знание, че поради наложения запор третото задължено лице не може свободно да се разпорежда с тях освен в полза на съдебния изпълнител запорирал вземанията и е длъжен в качеството си на пазач да не ги предоставя на длъжника.

В конкретния случай, заявяват, че всички елементи от фактическия състав на цитираната норма са налице с изключение на факта, че третото задължено лице е било надлежно уведомено от ЧСИ за наложения запор върху вземанията на длъжника, които има към това трето задължено лице, наличие на знание у третото задължено лице, че поради налагането на запора има качеството на пазач спрямо дължимите от него вещи или суми в полза на длъжника – „Н. А.**“ ЕООД. За третото задължено лице не са възниквнали безусловно задълженията по чл.508 и чл.507 ал.2 от ГПК като същото не е придобило автоматично качеството на пазач /чл.507 ап.3 от ГПК/ спрямо дължимите от него вещи и суми, тъй като в момента на надлежното и валидно получаване на запорното съобщение и с отговора не са признати от него за дължими вземания, върху които се налага запора.

Фактът за липса на вина у ответниците се доказвал от отговора на изпратеното им запорно съобщение, вземайки становище по въпросите поставени в него съгласно чл.508 ал.1 от ГПК.

В подкрепа на изложените твърдения, ответниците посочват изразено становище на ВКС, както и че в този смисъл са част от разясненията, дадени с ТРМ 2/26.06.2015 г. по т.д.М 2/2013 г. и ТР № 3/10.07.2017 г. по т.д.№ 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС по въпроси, касаещи изпълнителното производство. Излагат аргументи по чл.510 от ГПК. Посочват, че възлагането за събиране на вземането от ЧСИ легитимира взискателят да го предяви пред съда от свое име, но за сметка на длъжника, в който случай взискателят има положението на процесуален субституент и поради това длъжникът „Н. А.**“ ЕООД следва да се конституира по делото като негов съищец (чл. 26. ад. 4 ГПК и чл. 134 ЗЗД), което в случая не е сторено. Считат, че искът е недопустим и молят съда да извърши повторна проверка относно неговата допустимост по чл. 130 от ГПК и да прекрати делото.

 

С. окръжен съд, като взе предвид твърденията и възраженията на страните, в съвкупност с доказателствата по делото и ги прецени в светлината на относимите правни норми, прие следното:

 

         Предявеният иск е с правна квалификация по чл.452, ал.3 ГПК. Искът е допустим, като ищецът ясно е очертал в ИМ активната си легитимация – взискател, за чиито неудовлетворени парични вземания е наложен запор върху вземанията на длъжника му „Н. А.**“ЕООД към ответника „В. и Т.“ООД, както и пасивната легитимация на ответниците - „В. и Т.“ООД, като трето задължено лице, което е погасило свое парично задължение към „Н. А.**“ЕООД след (и въпреки) полученото запорно съобщение, а В.В.В. и В.Г.Т., като лица от органите на управление на „В. и Т.“ООД, за които законът предвижда солидарна отговорност, наред с последното.

         Според чл.452, ал.3 ГПК, Взискателят и присъединилите се кредитори могат да искат плащане от третото задължено лице въпреки плащането, което то е направило на длъжника, след като му е било връчено запорното съобщение. Лицата от органите на управление на третото задължено лице отговарят солидарно с него.“
         Видно е, че визираният от закона фактически състав предвижда като предпоставка за възникване на правото на взискателя и присъединените кредитори да искат плащане от третото задължено лице, последното да е извършило плащане на свое задължение към длъжника след връчване на запорното съобщение. Следователно, основанието за кредитора и взискателите да искат плащане от третото задължено лице въпреки извършеното такова в полза на длъжника, не е самата сделка, от която произтичат погасените въпреки запора задължения към длъжника от страна на третото задължено лице, а нарушаването от страна на последното на забраната по чл.507 ГПК да не предава дължимите от него суми или вещи на длъжника, като последица от което законът предвижда третото задължено лице отново да плати платеното на длъжника, но вече на кредитора и присъединените взискатели. Запорът лишава длъжника от легитимация да получи валидно плащане и затова плащането, което третото задължено лице би извършило на длъжника след запора, е недействително спрямо взискателя и присъединилите се кредитори. Затова те могат да искат от третото задължено лице повторно плащане, т.е. който плаща зле, плаща два пъти.

         Неоснователни са доводите на ответниците, че за да е активно легитимиран ищецът по предявения иск, следва запорираното вземане да му е предоставено за събиране, в качеството на взискател на длъжника му „Н. А.**“ЕООД или по негово искане в същото качество да му е дадено вместо плащане. Тези хипотези, уредени в чл.510 ГПК, обаче не са приложими в процесния случай. Общото при тях е, че за да се приложат, третото лице не следва да е изпълнило задължението си към длъжника. Именно в тези случаи, при още съществуващо вземане и при бездействие на третото задължено лице в срока по чл.508 ГПК, има смисъл същото да се възлага на взискателя за събиране или да му се дава вместо плащане, тъй като, ако вземането към третото лице е погасено чрез плащане, няма какво да се възложи за събиране.

         Ето защо, неправилни са доводите на ответниците, че нормата на чл. 452, ал. 3 ГПК не легитимира в процесния случай взискателят да предяви пред съда вземане за плащане на платените след налагане на запора суми от третото лице без възлагане по чл. 510 ГПК, а само сочи гражданскоправните последици на запора, който лишава длъжника от легитимацията да получи валидно плащане на запорираното вземане, респ. сочи, че плащането му на длъжника след запора е непротивопоставимо на взискателя и присъединилите се кредитори, които поради това могат да искат повторното му плащане от третото задължено лице (чл. 452, ал. 3 ГПК). Доводите за гражданскоправните последици са съвсем верни, но не обуславят правилност на възражението за липса на активна легитимация на ищеца, тъй като не държат сметка, че в отношенията между длъжника и третото задължено лице, плащането е действително, т.е. погасяване на задължението е налице.  В тази връзка, както се посочи по-горе и както се приема в теорията (проф. Ж. С.), по силата на наложения запор, взискателят е овластен да счита за недействителни спрямо себе си, както разпорежданията с вземанията, които длъжникът би извършил след запора, така и плащането, което третото задължено лице би направило на длъжника след запорното съобщение. Поради това и като санкция против противоправното нарушение на забраната по чл.507, ал.2 ГПК от страна на третото задължено лице, законът предвижда в чл.452, ал.3 ГПК, че взискателят и присъединилите се кредитори могат да искат плащане от третото задължено лице въпреки плащането, което то е направило на длъжника, след като му е било връчено запорното съобщение.

         С проекта за доклад на делото, са признати за безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото следните факти:

 

         Ищецът е взискател по изп.дело №20167650403000 по описа на ЧСИ Г.И., длъжник по което е „Н. А.**“ЕООД. На 17.10.2016г.,“В. И Т.“ЕООД, като трето задължено лице, е получило запорно съобщения от посочения ЧСИ, с което е наложен запор на вземанията на „Н. А.**“ЕООД към него. На 18.10.2016г., от “В. И Т.“ЕООД е изпратен отговор до ЧСИ, че към датата на запора, дружеството няма задължения към „Н. А.**“ЕООД. “В. И Т.“ЕООД има задължения към „Н. А.**“ЕООД на обща стойност от 63 229.60 /шестдесет и три хиляди двеста двадесет и девет и 0.60/ лева с вкл. ДДС, по сключени помежзу им, след налагане на запора (получаване на запорното съобщение), търговски сделки, както следва:

- с фактура № 0200000036 от 07.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 8106,00 лева с вкл. ДДС;

- с фактура № 0200000037 от 08.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 7 498,40 лева с вкл. ДДС;

- с фактура № 0200000038 от 09.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 9 016,00 лева с вкл. ДДС;

- с фактура № 0200000039 от 12.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 6 876,80 лева с вкл. ДДС;

- с фактура № 0200000040 от 13.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 8 444,80 лева с вкл. ДДС;

- с фактура № 0200000041 от 14.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 8 008,00 лева с вкл. ДДС;

- с фактура № 0200000042 от 15.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 7 770,00 лева с вкл. ДДС и

- с фактура № 0200000043 от 20.12.2016 г. „Н. А.**" ЕООД е продало на ответното дружество стока /картофи/ на стойност 7 509,60 лева с вкл. ДДС.

Тези факти се установяват и от представените по делото доказателства. Според запорното съобщение изх.№44587/13.10.2016г. по изп.дело №20167650403000 по описа на ЧСИ Г.И., адресирано до “В. И Т.“ ООД като трето задължено лице, със същото се налага запор върху вземанията на „Н. А.**" ЕООД от “В. И Т.“ ООД, за задължение по изп. дело в общ размер от 191298,21 лв, от които в полза на взискателя 167330,18 лв главница, 1295,65 лв лихви, 10183,40 лв неолихваема сума, както и такси и разноски по изпълнението в размер на 4236 лв и такса по чл.26 от Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ в полза на ЧСИ И. в размер на 8252,98 лв.

Съобразно разпределената между страните доказателствена тежест, ищецът следваше да докаже, че “В. И Т.“ ООД е платило посочените в ИМ свои задължения към „Н. А.**“ЕООД по процесните ф-ри, на обща стойност от 63 229.60 /шестдесет и три хиляди двеста двадесет и девет и 0.60/ лева с вкл. ДДС, след като “В. И Т.“ЕООД, като трето задължено лице, е получило запорно съобщения по изп.дело №20167650403000 по описа на ЧСИ Г.И., длъжник по което е „Н. А.**“ЕООД, с което е наложен запор на вземанията на „Н. А.**“ЕООД към “В. И Т.“ЕООД.

Плащането на тези задължения след датата на получаване на запорното съобщение от “В. И Т.“ЕООД се доказва безспорно от доказателствата по делото. Според заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза, посочените в Им 8 бр. ф-ри през м.декември 2016г. са редовно осчетоводени в дневника на продажбите на продавача „Н. А.**“ЕООД, същите са включени и в дневника на покупките на “В. И Т.“ ООД за същия месец, като дружеството е ползвало правото си на възстановяване на данъчен кредит. В заключението се посочва, че според счетоводството на  “В. И Т.“ ООД са извършени плащания от негова страна в полза на „Н. А.**“ЕООД по всички процесни ф-ри на обща стойност след датата на запора – 17.10.2016г. 63 229.60 /шестдесет и три хиляди двеста двадесет и девет и 0.60/ лева с вкл. ДДС. Към 31.12.2018г., салдото на задълженията на “В. И Т.“ ООД към „Н. А.**“ЕООД е 0,00 лв.

Предвид установените плащания от “В. И Т.“ ООД в полза на „Н. А.**“ЕООД на задълженията по всички процесни ф-ри на обща стойност 63 229.60 /шестдесет и три хиляди двеста двадесет и девет и 0.60/ лева с вкл. ДДС, извършени след датата на получаване на запорното съобщение по изп.дело №20167650403000 по описа на ЧСИ Г.И., от страна на “В. И Т.“ ООД, длъжник по което е „Н. А.**“ЕООД – 17.10.2016г., съдът намира, че безспорно се доказва осъществяването на фактическия състав по чл.452, ал.3 ГПК. Това, от своя страна, обуславя извод за наличие на основание за осъждане на “В. И Т.“ ООД, като трето задължено лице, извършило плащане на задължения към длъжника след датата на запора, както и на В.В.В. и В.Г.Т., като лица от органите на управлението му, солидарно да заплатят на „Ф.“АД сумата от 63229,60 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда, до окончателното изплащане.

Неоснователно е възражението на ответниците, че вземанията на „Н. А.**“ЕООД по процесните фактури, на обща стойност 63229,60 лева с ДДС, не са предмет на наложения запор, тъй като изпратеният запор бил общ и не посочвал конкретно, детайлно и точно кои вземания и на каква стойност се цели да бъдат изпълнени, каквото изискване има чл. 507, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 450, ал. 2 от ГПК, както и защото сумите по процесните фактури, на обща стойност 63229,60 лева с ДДС, са формирани като задължение в етап, следващ изпълнителните действия по така наложеният запор (в периода 07-20.12.2016г.) и са нововъзникнали такива.

Действително, според чл. 450, ал. 2 от ГПК, запор върху движима вещ или вземане на длъжника може да бъде наложен и с получаване на съобщението за описа или запора, ако в него се посочи точно вещта или вземането, върху които се насочва изпълнението. По делото няма спор, а и се установява също и от събраните доказателства, че вземанията на „Н. А.**“ЕООД към от “В. И Т.“ ООД по процесните фактури, на обща стойност 63229,60 лева с ДДС, са възникнали по повод осъществени между двете дружества търговски сделки след датата на налагане на запора по отношение на третото задължено лице “В. И Т.“ ООД (16.10.2016г.).

Непосочването в запорното съобщение на конкретно вземане на длъжника към третото задължено лице обаче не опорочава действието по налагане на запор върху вземането на длъжника, тъй като, съгласно чл. 450, ал. 3 ГПК, запорът върху вземане се смята за наложен спрямо третото задължено лице от деня, в който му е връчено запорното съобщение съгласно чл. 507 ГПК. Наличието (съществуването) на вземане и размерът му имат значение само по отношение на последиците на наложения запор – дали изпълнителният способ ще бъде реализиран и взискателят удовлетворен.

Впрочем, самият закон също диференцира изискването за точна индивдуализация относно предмета на запора в зависимост дали се касае за вещи или вземания. Така, в чл.507, ал.2 ГПК изрично е посочено: „В запорното съобщение се забранява на третото задължено лице да предава дължимите от него суми или вещи на длъжника. Тези вещи трябва да бъдат посочени точно“. Ето защо, съответно на чл.507, ал.2 ГПК следва да се тълкува и изискването в чл.450, ал.2 в съобщението за запора да „се посочи точно вещта или вземането, върху които се насочва изпълнението.“ Това разбиране е абсолютно обусловено и от действителността в граждански и търговския оборот, тъй като кредиторът трудно би могъл да посочи с абсолютна точност размерът и основанието на вземанията на длъжника си към трети лица, доколкото обикновено може да има информация само за контрагентите му, към който длъжникът би имал евентуално вземания, но не и за точния им размер.

В тази връзка, съдът намира за напълно относима и практиката на ВКС, свързана с налагане на запор върху вземания на длъжник по банкова разплащателна сметка, обективирана в Решение № 4/16.06.2017 г. на ВКС по търг. дело № 3129/2015 г., TК, 2-о отд., в което се приема следното:

Запорът върху банкови сметки на длъжника представлява запор върху вземания на длъжника по сметка в банка, респективно запор върху вземания на длъжника по смисъла на чл. 450а, съответно чл. 450, ал. 3 ГПК. Запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с вземането, а на третото задължено лице – да плаща на длъжника. Запорът върху вземания на длъжника по банкова сметка по реда на ГПК се извършва от съдебния изпълнител чрез връчване на запорно съобщение на банката. С изпращането на запорно съобщение от съдебния изпълнител до съответната банка се налага запор на евентуално съществуващите вземания на длъжника по банковите сметки и на практика се забранява на банката да извършва плащане от водените при нея банкови сметки по нареждане или с предварително съгласие на техния титуляр. Запорът върху вземане обезпечава изпълнението, като запазва принадлежността на вземането към имуществото на длъжника, осуетява погасяването на вземането чрез плащане, извършено в полза на длъжника, и задължава третото лице да пази запорираните суми /чл. 507, ал. 3/. Съгласно разпоредбите на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК запорът върху вземания на длъжника спрямо третото задължено лице, включително по сметка в банка, се счита наложен от деня, в който му е връчено запорното съобщение. От този момент третото задължено лице има задълженията на пазач по отношение на сумите съгласно чл. 507, ал. 3 ГПК.

Когато запорът върху вземанията по банковите сметки на определено физическо или юридическо лице – ответник е наложен като обезпечителна мярка по допуснато обезпечение по предявен или бъдещ иск, неговата цел е да осигури, докато спорът е висящ, че неоснователно отричаното право ще бъде осъществено, т. е. сумата ще бъде платена и задължението погасено след постановяване на осъдително решение и образуване на изпълнително производство. Когато запорът върху вземанията по банковите сметки на длъжника е наложен в изпълнителното производство, неговата цел също е да се обезпечи изпълнението на паричните притезания, което следва да се извърши чрез превеждане на сумите от третото задължено лице /банката/ по сметката на съдебния изпълнител, който е длъжен да изплати дължимите на взискателя и на присъединилите се кредитори суми в сроковете и по реда на чл. 455 ГПК /чл. 508, ал. 3 ГПК/ при спазване на предвидения в чл. 136 ЗЗД ред за удовлетворяване на вземанията.

Разпоредбите на ГПК не обуславят действието на запора от изискване за наличие на суми по банковата сметка към момента на връчване на запорното съобщение, нито от изискуемостта на вземането. Наличието на суми по банковата сметка към датата на връчване на запорното съобщение и положителното /кредитното/ салдо на сметката, не са елементи от фактическия състав по налагането на запора. Те имат значение по отношение на последиците на наложения запор – дали изпълнителният способ ще бъде реализиран и взискателят удовлетворен.

Действието на запора върху вземания по банкова сметка зависи от естеството на вземането и в този смисъл от вида на банковата сметка. Поради обстоятелството, че в случая се касае до разплащателна сметка, настоящият съдебен състав счита, че следва да се ограничи в отговора само по отношение на действието на запора върху вземания по разплащателна банкова сметка. Съгласно чл. 2, ал. 3, т. 1 от Наредба № 3/29.09.2005 г. за паричните преводи и платежните системи /отменена от 01.11.2009 г., но действала към момента на налагане на запора в настоящия случай/ и чл. 6, ал. 3, т. 1 от Наредба № 3/16.07.2009 г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти /в сила от 01.11.2009 г./ разплащателните сметки се използват за съхранение на пари, платими на виждане без срок за предизвестие от титуляря до банката и за изпълнение на платежни операции по внасяне, прехвърляне и теглене на средства. Запорът върху вземания по разплащателна банкова сметка се счита наложен и има действие от деня, в който е връчено запорното съобщение на банката до датата на погасяване на задълженията на длъжника – титуляр на сметката, реализиране на изпълнителния способ и удовлетворяване на взискателя, респективно до отмяна на обезпечителната мярка, замяна на обезпечителната мярка с друга, вдигане на запора или прекратяване на изпълнителното производство. Запорът има действие върху разплащателните банкови сметки на длъжника до размера на сумите, посочен в запорното съобщение, както върху наличните към връчване на запорното съобщение суми в банковата сметка на длъжника, така и върху последващите постъпления, но не и по отношение на сумите, надвишаващи посочения в запорното съобщение размер.

Запорът върху вземанията по разплащателната банкова сметка, по която няма наличност, т. е. когато салдото по сметката е дебитно, се счита наложен от датата на връчване на запорното съобщение на банката, и има действие по отношение на постъпленията на суми по банковата сметка след налагането му, без да е необходимо изпращане на други запорни съобщения от съдебния изпълнител до банката. Поради това за банката в качеството й на трето задължено лице съществува задължение да не извършва плащане от водената при нея разплащателна банкова сметка по нареждане или с предварително съгласие на нейния титуляр с последващите постъпления. В хипотезата на наложен запор на вземания по разплащателни банкови сметки в изпълнителното производство изпълнителният способ не може да бъде реализиран и вземането на взискателя не може да бъде удовлетворено, ако към датата на налагане на запора /връчване на запорното съобщение/ няма наличност по банковите сметки, т. е. при отрицателно /дебитно/ салдо. Изпълнителният способ може да бъде реализиран изцяло или частично при последващи постъпления по банковите сметки. Ако към датата на налагане на запора наличните в банковата сметка суми са недостатъчни за изплащане на задължението, то запрорът има действие, както по отношение на наличните авоари по сметката, така и по отношение на последващите постъпления общо до размера, посочен в запорното съобщение.

В светлината на горното, настоящият съдебен състав счита, че аналогично на налагането на запор върху вземанията на длъжника към банката по разкритата разплащателна банкова сметка, при налагане на такъв върху вземанията на длъжника към търговския му контрагент, запорът се счита за наложен от момента на уведомяването на третото задължено лице за същия чрез връчване на запорно съобщение, дори към датата на налагането му вземания още да не са възникнали. Няма никаква причина да се приеме, че е налице разлика между положението на банката, като трето задължено лице, за вземанията на длъжника по разплащателната сметка и положението на търговския му контрагент, като трето задължено лице за вземания на длъжника от търговските им взаимоотношения, тъй като и в двата случая, естеството на отношенията на тези трети лица с длъжника предполага, че в различни периоди, между тях възникват и се погасяват задължения, произтичащи от търговските им правоотношения.

Ето защо, съдът намира, че както за вземанията на длъжника по разплащателна банкова сметка, така и за вземанията му към неговия търговски контрагент, запорът се счита наложен и има действие от деня, в който е връчено на третото задължено лице изпратеното от съдебния изпълнител запорно съобщение, до датата на погасяване на задълженията на длъжника, реализиране на изпълнителния способ и удовлетворяване на взискателя, респективно до отмяна на обезпечителната мярка, замяна на обезпечителната мярка с друга, вдигане на запора или прекратяване на изпълнителното производство.

Също така, запорът върху вземанията на длъжника в посочените случаи има действие до размера, посочен в запорното съобщение, както върху наличните към датата на запора вземания на длъжника, така и върху последващите, по-късно възникнали вземания, но не и по отношение на сумите, надвишаващи посочения в запорното съобщение размер.

Съответно, съдът намира, че запорът върху вземанията на длъжника към търговския му контрагент, аналогично на вземанията му към банката по банковата сметка, по която няма наличност, т. е. при дебитно салдо, се счита наложен от датата на връчване на запорното съобщение на банката, но изпълнителният способ може да бъде реализиран и вземането на взискателя може да бъде удовлетворено след последващи постъпления на суми по сметката на длъжника.

И на последно място, аналогично на действието на запора и по отношение на постъпленията на суми по банковата сметка след налагането му, такова е действието му и по отношения на възникнали след налагането му вземания на длъжника към третото задължено лице от търговските им правоотношения. Ето защо, както за банката при положително /кредитно/ салдо, така и за търговския контрагент на длъжника при възникване на нови вземания на длъжника след налагането на запора, съществува задължение, в качеството на трето задължено лице, да не извършва плащане на същите, под страх от възможността кредиторът и присъединените взискатели да искат плащане от него въпреки плащането, което третото лице е направило към длъжника. Без тази съществуването на тази законова „санкция“, уредена в чл.452, ал.3 ГПК, илюстрираща принципа „Който плаща зле, плаща два пъти“, нарушаването на забраната по чл.507, ал.2 ГПК от третото задължено лице на практика би била без последствия.

По изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск по чл.452, ал.3 ГПК е доказан по основание и размер, поради което същият следва да бъде уважен, като бъдат осъдени “В. И Т.“ ООД, В.В.В. и В.Г.Т. солидарно да заплатят на „Ф.“АД, с ЕИК ***, с адрес: гр.С.З.***сумата от 63229,60 /шестдесет и три хиляди двеста двадесет и девет 0.60/ лева, представляваща главници по следните фактури:

- фактура № 0200000036 от 07.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 8106,00 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000037 от 08.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 7 498,40 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000038 от 09.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за проджба на стока /картофи/ на стойност 9 016,00 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000039 от 12.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 6 876,80 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000040 от 13.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 8 444,80 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000041 от 14.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 8 008,00 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000042 от 15.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 7 770,00 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000043 от 20.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 7 509,60 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД,

ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на ИМ в съда, до окончателното изплащане, както и разноските по делото от 2529,20 лв за държавна такса, 3816 лв заплатен адв. хонорар и 324 лв депозит за вещо лице.

Водим от горното, съдът

 

                                      РЕШИ:

 

ОСЪЖДА „В. и Т.“ ООД с ЕИК ** с адрес: гр.С., **, представлявано от В.В.В. и В.Г.Т. – заедно и поотделно, В.В.В. от гр.С., ***, с ЕГН ********** и В.Г.Т. от с.Ш. д.** с ЕГН **********, солидарно да заплатят на „Ф.“АД, с ЕИК ***, с адрес: гр.С.З., ***, представлявано от **, сумата от 63229,60 /шестдесет и три хиляди двеста двадесет и девет 0.60/ лева, представляваща главници по следните фактури:

- фактура № 0200000036 от 07.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 8106,00 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000037 от 08.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 7 498,40 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000038 от 09.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за проджба на стока /картофи/ на стойност 9 016,00 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000039 от 12.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 6 876,80 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000040 от 13.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 8 444,80 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000041 от 14.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 8 008,00 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000042 от 15.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 7 770,00 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД;

- с фактура № 0200000043 от 20.12.2016 г., издадена от „Н. А.**" ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 7 509,60 лева с вкл. ДДС на „Ф.“АД,

ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на ИМ в съда, до окончателното изплащане, както и разноските по делото от 2529,20 лв за държавна такса, 3816 лв заплатен адвокатски хонорар и 324 лв депозит за вещо лице.

Решението подлежи на обжалване пред П. апелативен съд в 2-седмичен срок от връчването му на страните.

 

                                               Окръжен съдия: