Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер                            09.05.2019 г.                             Град С.З.

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД            ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

На 09.04.                                                                                            2019 г.

В публичното заседание в следния състав:       

               

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДИМИТЪР ХРИСТОВ

                                                                    ЧЛЕНОВЕ:  АННА ТРИФОНОВА

                                                                                     ХРИСТО СИМИТЧИЕВ

                                              

Секретар: ДИАНА ИВАНОВА 

като разгледа докладваното от съдията ХРИСТОВ

в.т.д. № 1091 по описа за 2019 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         Обжалвано е решение № 3/04.01.2019г., постановено по гр.д. № 2014/2018г. по описа на Районен съд – гр. К., с което е признато за установено на основание чл.422, вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 във вр. чл.430 от ТЗ, чл.138 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, че Н.К.П. и Т.Н.Б., дължат на „П.” АД при условията на солидарност, сумите: 1376.31 евро главница, 168 евро възнаградителна лихва  от 12.10.2014 г. до 17.04.2017 г., 314.94 евро наказателната лихва от 12.10.2014 г. до 12.10.2017 г. по договор №013LD-R-000908/21.04.2010 г., обезпечен с договор за поръчителство от 21.04.2010 г. и законната лихва върху главницата от 12.10.2017 г. до изплащане на вземането като е отхвърлен иска за 604.97 евро възнаградителна лихва  за периода 17.05.2011 г. -12.10.2014 г. и иска за 772.97 евро наказателна лихва за периода 17.01.2011 г. -12.10.2017 г. като погасени по давност, за които суми е издадена заповед №1941/16.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№2922/2017 г. по описа на РС-К. и са присъдени разноските по делото по съразмерност.

         Постъпила е въззивна жалба от “П.” АД, в която са изложени съображения за неправилност на постановеното решение. Посочена е съдебна практика. Развити са подробни съображения във връзка с направените оплаквания. Направено е искане да се отмени решението на РС в частта, с която са отхвърлени предявените искове за 604.97 евро възнаградителна лихва  за периода 17.05.2011 г. -12.10.2014 г. и иска за 772.97 евро наказателна лихва за периода 17.01.2011 г. -12.10.2017 г. като погасени по давност и да се постанови друго, с което да се уважат исковете в пълен размер. Претендират се разноските пред двете инстанции.

         По въззивната жалба на “П.” АД в законния срок е постъпил писмен отговор от Н.К.П. и Т.Н.Б., с който се взима становище, че жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли. Изложени са съображения по направените във въззивната жалба оплаквания. Моли съда да потвърди обжалваното решение в частта обжалвана от П. АД като законосъобразно и правилно. Няма направени доказателствени искания. Претендират се разноските по делото, като е представен списък с разноските и договор за процесуално представителство.

         Постъпила е насрещна въззивна жалба от Н.К.П. и Т.Н.Б., с която обжалват първоинстанционното решение в частта, с която са осъдени солидарно да заплатят на “П.” АД 1 376,31 евро главница ведно със законната лихва от 12.10.2017г. до окончателното ѝ изплащане, 168 евро възнаградителна лихва от 12.10.2014г. до 17.04.2017г. и наказателна лихва от 12.10.2014г. до 17.04.2017г. Излагат се съображения за неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение, като считат, че същото е постановено в нарушение на материалният закон. Направено е искане да се отмени първоинстанционното решение в обжалваната от тях част.

         Постъпил е отговор по насрещната въззивна жалба от “П.” АД, с който  моли съда да потвърди първоинстанционното решение в частта му, по отношение на която е подадена насрещната въззивна жалба.

 

         Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното:

         Пред първоинстанционния съд са предявени искове за установяване съществуването на вземане с  правно основание чл.422, вр. с чл.415 от ГПК вр. с чл.79, ал.1 вр. чл.430 от ТЗ, чл.138 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД. 

         Ищецът твърди, че на 21.04.2010г. между „П.“ АД и кредитополучателя Н.К.П. е сключен договор за банков кредит №013LD-R-000908/21.04.2010г., по силата на който банката предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 1460 евро за погасяване на съществуващи задължения по реф.13РКО-А-8192/23.09.2007г. Крайният срок за погасяване на кредита, посочен в договора е 17.04.2017г. За ползвания кредит кредитополучателят се задължила да заплаща годишна възнаградителна лихва в размер на Базовия лихвен процент /БЛП/ на банката, за евро, увеличен с надбавка от 8.61 пункта. Към датата на сключване на договора БЛП на банката за евро бил в размер на 7.8% годишно, посочен в т.4 от договора за банков кредит. Методиките за определяне на БЛП били приети с решение на управителния съвет на „П.“ АД: по т.6 от протокол от заседание на 13.05.2008 г., по т.1 от протокол от заседание на 20.08.2010 г. и по т.13 от протокол от заседание на 14.02.2012 г. Съобразно чл.33а, ал.4 от ЗПК методиките били обявени на интернет страницата на банката: www.fibank.bg/Частни лица/Кредити, и така на кредитополучателя била предоставена възможност да се осведоми по какъв начин се определя БЛП за евро, който бил приложим по процесния договор. С решение по т. 4 от протокол от заседание на 30.04.2010г. на управителния съвет на „П.“ АД, стойността на БЛП за евро била променена на 7.99% от 01.05.2010 г. При промяна на БЛП на банката за валутата на кредита годишната възнаградителна лихва се променяла съответно, считано от датата на промяната, без да било необходимо предоговаряне (т.9.3 от общите условия за кредити на физически лица). Наказателната лихва за забава била в размер на възнаградителната лихва, увеличена с наказателна надбавка в размер на законната лихва-т.10 от договора. Договорът за банков кредит бил сключен при условията на чл.298, ал.1, т.1 от ТЗ и при неговото подписване кредитополучателят декларирал, че са му представени и е запознат с Общите условия на „П.“ АД за кредити на физически лица и приел тяхното прилагане при уреждане на отношенията между него и банката във връзка със сключването и изпълнението на договора за банков кредит. На 21.04.2010 г. в „П.“ АД и поръчителя Т.Н.Б. бил сключен договор за поръчителство, по силата на който поръчителят се задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя Н.К. за изпълнението на задълженията към банката по договора за банков кредит. На 21.04.2010 г. банковият кредит от 1460 евро бил усвоен по разплащателна сметка на кредитополучателя Н.К.П. в „П.“ АД с ВG22FINV91501004372359. Твърди, че от 17.01.2011 г. кредитополучателят Н.К.П. била в забава на плащанията по договора за банков кредит и не е издължила 77 броя погасителни вноски по кредита, включващи главница и възнаградителна лихва, със следните падежи и размери: 17.01.2011 г. - 15,57 евро; 17.02.2011 г. - 26,70 евро; 17.03.2011 г. - 32,08 евро; 17.04.2011 г. - 27,56 евро; 17.05.2011 г. - 29,58 евро; 17.06.2011г. - 47,30 евро; 17.07.2011 г. - 48,30 евро; 17.08.2011 г. - 47,37 евро; 17.09.2011 г. - 47,38 евро; 17.10.2011 г.- 48,31 евро; 17.11.2011 г. - 47,44 евро; 17.12.2011 г. - 48,37 евро; 17.01.2012г. - 47,49 евро; 17.02.2012 г. - 47,54 евро; 17.03.2012 г. - 49,26 евро; 17.04.2012 г. - 47,64 евро; 17.05.2012 г. - 48,45 евро; 17.06.2012 г. - 47,64 евро; 17.07.2012 г. - 48,39 евро; 17.08.2012 г. - 47,58 евро; 17.09.2012 г. - 47,53 евро; 17.10.2012 г. - 48,16 евро;17.11.2012 г. - 47,43 евро; 17.12.2012 г. - 48,02 евро; 17.01.2013г.- 47,30 евро; 17.02.2013 г.- 47,22 евро; 17.03.2013 г. - 48,97 евро; 17.04.2013 г.- 47,09 евро; 17.05.2013 г. - 47,59 евро; 17.06.2013 г. - 46,90 евро; 17.07.2013 г. - 47,36 евро; 17.08.2013 г. - 46,74 евро; 17.09.2013 г. - 46,59 евро; 17.10.2013 г.- 46,95 евро; 17.11.2013 г. - 46,35 евро; 17.12.2013 г. - 46,63 евро; 17.01.2014 г.- 46,07 евро; 17.02.2014 г. - 45,93 евро; 17.03.2014 г. - 46,95 евро; 17.04.2014 г. - 45.65 евро; 17.05.2014 г. - 45.82 евро; 17.06.2014 г. - 45,31 евро; 17.07.2014 г. - 45,45 евро; 17.08.2014 г. - 44,93 евро; 17.09.2014 г. - 44,74 евро; 17.10.2014 г. - 44,80 евро; 17.11.2014г. - 44,29 евро; 17.12.2014 г.- 44,31 евро; 17.01.2015г.- 43,83 евро; 17.02.2015 г.- 43,58 евро; 17.03.2015 г. - 43,97 евро; 17.04.2015 г. - 43,11 евро; 17.05.2015 г. - 43,00 евро; 17.06.2015 г. - 42,54 евро; 17.07.2015г.- 42,39 евро; 17.08.2015 г.- 41,94 евро; 17.09.2015 г.- 41,60 евро; 17.10.2015г.- 41,39 евро; 17.11.2015 г.- 40,92 евро; 17.12.2015 г.- 40,66 евро; 17.01.2016г.- 40,20 евро; 17.02.2016 г. - 39,80 евро; 17.03.2016 г. - 39,58 евро; 17.04.2016 г. - 39,02 евро; 17.05.2016 г. - 38,66 евро; 17.06.2016 г. - 38,16 евро; 17.07.2016 г. - 37,76 евро; 17.08.2016 г. - 37,24 евро; 17.09.2016 г. - 36,75 евро; 17.10.2016г.- 36,29 евро; 17.11.2016 г. - 35,74 евро; 17.12.2016 г. - 35,23 евро; 17.01.2017 г. - 34,67 евро; 17.02.2017 г. - 34,09 евро; 17.03.2017 г. - 33,58 евро и 17.04.2017 г. - 47,14 евро; и - наказателна лихва за забава от 17.01.2011 г. до 12.10.2017 г. в размер на 1103,10 евро. Съгласно т.3 от договора за банков кредит крайният срок за погасяване на кредита бил 17.04.2017 г., а в т.4 от договора за поръчителство било уговорено, че задълженията на поръчителя стават изискуеми съгласно условията, при които кредитополучателят се задължил. При настъпването на падежа на кредита на 17.04.2017 г. кредитополучателят Н.К.П. и поръчителят Т.Н.Б. не погасили всички задължения по договора за банков кредит и договора за поръчителство. По силата на т.3 от договора за банков кредит и на т.4 от договора за поръчителство вземанията от кредитополучателя Н.К.П. и поръчителя Т.Н.Б. били изцяло изискуеми от 17.04.2017 г. поради изтичане на крайния срок за погасяване на кредита и към 12.10.2017 г. общият размер на просрочената и непогасена сума възлизала на 3263.87 евро, от които: 1376.31 евро главница, 784.46 евро възнаградителна лихва, начислена съгласно т.4 от договора за периода от 17.05.2011 г. до 17.04.2017 г. и 1103.10 евро наказателна лихва за забава, начислена съгласно т.10 от договора за периода от 17.01.2011 г. до 12.10.2017 г. На 12.10.2017 г. било подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, въз основа на което било образувано  ч.гр.д.№2922/2017 г. по описа на РС-К. и издадена заповед за изпълнение №1941/16.10.2017 г., с срещу кредитополучателя Н.К.П. и поръчителя Т.Н.Б., които да заплатят солидарно на „П.“ АД, сумите: 1376.31 евро главница, 784.46 евро възнаградителна лихва за периода от 17.05.2011 г. до 17.04.2017 г., 1103.10 евро наказателна лихва за периода от 17.01.2011 г. до 12.10.2017 г. и законната лихва от 12.10.2017 г. до изплащане на вземането, както и 227.67 лв. разноски по делото, от които: 127.67 лв. държавна такса и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. Срещу издадената заповед за изпълнение са подадени възражения от длъжниците Н.К.П. и Т.Н.Б., което породило правен интерес за банката да предяви срещу длъжниците иск по чл.422, ал.1 от ГПК за установяване на вземанията си. В хода на производството е допуснато на основание чл.214 от ГПК изменение на възнаградителната лихва, чрез намаляване на нейния размер от 784.46 евро на 772.97 евро при запазване на периода. Моли съда постанови решение, с което да признае за установено съществуването на вземане „П.“ АД с ЕИК:831094393 със седалище и адрес на управление гр.София, район „Изгрев“, бул.“Драган Цанков“ №37, от ответника Н.К.П. като кредитополучател и ответника Т.Н.Б. като поръчител, за сумите: 1376.31 евро главница, 772.97 евро възнаградителна лихва за периода от 17.05.2011г. до 17.04.2017г., 1103.10 евро наказателна лихва за забава за периода 17.01.2011г. до 12.10.2017г. договор №013LD-R-000908/21.04.2010 г. за банков кредит и законна лихва от 12.10.2017г. до изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед №1941/16.10.2017 г.  за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№2922/2017 г. по описа на Районен съд-К.. Претендира съдебни разноски.

         В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът Н.К.П. оспорва предявените искове. Счита недопустимо, исковата претенция да бъде предявена в чуждестранна валута, без да е посочена левовата й равностойност по курса на БНБ. Счита исковете за неоснователни по размер, както в частта на главницата, така и в частта на различните по вид лихви-наказателна, възнаградителна и законова лихви. В заповедното производство  направила възражение за изтекла погасителна давност на вземанията. Ищецът се позовавал на сключен договор за банков кредит в размер на 1460 евро, с разсрочено погасяване на 84 месечни вноски, всяка в размер на 29.57 лв. Началната дата на погасяването била 21.04.2010 г. по приложен договор за кредит и погасителен план. Позовава се на чл.110 от ЗЗД, съгласно който с изтичане на петгодишна давност се погасявали всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Сочи, че съгласно чл.111, б.“в“ от ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията „за лихви и за други периодични плащания“. Договорът за кредит от 21.04.2010 г. с краен срок на погасяване на кредита 17.04.2017 г. бил с периодично плащане на равни месечни вноски за 84 месеца, поради което както за различните видове лихви, така и за главницата, всички вземания по вид и по размер, дължими от 21.04.2010 г. до 21.04.2015 г. били погасени по давност и не дължала плащане за тях. Ако съдът не приемел, че главницата е погасена по давност до 21.04.2015 г., то съгласно чл.110 от ЗЗД, тя била погасена по давност до 21.04.2013 г., а ако не се приемело възражението, то се позовава на изтекла давност на вземанията за главницата до 21.04.2015 г. Сочи, че договорът за кредит е двустранен договор и никоя от страните по него не можел да действа принудително и едностранно спрямо другата страна. По тази причина нищожни били клаузите в Общите условия на „П.“ АД за кредити на физически лица в частта на раздел ІV. Лихви, такси и комисионни, в т.9, 9.1, 9.2, 9.3, 10, 10.1, в които кредитодателят си дал възможност и право едностранно да променя основния базов лихвен процент и на надбавката на лихвата. Тези клаузи противоречали на морала и на добрите нрави съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД. Банката не можела да упражнява едностранно монополно право в своя полза, каквото сторила. Счита, че съдът следва да прогласи нищожността на посочените клаузи в договора и да приеме, че не се дължи посочените базов лихвен процент, определен от самата банка и надбавка на лихвата. Получила покана от ЧСИ Г.И.по изп.д.№1733/2018 г. с взискател- ищеца и внесла по сметка на ЧСИ Г.И.на 23.07.2018 г. сума 1050 лв. за погасяване на вземанията след 21.04.2015 г. /тъй като до тази дата изтекла погасителната давност за вземанията за периода от 21.04.2010 г. до 21.04.2015 г./ . На 08.08.2018 г. били внесени по сметка на изпълнителното дело още 230 лв. Съдебният изпълнител не изчислил остатъка от задължението като размер, който можела да внесе. Моли съда да отхвърли претенциите за главница и различните по вид лихви и надбавки към тях, за периода от 21.02.2010 г.до 21.04.2015 г. като погасени по давност, при условията на  евентуалност: да отхвърли претенциите за вземания на главница за периода от 21.04.2010 г. до 21.04.2013 г., а за лихвите и надбавките към тях - за периода от 21.04.2010 г.до 21.04.2015 г. като погасени по давност. За вземанията след тези дати, направила плащане пред ЧСИ Г.И.по изп.д.№1733/2018 г. за главница и лихви след 21.04.2015 г. до предявяване на иска. Счита, че бездействието на банката ищец за периода от 21.04.2010 г. до датата на предявяване на иска не следва да се толерира. Претендира съдебни разноски.  

         В отговор на исковата молба подаден в срока по чл.131 от ГПК, ответникът Т.Н.Б., счита предявените искове за допустими, тъй като исковата претенция не можело да бъде предявена в чуждестранна валута, без да е посочена левовата й равностойност по курса на БНБ. Счита исковете за неоснователни по размер, както в частта на главницата, така и в частта на различните по вид лихви-наказателна, възнаградителна и законова лихви. В заповедното производство направила възражение за изтекла погасителна давност на вземанията. Ищецът се позовавал на сключен договор за банков кредит в размер на 1460 евро, с разсрочено погасяване на 84 месечни вноски, всяка в размер на 29.57 лв. Началната дата на погасяването била 21.04.2010 г. по приложен договор за кредит и погасителен план. Позовава се на чл.110 от ЗЗД, съгласно който с изтичане на петгодишна давност се погасявали всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Сочи, че съгласно чл.111, б.“в“ от ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията „за лихви и за други периодични плащания“. Договорът за кредит от 21.04.2010 г. с краен срок на погасяване на кредита 17.04.2017 г. бил с периодично плащане на равни месечни вноски за 84 месеца, поради което както за различните видове лихви, така и за главницата, всички вземания по вид и по размер, дължими от 21.04.2010 г. до 21.04.2015 г. били погасени по давност и не дължала плащане за тях. Ако съдът не приемел, че главницата е погасена по давност до 21.04.2015 г., то съгласно чл.110 от ЗЗД, тя била погасена по давност до 21.04.2013 г., а ако не се приемело възражението, то се позовава на изтекла давност на вземанията за главницата до 21.04.2015 г. Сочи, че договорът за кредит е двустранен договор и никоя от страните по него не можел да действа принудително и едностранно спрямо другата страна. По тази причина нищожни били клаузите в Общите условия на „П.“ АД за кредити на физически лица в частта на раздел ІV. Лихви, такси и комисионни, в т.9, 9.1, 9.2, 9.3, 10, 10.1, в които кредитодателят си дал възможност и право едностранно да променя основния базов лихвен процент и на надбавката на лихвата. Тези клаузи противоречали на морала и на добрите нрави съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД. Банката не можела да упражнява едностранно монополно право в своя полза, каквото сторила. Счита, че съдът следва да прогласи нищожността на посочените клаузи в договора и да приеме, че не се дължи посочените базов лихвен процент, определен от самата банка и надбавка на лихвата. Получила покана от ЧСИ Г.И.по изп.д.№1733/2018 г. с взискател ищеца и по сметка на ЧСИ Г.И.била внесена на 23.07.2018 г. сума 1050 лв. за погасяване на вземанията след 21.04.2015 г. /тъй като до тази дата изтекла погасителната давност за вземанията за периода от 21.04.2010 г. до 21.04.2015 г./ . На 08.08.2018 г. били внесени по сметка на изпълнителното дело още 230 лв. Съдебният изпълнител не изчислил остатъка от задължението като размер, който можела да внесе. Моли съда да отхвърли претенциите за главница и различните по вид лихви и надбавки към тях, за периода от 21.02.2010 г.до 21.04.2015 г. като погасени по давност, при условията на  евентуалност, да отхвърли претенциите за вземания на главница за периода от 21.04.2010 г. до 21.04.2013 г., а за лихвите и надбавките към тях - за периода от 21.04.2010 г.до 21.04.2015 г. като погасени по давност. За вземанията след тези дати, направила плащане пред ЧСИ Г.И.по изп.д.№1733/2018 г. за главница и лихви след 21.04.2015 г. до предявяване на иска. Счита, че бездействието на банката ищец за периода от 21.04.2010 г. до датата на предявяване на иска не следва да се толерира. Претендира съдебни разноски.

          Видно от приложеното ч.гр.д.№2922/2017 г. по описа на Районен съд - К. се установява, че по подадено от ищеца заявление по чл.417 от ГПК е издадена заповед №1941/16.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът Н.К.П. и длъжникът Т.Н.Б. да заплатят солидарно на кредитора „П.” АД сумите: 1 376.31 евро главница, 784.46 евро възнаградителна лихва за периода от 17.05.2011г. до 17.04.2017г., 1103.10 евро наказателна лихва за забава за периода 17.01.2011г. до 12.10.2017г. и законна лихва от 12.10.2017г. до изплащане на вземането, както и 227.67 лв. разноски по делото, от които: 127.67 лв. държавна такса и  100.00 лв. юрисконсултско възнаграждение. Заповедта е връчена на длъжниците на 25.06.2018 г. и на 28.06.2018 г. и 02.07.2018 г. са подадени възражения, които съдът приема, че са в срока по чл.414, ал.2 от ГПК. На 18.07.2017 г. кредиторът е уведомен за подадените възражения и в срока по чл.415, ал.1 от ГПК и е сезирал съда с иск за установяване на вземанията по издадената заповедта за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл.417 от ГПК.

           От приетото по делото заверено копие на договор за банков кредит №013LD-R-000908/21.04.2010 г. е видно, че е „П.“ АД е предоставила на Н.К.П. като кредитополучател  банков кредит в размер на 1460 евро за погасяване на съществуващи задължения по реф.13РКО-А-8192/23.09.2007, с краен срок за погасяване на кредита 17.04.2017 г. В т.4 от договора е уговорена лихва в размер на базовия лихвен процент на банката за евро (който към датата на договора е 7.89 %), увеличен с надбавка 8.61 пункта. В т.10 е уговорено, че неизвършени в срок плащания се отнасят в просрочие и се олихвяват с договорения в т.4 лихвен процент (16.50%) плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо от това дали падежът е в неработен ден.

            Приетото по делото е заверено копие на погасителен план към договора за кредит №013LD-R-000908/21.04.2010 г., в който са уговорени общо 84 месечни погасителни вноски, всяка в размер 29.57 лв.,  с падеж 17-то число на съответния месец, за периода от 21.04.2010 г. до 17.04.2017 г.  Приети са и Общи условия на „П.“ АД за кредити на физически лица.

            На 21.04.2010 г. е сключен договор за поръчителство между „П.“ АД и втория ответник Т.Н.Б., с който последната се е задължила да отговаря за изпълнение задълженията на кредитополучателя Н.К.П. по договора за кредит №013LD-R-000908/21.04.2010 г., в т.ч. главница, лихви, такси, комисиони и разноски.

          По делото е допусната съдебно-счетоводна експертиза с депозирано заключение, неоспорено. Съгласно заключението кредитът по договор№013LD-R-000908/21.04.2010 г. е усвоен на 22.04.2010 г., като сумата е постъпила по сметка в „Първа нвестиционна банка“ АД с титуляр Н.К. Петкова. Методиките за определяне на базовия лихвен процент за евро на банката и промените в стойностите на БЛП за евро са обявени в интернет страницата на П.. От 17.01.2011 г. по договор №013LD-R-000908/21.04.2010 г.  е налице забава на плащанията. Към 12.10.2017 г. са неиздължени 76 бр. погасителни вноски по главницата и възнаградителната лихва, като общия размер на неиздължената главница е 1376.31 евро, а на възнаградителната лихва-772.97 евро. Наказателната лихва към 12.10.2017 г. е в размер на 1135.40 евро. Размерът на главницата след 21.04.2013 г. до предявяване на иска е 1029.49 евро, а размерът на лихвата за забава е 236.58 евро. Размерът на главницата след 21.04.2015 г. до предявяване на иска е 599.39 евро, а размерът на лихвата за забава  е 88.51евро. Размерът на надбавката на лихвата за забава за времето след 21.04.2013 г. и за времето след 21.04.2015 г. е договорната лихва. Базисният лихвен процент е 7.99% и е определен съгласно методиката на П. АД, приета във връзка със ЗПК. Надбавката към лихвата - договорен лихвен процент плюс законната лихва. При сключването на договора, както е отразено в него, базовият лихвен процент е бил 7,89%, а от 01.05.2010г. базовият лихвен процент е 7.99% и към момента е толкова и не е установена друга промяна.

            Представено е удостоверение изх.№46736/01.11.2018 г. на ЧСИ Г.И., рег.№765 на КЧСИ, с район на действие ОС-С.З., съгласно което по изп.д.№20187650401733, с взискател „П.“ АД и длъжници Н.К.П. и Т.Н.Б., към 01.11.2018 г. са постъпили от длъжниците на 25.06.2018 г. - 37.51 лв., на 23.07.2018 г. - 1050 лв. и на 08.08.2018 г. - 225 лв.

 

         При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

         Съгласно чл. 430, ал.1 от ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.

         В случая между “П.” АД и Н.К.П. са възникнали правоотношения по договор за банков кредит №013LD-R-000908/21.04.2010 г., по силата на който банката предоставила на кредитополучателя сумата 1460 евро при договорени условия и срок, която сума Н.К.П. се е задължила да върне на равни 84 месечни погасителни вноски, в срок до 17.04.2017 г. Уговорена е и възнаградителна лихва по кредита, включена като част от всяка погасителна вноска. Безспорно е установено, че банката е изпълнила задължението си, като е предоставила на кредитополучателя Н.К.П. уговорен кредит, поради което за последната е възникнало задължението да върне кредита в срок до 17.04.2017 г.

         На 21.04.2010 г. между “П.” АД и Т.Н.Б. е сключен договор за поръчителство, с който последната се е задължила спрямо кредитора по договора за банков кредит да отговаря за изпълнение задължението на кредитополучателя Н.К.П.. Договорът за поръчителство е сключен в писмена форма, съгласно изискванията на чл.138 ЗЗД и валидно обвързва поръчителя.

         Съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД поръчителят не остава задължен за изплащане на главния дълг безусловно и безсрочно, а само при условие, че кредиторът е предявил иск против длъжника в срок от шест месеца от падежа на главното задължение. Началото на 6-месечния срок по чл. 147 от ЗЗД е момента, в който е настъпила изискуемостта на цялото задължение. В настоящия случай изискуемостта на задължението е настъпила на 17.04.2017 г., когато е крайният срок за връщане на кредита, а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК е било подадено на 12.10.2017 г. т.е. преди изтичането на шестмесечния преклузивен срок по чл. 147, ал. 1, предл.1 от ЗЗД. Ето защо следва да се ангажира солидарната отговорност на Т.Н.Б. по сключения с “П.” АД договор за поръчителство.

         Видно от заключението на счетоводната експертиза след изтичане на крайния срок на договора - 17.04.2017 г. и към 12.10.2017 г. /датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК/ неизплатените задължения по договор №013LD-R-000908/21.04.2010 г. са: 1376.31 евро главница, 772.97 евро възнаградителната лихва и 1135.40 евро наказателната лихва. По делото не са представени доказателства ответниците да са изпълнили задължението да заплатят горепосочените суми на “П.” АД.

           

         По делото е установено, че по изп.д. №20187650401733, с взискател „П.“ АД и длъжници Н.К.П. и Т.Н.Б., към 01.11.2018 г. са постъпили от длъжниците на 25.06.2018 г. - 37.51 лв., на 23.07.2018 г. – 1 050 лв. и на 08.08.2018 г. - 225 лв.

         Това изпълнение е правно ирелевантно с оглед т. 9 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК при ВКС, където е посочено, че в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Съгласно т.13 на ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, фактите, относими към погасяване на задължението и, които следва да се вземат предвид съгласно чл.235, ал.3 от ГПК от съда в исковото производство, са тези, свързани единствено с доброволното погасяване на вземането от длъжника извън изпълнителното производство. Под „доброволно погасяване“ следва да се има предвид плащания от длъжника на кредитора /без сумите първоначално да са постъпили по сметката на ЧСИ/, както и чрез други погасителни способи - прихващане, даване вместо изпълнение, опрощаване/. Ето защо въззивният съд намира, че постъпилите от длъжниците суми по изп.д.№20187650401733 по описа ЧСИ Г.И., рег.№765 на КЧСИ, с район на действие ОС-С.З. не са относими факти към погасяване на задължението на ответниците по смисъла на чл.235, ал.3 от ГПК.

         По отношение на нищожността на разпоредбата на т. 10.1 от Общите условия, първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви, които настоящата инстанция споделя изцяло, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.

           

            Предвид основателността на исковете, съдът следва да разгледа направеното от ответниците възражение за давност за вземанията за главница, възнаградителна лихва и за наказателна лихва.

         По вземането за главницата е приложима общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от датата на изискуемостта на вземането. За процесния кредит не се прилага кратката давност по чл. 111, б. “в” от ЗЗД, приложима за периодичните плащания. Периодичните плащания представляват само тези самостоятелно обособени еднородни престации, които са независими една от друга и произтичат от общ юридически факт, като всяко едно от тях е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения, а при договорите за заем/ какъвто е процесния/ е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата по тях да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на кредита на погасителни вноски представлява само съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части/ аргумент на противното от чл.66 от ЗЗД/. Това обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява само частични плащания по договора /в този смисъл Решение № 261/2011 г. на четвърто г.о., ГК на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК/. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД, давността за всяко вземане / главно или акцесорно/ започва да тече от деня, в който е станало изискуемо. Кредитът не е бил обявяван за предсрочно изискуем, поради което изискуемостта му е настъпила с изтичането на срока, за който е предоставен – 17.04.2017 г. Съгласно фикцията на чл. 422, ал.1 от ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, т.е. в настоящия случай – 12.10.2017 г. Поради това, въззивният съд намира, че петгодишната погасителна давност за вземането за главница по договора за банков кредит в размер на 1376.31 евро не е изтекла, поради което възражението е неоснователно.

         Въззивният съд намира за основателно възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на част от дължимата възнаградителна и наказателна лихва, тъй като лихвите са плащания, за които безспорно съгласно разпоредбата на чл. 111 б. "в" от ГПК се прилага кратката тригодишна давност.

         Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 12.10.2017 г., поради което погасени по давност са вземания за възнаградителна лихва и вземанията за наказателна лихва, чиято изискуемост е настъпила преди 12.10.2014 г. Поради това по давност е погасена претенцията за възнаградителна лихва за периода 17.05.2011 г.- 12.10.2014 г. и претенцията за наказателна лихва за забава за периода 17.01.2011 г.- 12.10.2014 г. Първоинстанционният съд е изчислил служебно размера на дължимите лихви съобразно чл.162 от ГПК, както следва: 168 евро възнаградителна лихва за периода 12.10.2014 г.-17.04.2017 г. и 314.94 евро наказателната лихва за 12.10.2014 г.-12.10.2017 г. като в тази част исковете са основателни и следва да бъдат уважени.

         С оглед гореизложените съображения въззивният съд намира, че Н.К.П. и Т.Н.Б., дължат на „П.” АД при условията на солидарност, сумите: 1376.31 евро главница, 168 евро възнаградителна лихва  от 12.10.2014 г. до 17.04.2017 г., 314.94 евро наказателната лихва от 12.10.2014 г. до 12.10.2017 г. по договор №013LD-R-000908/21.04.2010 г., обезпечен с договор за поръчителство от 21.04.2010 г. и законната лихва върху главницата от 12.10.2017 г. до изплащане на вземането за които суми е издадена заповед №1941/16.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№2922/2017 г. по описа на РС - К., като иска за 604.97 евро възнаградителна лихва за периода 17.05.2011 г. - 12.10.2014 г. и иска за 772.97 евро наказателна лихва за периода 17.01.2011 г. - 12.10.2014 г. следва да бъдат отхвърлени като погасени по давност.

 

         Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Страните са представили доказателства за направени разноски, но не е ясно какъв е размера на заплатеното възнаграждение за изготвяне на въззивна жалба и отговор по въззивната жалба респ. насрещна въззивна жалба и отговор. Поради това разноските пред въззивната инстанция следва да останат за всяка от страните така както са направени.

 

Водим от горното, съдът 

 

Р    Е   Ш    И:

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 3/04.01.2019г., постановено по гр.д. № 2014/2018г. по описа на Районен съд – гр. К..

 

  РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:      

 

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                     

 

 

                                                                     

                                                                                 2.